Джеймс Хадли Чейс
Смърт без отсрочка (32)

IV

„Сигурно наблюдават къщата“ — разсъждаваше Хари на път за дома по Феърфийлд Роуд. Как да измъкне Клер, без да ги видят? И къде да отидат? Поне да имаха пари! В джоба му дрънкаха само три шилинга, а вкъщи нямаше нищо.

Изведнъж съзря Клер, която крачеше бавно пред него. От къщата я отделяха стотина метра. Той ускори ход и я настигна.

— А, здравей, Хари — каза тя и се обърна.

— Продължавай да вървиш — прошепна й той и огледа улицата. — Не спирай пред къщата.

На лицето й се изписа страх и тя забави крачка, но Хари я улови за ръката и не й позволи да спре.

— Какво се е случило?

Той почувства как Клер трепери.

— По следите ни са. Един инспектор дойде в ателието. Поиска ми личната карта. Убеден съм, че подозира кой съм и е достатъчно само да провери адреса в Уест Хам, за да се увери, че е фалшив. Нищо чудно вече да наблюдават къщата.

— Къде ще отидем?

— Не знам. Не съм мислил. Имаш ли някакви пари?

— Не много. Около десет шилинга.

— Не гледай към къщата. Продължавай напред. Не е изключено да ни чакат вътре.

— Не можем да оставим дрехите си!

— Ще се наложи.

Минаха покрай къщата.

— О, Хари! — възкликна тя. — Това е краят. Чувствувам се ужасно. Няма да стигна далече!

— Ще отидем някъде, където ще можем да поговорим — каза Хари и стисна, още по-здраво ръката й. — Ще отидем до замъка.

— Слушай, Хари! Остави ме. До гуша ми дойде. Ще се справиш сам. Друг начин няма. Ще се самоубия. Ще се хвърля в морето.

— Престани да говориш гадости! — изръмжа й той. — Все някак ще се измъкнем. Продължавай да вървиш!

— Не виждаш ли, че това е краят? Няма полза, Хари! Нямаме пари, няма къде да отидем, нямаме храна, нямаме дрехи. Ами ако се роди бебето? Не схващаш ли, че е безнадеждно?

— Нека помислим внимателно — отговори Хари. — Няма да се предаваме, докато не решим какво ще правим. Може и Муни да ни помогне. Ела да седнем на скалите, за да поговорим. Трябва да изнамерим нещо.

Тя примирено сви рамене и продължи да крачи, до него. Пътят беше стръмен и въпреки че Хари я подкрепяше, беше ясно, че Клер се изморява.

Нагоре по улицата избоботи кола и Хари се обърна уплашено, но на волана седеше жена. Той й махна с ръка.

Колата спря до тях и жената им се усмихна през прозореца. Беше дебела и жизнерадостна.

— Отивам до голф-клуба. Върши ли ви работа?

— Много ви благодаря — каза Хари и отвори задната врата. — На път ни е. Много мило, че спряхте.

Жената погледна Клер със съчувствие.

— Не бива да изкачвате такива стръмнини — каза тя, когато Клер се качи. — За първи път ли ви е?

— Да — отвърна Клер.

Жената включи на скорост и колата бавно запълзя нагоре.

— На почивка сме — обясни й Хари. — Дойдохме вчера.

— Аз също. Обещах да взема мъжа си. Играе голф цял следобед. Недейте да се отдалечавате толкова много от града. Автобусите не минават често.

— Няма нищо — отвърна Хари. — Ще прекараме вечерта с приятели. Те ще ни върнат. Имахме късмет, че спряхте, защото изпуснахме автобуса.

— Значи всичко е наред — каза дебелата жена. — Помня как се чувствувах, когато бях бременна за първи път.

Продължиха известно време без да говорят, а сетне жената изведнъж предложи:

— Ако искате, мога да ви закарам до приятелите ви. Предполагам, че мъжът ми още не е свършил. Едва седем и половина е.

— Не, няма да ви притесняваме — възпротиви се Хари, опитвайки да говори спокойно. — Искаме и да се поразходим малко.

— Е, там горе поне е равно. Ще разгледате ли „Кътчето на влюбените“?

— Вероятно — отвърна Хари. Щеше му се да не е тъй бъбрива.

Клер заби пръсти в лакътя му, когато задминаха един полицай, който се изкачваше нагоре и буташе велосипед.

— Явно наоколо гъмжи от полицаи — обади се жената. — Това е шестият, който виждам. Смятате ли, че търсят някого?

— Не знам — отговори Хари. — Едва ли. Нали по това време обикновено излизат патрулите?

— Така ли? На Касъл Скуеър имаше полицейска кола, още една долу на брега… Може би сте прав. Помислих си, че издирват някого. Странно как всички престъпници идват на крайбрежието, нали? Онзи убиец с куфара… После и Хийт… Миналата година бях в Брайтън…

Хари престана да я слуша. Спогледаха се с Клер. Дали тази жена щеше да ги запомни? Дали нямаше във вечерния вестник да пише нещо, което да я накара да ги заподозре?

— Е, стигнахме — каза жената и намали скоростта. — Сигурни ли сте, че не искате да ви закарам? Не ме затруднявате.

— Не, много ви благодаря — отказа Хари. — Сега вече ще се оправим сами.

Колата спря пред входа на голф-клуба. Хари и Клер слязоха. И двамата погледнаха надолу по склона, но полицаят не се забелязваше.

— Елате да пийнете нещо.

— Не, благодаря. Жена ми днес не е излизала изобщо. Една разходка ще й се отрази добре.

— Е, довиждане тогава. Надявам се да се доберете, докъдето искате.

Хари улови Клер за ръката и двамата поеха по тясната алея.

— Този полицай ще бъде тук всеки момент — каза Хари. — Ще трябва да се махнем от пътя. — Той се обърна назад. Дебелата жена вкарваше колата през портала на клуба. — Хайде. През този плет.

Те се изкачиха по банкета, вмъкнаха се през една пролука в плета и се озоваха посред някаква ливада.

— Ще го изчакаме да отмине — рече Хари и дръпна Клер да седне до него на тревата. Забеляза, че в ръката й има нещо. Малка светлосиня дамска чантичка.

— Какво е това? — попита той рязко. — Откъде го взе?

Клер го изгледа с вдървено лице.

— Беше в колата — отговори тя и отвори чантичката, за да надзърне какво има вътре.

— Искаш да кажеш… Взела си я?! — Хари се ужаси.

— Трябват ни пари, нали? Да не мислиш, че бих пропуснала такава възможност като пълна глупачка?

Хари я стисна за ръката.

— Откраднала си я от жената? — повиши глас той. — Полудя ли? Тя ще съобщи на полицията! Ще ни опише! Може дори да каже на полицая, който идва!

— Трябваше отнякъде да намерим пари — сопна се Клер намръщено. — Дай да видим какво има вътре. — И тя изсипа съдържанието на чантичката в тревата. — Дявол да го вземе! — извика ядосано. — Само пет шилинга! Мислех, че ще са поне няколко лири! Пет шилинга и нищо повече!

Хари взе парите и ги мушна в чантичката.

— Чакай тук — тросна се той. — Ще се върна и ще я пусна пред входа на клуба. Ще си помисли, че като сме излизали сме я бутнали без да искаме на пътя.

Клер не каза нищо и го проследи с поглед, докато той тичаше назад под прикритието на плета.

Когато стигна до входа на голф-клуба, той надникна между листата. Полицаят още не се бе появил, жената с колата също не се мяркаше никъде. Той хвърли чантичката над плета и тя падна на средата на пътя. „Полицаят ще я види — помисли си Хари — и ще я занесе в клуба.“ След това изтича обратно при Клер.

— Повече не прави така! — отсече той и й помогна да стане. — Полицаят ще забележи чантичката и това ще го забави. Хайде, скалите са близо. Може дори да открием някоя пещера, за да прекараме — нощта.

— Какъв смисъл има? — попита Клер уморено. — По-добре да се откажем. Какво ще стане утре? Откъде ще намерим храна?

— Слушай — прекъсна я Хари рязко. — Съвземи се. Всичко щеше да е наред, ако не се беше захванала да крадеш. Това ги е довело тук, сигурен съм! Ще се върнем в Лондон. Муни ще ни намери нови лични карти и ще започнем от нулата, но този път няма да вършиш, глупости!

Тя го погледна и неочаквано се усмихна!

— Глупости? Какъв си сладур, Хари! Добре, ще се върнем в Лондон и ще започнем от нулата. А имаш ли представа как да стигнем, дотам?

— Все някак ще стигнем. Като се стъмни, ще се обадя на Мунн. Ако ни проработи късметът, ще се свържа с него. Ще го помоля да дойде дотук с малко пари. Убеден съм, че ще го направи.

— А смяташ ли, че ще има пари?

— Все ще има нещичко — каза Хари, макар и да знаеше, че е по-вероятно да няма. — Хайде. Губим си времето.

Клер поклати глава…

— По-разумно ще е да ме оставиш. Не мисля, че и този път ще се измъкнем. Имам лошо предчувствие. Може би сам ще успееш. Моля те, остави ме и тръгвай сам.

— Не ставай смешна! Няма да те оставя! Хайде, тръгвай.

— Искам да ме оставиш — настоя Клер. — Ти не си извършил нищо. Аз съм виновна за всичко. Остави ме. Искам да бъда сама. Не разбираш ли, Хари? Няма как да се измъкнем от тази каша. Защо трябва да хванат и теб? Погледни ме! Как мога да им избягам в този вид? Едва ходя. Хари, ако ме обичаш, върви!

— Ела, ще потърсим някаква пещера — каза Хари и я улови за ръката. — Нямам намерение да те оставям, така че си го избий от ума.

Тя се отдръпна от него.

— Не разбираш ли, че вече не искам да съм с теб? — изкрещя тя с ледено лице. — Махай се от очите ми! Ако си с мен, ще ме хванат със сигурност! Ако съм сама, ще мога да правя със себе си каквото си поискам!

При вида на бялото й, отчаяно и уплашено лице, любовта му към нея се върна.

— Не ме интересува какво ще стане, стига да сме заедно. Зная, че положението е безнадеждно, но искам да го преживеем един до друг. Нека бъдем заедно поне още малко. Не ме отпращай. Скоро може би и тъй и тъй ще ни разделят. Нека не пилеем времето си, докато още сме заедно.

— Моля те, върви си, Хари — каза тя. — Обичам те тъй много. Причиних ти толкова страдания. Моля те, сега си върви. Така поне ще знам, че не съм те вкарала в неприятности с полицията. Ще се справя. Не се страхувам. Зная какво да сторя.

Хари обгърна с ръце безформеното й тяло.

— Ела да потърсим пещера — каза той нежно. — Имаме да говорим за много неща, преди да ни открият.