Джеймс Хадли Чейс
Смърт без отсрочка (30)

II

Дори и шест месеца по-късно Хари не се чувствуваше напълно спокоен. Все пак вече бе преодолял страха, който свиваше стомаха му всеки път, когато видеше полицай. Бе престанал да изтръпва, щом чуеше стъпки по стълбите. Но усещането, че ги преследват не го напускаше. Не можеше да разгърне вестник, без да го обземе ужас. За него все още бе кошмар да върви по Робъртсън Стрийт — главната търговска улица — и ако някои се приближеше до него неочаквано, сърцето му подскачаше и с усилие се овладяваше да не побегне.

Беше изумително, че толкова много време не бяха ги открили. Вероятно това се дължеше на факта, че успяха да подготвят всичко за бягството си и да изчезнат преди да бъде открит трупът на Уелън. Бяха го намерили осем дни след като напуснаха апартамента.

Клер изпадна в паника. Ако беше сама, сигурно щеше да се предаде на полицията. Понякога Хари се питаше дали тя изобщо ще се върне някога към нормалното си състояние. Беше готова да хукне по най-дребен повод — стъпки по стълбите, вик на улицата, внезапно спиране на кола. Но сега постепенно нервите й се отпуснаха и навярно си даваше сметка, че може би в края на краищата, не бе имало нужда да настоява да има дете. Реакцията й към неизбежните несгоди на бременността изразяваше яростта на уловен в капан човек. Понякога тя се нахвърляше върху Хари, обвиняваше го за всичко, изливаше яда и отчаянието си върху него и проклинаше деня, в който го е срещнала.

Хари проявяваше търпение. Любовта му към нея вече не бе така силна, но чувството му за отговорност бе остро като всякога. Въпреки грешките й, не забравяше, че бе направила всичко колкото за самата себе си, толкова и за него. Помнеше как призна за табакерата, когато Паркинс обвини него, че я е откраднал. Помнеше щедростта й в миналото. Сега беше негов ред да я издържа, а колко лошо се справяше! При дадените обстоятелства беше чист късмет, че изобщо има работа. Поне през първия месец тя им осигуряваше подходящо скривалище. Единствената опасност беше ходенето до ателието и връщането от там. Прекарваше повечето време в тъмната стаичка, където никой не го виждаше. Но не му плащаха много. Печелеше шест лири на седмица. От тях четиридесет и пет шилинга отиваха за наема. Трябваше и да се хранят. В стремежа си да напуснат Парк Леки колкото се може по-бързо бяха взели само по един куфар с дрехи, защото се бояха да повикат такси за по-тежкия багаж, и скоро щеше да се наложи да купуват нови.

От продажбата на бижутата на Клер все още оставаха тридесет лири, но и те започваха да намаляват, защото тя настояваше да купуват по бутилка джин на седмица, а Хари подозираше, че докато той е на работа, отскача до кварталната кръчма. Веднъж, я предупреди, че скоро парите им ще свършат и не могат да си позволят джин. В отговор тя му се озъби с невероятна злоба:

— Трябва да правя нещо! Смяташ ли, че мога да седя в тази проклета дупка ден след ден, без да има нещо, което да ми помага да не мисля? О, не гледай толкова уплашено! Ще пия колкото искам, докато има пари!

Освен това пушеше непрекъснато, а той бе отказал цигарите.

В началото Хари бе изпълнен с нежност и възторг заради очакваното дете, но Клер скоро разби илюзиите му.

— Виж ме на какво приличам! — крещеше тя. — Да не си въобразяваш, че го искам? Ако знаех, че ще се измъкнем, изобщо нямаше да правя тази безумна глупост! И престани да ме зяпаш! Ако не беше ти, това никога нямаше да се случи!

Все пак имаше и моменти, когато беше по-различна — прегръщаше го разплакана, уверяваше, че го обича и че е готова на всичко заради него.

— Не ми обръщай внимание, мили — каза тя веднъж. — Толкова съм отчаяна и толкова ме е страх! Хари, какво ще стане с нас? Ами ако се роди детето и ни открият? Тогава нищо няма да им попречи да ме обесят. Даже ми се ще да ни открият сега, за да не могат да ме убият. Не разбираш ли? Колкото по-дълго ни търсят, толкова по-лошо е моето положение! — Тя се отдръпна от него и разсеяно прокара пръсти през косата си. — Ще полудея! Тъй много се боя да родя това дете! Мразя болката! Такава долна страхливка съм! Понякога си мисля да се самоубия. Това е единственият изход.

Сега тя говореше за самоубийство кажи-речи непрекъснато, което докарваше Хари почти до лудост. Беше толкова безразсъдна, а понякога и безумна, че той се опасяваше да не би наистина да посегне на себе си. Правеше всичко възможно, за да я успокои, но след пристъпите на нежност и самосъжаление тя отново ставаше груба и цинична, оплакваше се от липсата на пари, от двете стаи и от храната, и продължаваше да пуши цигара от цигара.

За Хари периодът беше кошмарен. Беше сигурен, че ако не се налагаше Клер да стои толкова дълго сама, не би изпадала в подобни състояния. Не беше свикнала да остава сама и я обземаше болезнена потиснатост, защото трябваше да прекарва часове наред в малката неугледна стаичка с изглед към покривите на стария град, без да може да върши каквото и да било, освен да мисли за приятния си живот в миналото и за мъките на предстоящото раждане.

Подканяше я да излиза. В началото тя отказваше, защото се страхуваше да не я разпознаят, но с течение на времето, когато вестниците изгубиха интерес към убийството, постепенно събра нужния кураж и сегиз-тогиз започна да обикаля магазините. Все пак никога не ходеха из града заедно.

— Рисковано е — казваше Хари. — Все още ни издирват, и някой полицай може да ни познае, ако ни зърне заедно.

Така че, когато излизаха, се изкачваха по хълма към замъка, където нямаше полицаи, сядаха някъде и наблюдаваха развалините на пристанището и тълпите, които се разхождаха по крайбрежната улица.

Един ден Хари забрави къде е сложил писалката си и докато я търсеше, отвори едно от чекмеджетата на Клер. Замръзна като видя какво има вътре.

Влезе в другата стая, където Клер се занимаваше с маникюра си.

— Откъде я взе? — попита той и вдигна пред очите й кожена чанта. — Намерих я в чекмеджето ти. Откъде я взе?

Клер почервеня и скочи на крака.

— Как смееш да бъркаш в чекмеджето ми.

Той се втренчи в нея. Тя се опита да устои на ужасения му поглед, после се врътна и отиде до прозореца.

— Открадна ли я? — продължи да настоява той дрезгаво.

— Дори да е така? Трябва да имам някои прилични вещи… Щом като не си способен да ми ги осигуриш…

Той грубо я обърна към себе си.

— Глупачка! — Гласът му трепереше. — Не разбираш ли, че те това и чакат? Много добре познават номерата ти. Едно подобно нещо само ще ги насочи към нас! Те не са глупаци! Ако от магазина се оплачат, полицията може да заподозре, че си ти! Не разбираш ли?

— Цял живот ли ще е така? — извика тя и лицето й пребледня от страх. — Другата ми чанта е охлузена. Мислиш ли, че ще се досетят за мен?

— Клер, какво става с теб? — продължи Хари отчаяно. — Не знаеш ли кое е добро и кое лошо? Какво като е охлузена чантата ти? Недопустимо е просто така да отидеш и да откраднеш друга! Да не говорим, че могат да те хванат, не проумяваш ли колко лошо не това, което вършиш?

— Аз съм лоша — отговори Клер непокорно. — Никога не съм се преструвала на добра. Никога ли повече няма да се забавлявам или да имам хубави неща?

— Дай ми време, Клер — каза той измъчено. — Нека най-напред се роди детето. Търся нещо по-сносно. Все ще уредя нещо, Клер. Ще открия някоя по-високо платена работа. Но ми обещай никога повече да не крадеш.

Тя обеща намръщено, но настоя да задържи чантата.

— Не мога да отида и да я върна, нали? А и след като е у мен, не виждам защо да не я използвам.

Най-важното за Хари сега беше да намери подходяща квартира за бебето. Всяка вечер обикаляше малките задни улички и звънеше по къщите, на които висяха табели „Стаи под наем“, но без успех. Никой не искаше плачещо бебе. Някои от хазяйките го гледаха със съчувствие. Казваха му, че им се ще да му помогнат, но нямало как.

— Квартирантите не обичат да се вдига шум — оправдаваха се те, сякаш не знаеше.

— Защо непрекъснато трябва да излизаш и да ме оставяш сама? — попита Клер с раздразнение една вечер, когато се върна от подобна безплодна обиколка. — Не стига, че стоя сама по цял ден, а сега и вечер.

Той и обясни търпеливо какво е правил.

— Защо се безпокоиш? — тросна се тя. — Да не смяташ, че ще задържа това глупаво бебе? Не съм толкова побъркана. Веднага щом изляза от болницата ще го оставя пред някоя къща.

Хари се ужаси.

— Не можеш да направиш подобно нещо! Та това е нашето дете! Клер, не говори така! Няма да ти позволя!

— О, престани с тези лекции за майчинската любов — каза тя. — Мислиш ли, че ще го кърмя? Мразя бебетата! Няма да го докосна! Ще го хвърля в морето.

Хари бе чел, че поведението на жените било особено по време на бременността и макар думите й да го нараняваха, не ги вземаше насериозно. Чувствуваше обаче, че отговорността за детето ще легне най-вече на неговите плещи и удвои усилията си да осигури подходяща квартира.

В ателието имаше един човек, с когото се бе сприятелил. Казваше се Ленърд Уилкинс — простоват, не много интелигентен мъж с кръгло лице и сламеноруса коса винаги готов да се усмихне. На ревера си носеше значка „Християнин кръстоносец“ и винаги се мъчеше да убеди Хари също да стане „кръстоносец“.

— Няма нужда да ходиш на църква или такива работи — обясни му той един следобед, когато влезе в тъмната стаичка при Хари със заснетите сутринта филми — Това всъщност е своего рода клуб. Опитваме се да си помагаме един на друг. Нещо като масоните, но не се плаща членски внос. Тази вечер ще имаме събрание и ако искаш, ела.

Хари му благодари за поканата.

— Боя се, че няма да имам време — каза той докато сваляше червената опаковка на филмите. — Обикалям да търся квартира. Жена ми скоро ще ражда, а много трудно се намира жилище за семейство с дете. Предполагам, че не можеш да ми помогнеш?

Уилкинс реагира така, както реагира пор при вида на заек:

— Ще попитам „кръстоносците“! Ние се занимаваме точно с такива неща. Много ще се радваме, ако дойдете с жена ти! — Лицето му просветна и той добави: — Дават чай и сладки.

Но Хари бе неспособен да си представи Клер на събранието на „Християните кръстоносци“, така че тактично се извини.

— Тя не е много добре. Не искам да я оставям сама. Ако успееш да ни помогнеш, ще съм ти благодарен. Ще ни трябват две стаи и не мога да плащам повече от четиридесет и пет шилинга. Ако чуеш: нещо…

— Все ще се уреди — рече Уилкинс уверено. И за изненада на Хари се уреди.

Три дни по-късно Уилкинс му даде три адреса.

— При мисис Хамилтън е за предпочитане. Ще отида да й се обадя. Самата тя има четири деца. Знаеш ли къде е Касъл Стрийт?

Предишният ден беше студен и дъждовен, така че нямаше филми за проявяване и Хари попита шефа си дали може да излезе следобед.

— Опитвам се да намеря квартира — обясни му той. — Споменаха ми за една и не искам да я изпусна.

— Разбира се — отвърна шефът. — Тръгвай.

Хари му допадаше, защото винаги довършваше задачите си преди да си отиде. Харесваше желанието и умението, с които работеше.

Къщата на мисис Хамилтън на Касъл Стрийт не се отличаваше от останалите къщи в околността, но отвън изглеждаше спретната и чиста. Хари почука и отвори самата мисис Хамилтън. Около нея се скупчиха четири дечица, които се втренчиха ококорени очи в него и веднага след като — задоволиха любопитството си, започнаха да се боричкат и закачат. Мисис Хамилтън беше висока кокалеста жена с права коса, смутено лице и големи, уморени очи. Още от пръв поглед човек оставаше с впечатлението, че е готова да изтърпи всичко. Когато Хари й каза, че жена му очаква дете и че търсят квартира, тя само кимна примирено и го покани да влезе.

Щом пътната врата се затвори, четирите деца започнаха да вдигат невъобразим шум и това продължи през цялото време, докато Хари беше в къщата. Явно притежаваха особена дарба постоянно да пораждат силни звуци. Едното от тях удряше метален поднос. Другото тичаше нагоре-надолу по стълбите и тракаше по парапета с пръчка. Другите две се боричкаха и пищяха. Хари трябваше да вика, за да се чуе гласа му.

Да, мисис Хамилтън имаше две свободни стаи и нямаше нищо против бебетата. Тя махна вяло с ръка по посока на шумния квартет. Самата тя бе отгледала четири. Смяташе, че две лири седмично е приличен наем. За тези пари щеше да им готви рибена вечеря, но не и обяд.

Тръгнаха към горния етаж, следвани от четирите деца. Стаите бяха малки, но чисти. Едната имаше изглед към морето. Поне гледката беше по-добра от тази на Феърфийлд Роуд 43, но душата на Хари се стегна при врявата на децата. Не си представяше, че Клер ще я издържи дълго.

Каза, че иска да види още две квартири и че ще уведоми мисис Хамилтън за решението си вечерта. С радост отново излезе навън.

Но другите две квартири вече бяха заети, така че оставаше само мисис Хамилтън. Не можеше да не се допита до Клер, така че се качи на автобуса и пристигна на Феърфийлд Роуд в четири — три часа по-рано от обикновено.

За жалост Клер я нямаше. Стаите бяха непометени, а леглото още беше неоправено. Докато я чакаше, той разтреби, почисти и оправи леглото. Когато прибираше нощницата й в гардероба, зърна нещо мушнато зад роклите й. Извади го и със свито сърце видя, че е ново яке с пухена подплата. Изглеждаше скъпо и той бе сигурен, че Клер не го е купила. Значи не беше престанала! С ледено лице и стиснати устни той претърси всичките й чекмеджета и шкафа. От това, което откри, му призля. Количеството крадени предмети показваше, че тя системно е обирала магазини от доста време. Няколкото стари на вид, празни портмонета, мушнати под дюшека, му разкриха, че е крала и от хора. Когато Клер се върна, го завари застанал неподвижно пред леглото, върху което бяха нахвърляни крадените вещи. Тя пристъпи бавно и тежко, а лицето й бе бледо и подпухнало. Вече бе много наедряла от бременността, а видът й беше изтормозен и потиснат. Хари се взря в нея и разбра, че вече не е хубава. Някак си чертите й бяха станали по-груби и сега приличаше на това, което беше в действителност — лека жена без никакво възпитание.

Когато го видя, тя се стресна, после погледна леглото и отново него.

Дълго време стояха вторачени един в друг, без да продумат.

— Пак ли си тършувал из нещата ми? — процеди тя през зъби. — Какъв мръсен гестаповец си!

Хари не се обади. Обърна се, отиде до прозореца и опря чело о мръсното стъкло.

Чу как пружината на леглото проскърца, когато тя седна.

— Не биваше да те наричам така, извинявай. Съжалявам.

— Няма значение — отговори той. — Тъкмо излизах. Ще се върна към седем.

— Не си отивай! — каза тя припряно. — Аз… нека ти обясня как стана. Това е отпреди да намериш чантата. Не съм крала оттогава, кълна се.

Разбира се, че го лъжеше. Ясно личеше по натъртения й тон.

— Няма значение — повтори той уморено и мина покрай нея, за да влезе в другата стая.

Тя застана на вратата.

— Вярваш ли ми?

— Не, не ти вярвам — отвърна той, без да я погледне. — Но няма значение. Все едно, вече не можем да направим нищо.

Без да се обърне, Хари слезе по стълбите и излезе на улицата.

Върна се малко след седем. Тя седеше край прозореца. Лицето й бе зачервено, а очите й светеха. Хари знаеше какво означава това. Бутилката джин, тикната под стола, вече беше позната гледка.

Не си казаха нищо. Хари се зае да приготви вечеря, а тя остана да пуши край прозореца.

Той осъзнаваше опасността — сега бе сигурен, че ако й потрябва нещо, ще отиде и ще го открадне. А непрекъснато нещо й липсваше. Единственото разрешение беше или той да печели достатъчно, за да й купува каквото тя иска, или да я изостави. Ясно му бе, че никога не ще изкарва достатъчно, за да задоволи прищевките й, и че не може да я изостави в това състояние. Чувствуваше се в капан. Беше все едно да се мъчиш да спасиш човек, който е решил да се самоубие.