Джеймс Хадли Чейс
Смърт без отсрочка (14)

III

На другата сутрин Хари се яви в студиото със закъснение. Завари Муни да седи зад бюрото и усърдно да преглежда счетоводни сметки.

— Ей! — вдигна очи Муни. — Какво си въобразяваш? Идваш по никое време. Като си съдружник, не значи… — Той млъкна при вида на бледото, разстроено лице на Хари. — Какво има, синко?

— Рон. Снощи е бил нападнат. — И Хари разправи какво се бе случило.

Муни харесваше Рон, който често наминаваше да си побъбрят, когато имаше път през Сохо. Ето защо новината го потресе.

— Обади ли се в болницата?

Хари кимна.

— Отскочих сутринта. Няма промяна. Все още е в опасност и не очакват да дойде в съзнание преди седмица. — Той се навъси и попипа белега на челото си. — Ужасно е. Горкият Рон. Инспектор Паркинс смята, че случаят има връзка с бандата джебчии.

— Хари, ти не се меси — обади се Муни, като подръпваше мустака си. — Не ти е нужен още един удар по главата.

— Трябва да се видя с мисис Фишър. Бях тръгнал нататък, но реших първо да се отбия да ви кажа. Ето скица на студиото. Бихте ли повикали електротехник да постави контакти там, където съм отбелязал на плана? Момчето от съседния вход ще свърши тая работа. Аз едва ли ще успея да се върна до обяд.

— Нали няма да зарежеш студиото? — попита тревожно Муни. — Разчитам на теб. Никога не ме е бивало много и ако смяташ да прехвърлиш всичко на мен…

— Длъжен съм да се видя със съпругата на Рон. Но ще бъда тук следобед. Сега по-добре да вървя.

Муни изпитателно се втренчи в него.

— Нещо друго да ти тежи, синко?

— Това не е ли достатъчно? — отряза го Хари. — Вероятно ще сте твърде зает тая сутрин. Ще дойдат хората, които снимах онази нощ. Ще се наложи да обяснявате, че филмчето е развалено или нещо подобно. Гледайте да убедите някого да си направи портретна снимка. Електротехникът трябва да свърши до утре. Уговаряйте часове за четвъртък. Дотогава ще съм готов.

След като остави на Муни грижата за студиото, Хари отиде с автобус до Чаринг Крос, а после взе метрото до Уолам Грийн. Бе открил адреса на Шийла в един бележник на Рон. Там бяха записани и сумите, които Рон превеждаше на жена си. Пращаше й по шест лири седмично. Хари се зачуди как ли ще се справя тя сега, когато този източник на доходи пресъхне. Беше съвсем сигурен, че Рон не е спестил и пени.

Докато пътуваше, мислите му скачаха от Рон на Шийла и от студиото на Клер. Боеше се да се задълбочава в разсъждения за Клер. Сцената от прежната вечер го бе потресла. Какво, за Бога, правеше Клер в този късен час с трите момичета и Брейди?

Паркинс също я бе съгледал, въпреки че не отвори дума пред Хари. В кафенето не бе успял да попадне на никакви улики. Собственикът и сервитьорите се кълняха, че не знаят нищо за мъж с коса като кълчища, нито си спомнят да са виждали Рон Фишър.

Хари все още се тревожеше за Клер, когато стигна до къщата на Шийла. Тя бе мрачна и сива, с мръсни и раздърпани пердета на прозорците.

Докато изкачваше стълбите, усещаше върху себе си изпитателния поглед на някаква жена с остри черти, която изтърсваше изтривалка за врата от площадката.

— Трябва да звъните по-настойчиво — обясни му тя с враждебен тон, когато той натисна звънеца. — Един Бог я знае кога се надига от кревата.

Хари измърмори едно благодаря и продължи да звъни. След като почака пет минути и звъня на два-три пъти, вратата внезапно се отвори и се появи жена в мърлява розова нощница.

— Извинете за безпокойството — рече Хари, като се изпоти от смущение. — Вие ли сте мисис Фишър?

— И да съм аз, какво от това? — тросна се жената с писклив, неприязнен глас. — Що за час! Измъкнахте ме от леглото!

— Много съжалявам. Аз съм Хари Рикс, приятелят на Рон.

— О! — Суровото дребно лице с изрисувани вежди и размазано червило се разтегли в усмивка. Усмивката я разкрасяваше и подмладяваше и Хари разбра защо Рон се бе влюбил в нея. — Чувала съм за вас. Хайде, влизайте.

Той я последва по коридора до някаква стая.

— Много е разхвърляно, но не обръщайте внимание — каза тя и седна на един фотьойл. После се прозина и прокара пръсти през рошавата си руса коса.

В стаята цареше невероятна бъркотия. Навсякъде се виждаха пълни с фасове чинии, а подът бе посипан с пепел. На масата имаше неизмити чаши, няколко празни бутилки от джин и една наполовина пълна с уиски. По земята бяха разпилени копринени чорапи и бельо. Мръсен колан за жартиери лежеше под масата. Всичко бе покрито с прах, а камината бе задръстена от сажди и пепел. Купчини плочи, някои от тях счупени, се валяха около грамофона.

— Снощи правихме купон — обясни тя, разтърквайки очи. — Сега съм като пребита.

Хари се озърна къде да седне, но вторият фотьойл бе така изцапан с цигарена пепел, че той предпочете да остане прав.

— Боя се, че имам лоши новини за вас — рече с надеждата, че отвращението, което изпитваше към жената, не е изписано на лицето му.

— Нима? — стрелна го тя с поглед. — Какви?

— Рон претърпя злополука.

Кукленското лице придоби суров израз.

— Искате да кажете… че е мъртъв?

Хари бе потресен от пълното отсъствие на покруса върху дребното лице, което изразяваше само мнителност и очакване на подробности.

— Не, не е мъртъв — отвърна тихо, — но е много зле. Може да минат седмици, докато дойде в съзнание, ако това изобщо стане.

— Аха! — Тя се надигна и си наля солидна доза уиски в една от мръсните чаши. — Искате ли и вие? — попита.

— Не, благодаря.

— Кола ли го е блъснала или какво?

— Не. Някой го е ударил по главата с велосипедна верига.

Тя отпи от уискито, после внезапно се закикоти и разплиска питието.

— Ама че майтап! Той беше толкова порядъчен. И защо са го пребили?

— Нямам представа — рече Хари, вбесен. — Има ли значение за вас?

Тя го изгледа изненадано, нацупи се и седна.

— Май не. Какво ще стане с моята издръжка?

— Не знам и не ме интересува. Той е в болницата „Чаринг Крос“, ако имате желание да го видите, но още няколко седмици няма да пускат посетители при него.

— О, нямам желание да го виждам — сви рамене тя. — Вие може да не се интересувате от издръжката ми, но тоя въпрос трябва някак да се разреши. Не живея от въздух. Кога смятате, че Рон отново ще започне работа?

— Едва ли ще е скоро. Много е зле. Не че искам да ви плаша, но животът му е в опасност.

Лицето й се изкриви в гримаса.

— Ах, по дяволите! Точно в негов стил. Недейте да ме зяпате тъй втрещено. Ние не бяхме привързани един към друг. Разделени сме от четири години вече — слава Богу! Само парите наистина ме устройваха. — Тя пъхна ръка под нощницата, за да се почеше. — Е, хубаво, смея да твърдя, че ще се уредя някак. Ако пукне, ще ми направи добро. Искам да се омъжа повторно.

Хари с отвращение се взираше в нея.

— Предполагах, че ще проявите поне малко съчувствие. Все пак той е ваш съпруг.

Тя се вторачи в него, неспособна да повярва на ушите си, после избухна в смях.

— Това е върхът! Че за мен той няма повече значение от вас! Никога нищо не ми е дал! — В този момент очите й блеснаха пресметливо и хитро и тя се усмихна на Хари. — Знаете ли, имам известни парични затруднения. Бихте ли ми услужили с пет лири?

Хари усети, че пламва.

— Боя се, че не. Аз самият съм притеснен.

Тя стана от стола и се примъкна към него.

— Ами тогава две-три. Нямам нищо против да ти доставя удоволствие. Харесваш ми. Аз също съм готина. Дай да идем оттатък и да се позабавляваме.

Хари се отдръпна — имаше чувството, че ще припадне.

— Съжалявам…

Тя го гледаше втренчено.

— Не изглупявай. Рон няма да разбере. Хайде, нека бъде само една лира.

Хари грубо я отблъсна, прекоси стаята и рязко отвори вратата.

— Съжалявам — повтори.

— Тогава му кажи да побърза с оздравяването — кресна сърдито тя. — Ако скоро не ми изпрати пари, ще го дам под съд. Не може току-тъй да се измъкне и да ме остави без пени. Така му кажи. Давам му един месец и ако след това не получа нищо, ще си изпати.

Отвратен и ядосан, Хари излезе от стаята, без да продума. Вече стигаше до пътната врата, когато тя викна подире му:

— Какво си въобразяваш, отрепка такава! Виж се на какво приличаш! И ти си като всичките му жалки приятелчета!

Той припряно захлопна вратата и излетя на улицата.

„Каква ужасна жена!“ — мислеше си, докато крачеше бързо към спирката на метрото. Нищо чудно, че бедният Рон бе тъй озлобен към жените. Ако Хари не бе я видял, нямаше да повярва, че съществуват подобни жени.

Спря пред една телефонна кабина, поколеба се и влезе. Набра номера на Клер.

Дълго слуша сигналите в слушалката и точно, когато реши, че Клер я няма, чу щракване и нейния глас.

— Ало? Кой е?

Острата нотка в тона й го стресна.

— Аз съм — Хари.

След известна пауза тя каза:

— О, здрасти, Хари. Скъпи, събуди ме.

— Така ли? — Той погледна часовника си. Беше почти дванадесет. — Е, извинявай. Мислех, че вече си станала.

Долови как тя се прозява и за миг пред очите му изникна повехналото, изрисувано лице на Шийла.

— Снощи ходих на купон. Беше изтощително. Имам страшен махмурлук.

— Съжалявам — повтори той. — Какво ще кажеш да дойда довечера при теб? Искаш ли?

— Разбира се, скъпи. Ще е чудесно. Ела към осем.

— Добре. — Той внезапно се разнежи. — Струва ми се, че е минала цяла вечност, откак не съм те виждал, Клер…

— Знам. Е, ела към осем. Сега пак ще полегна. — Тя отново се прозина. — Чувствувам се ужасно. Довиждане, скъпи. — И затвори телефона.

Хари излезе от кабината и се спря угрижен. Усещаше се неочаквано угнетен. При мисълта за Клер в представите му се появяваше образът на прозяващата се, развлечена и чорлава Шийла.

На лицето му се изписа погнуса и той стремително закрачи към входа на метрото.