Джеймс Хадли Чейс
Смърт без отсрочка (23)

I

Както Хари предполагаше, Клер постигна моментален успех в „Клуб 22“. Настояла да изпълнява ролята си с маска и на афиша бе обявена като „Маскираната джебчийка“. Единствено Хари знаеше защо е нужна тази анонимност. Клер не искаше да рискува да я разпознае някоя от едновремешните й жертви, ако случайно попаднеше на представлението.

Благодарение на маската Клер стана гвоздеят на програмата. Тя я превърна в тема за разговори и догадки и членовете на клуба непрекъснато питаха управителя дали наистина е толкова хубава, колкото може да се съди по фигурата й.

Хари се изненада от лекотата, с която тя се изявяваше на сцената. Това, което правеше, никак не беше лесно. Задачата й бе да се разхожда из ресторанта, да разговаря с гостите и да пребърква джобовете им. Сетне трябваше да връща задигнатото за изумление на наблюдаващите. Посетителите обаче скоро разбираха какъв е номерът и започваха да внимават. Въпреки това Клер винаги успяваше да измъкне някоя тяхна вещ и номерът прерастваше в състезание по ловкост и хитрост, което още повече допринасяше за успеха му.

Месец след премиерата Клер се върна в апартамента както обикновено — малко след един през нощта, но вместо да се съблече в банята и да се мушне тихо в леглото, както друг път, тя нахълта в спалнята и събуди Хари.

— Събуди се, мили! — извика тя, седна на леглото и запали нощната лампа. — Имам чудесни новини!

Хари изсумтя, примигна и се надигна.

— Какво? — попита той сънливо.

— Никога няма да познаеш! Ще участвам в новото ревю в „Риджънтс“!

— „Риджънтс“!? — възкликна Хари, напълно отърсил се от дрямката. — Но, Клер, имаш ли нужда от това? Освен нощния клуб?

— Разбира се, че ще продължа и в нощния клуб — каза тя и го целуна. — В театъра започвам в осем и половина, а в клуба трябва да съм в единадесет. Няма да има проблем.

Предполагам — каза Хари и се отпусна върху възглавницата. — Добре, мила, щом го искаш, радвам се за теб.

— Искам го заради двама ни. Сега наистина сме добре. Подписах договор. Сто и петдесет на седмица за двете представления! Помисли си само! И Вал каза, че може да ми отпуснат най-малко още тридесет за служебни разходи, освободени от данъци, естествено. Не е ли чудесно?

Да, беше чудесно, но Хари се чувствуваше стъписан и огорчен, въпреки че положи усилия да изглежда радостен, докато я наблюдаваше как се съблича и слушаше плановете й.

Клер се разтанцува из стаята, хвърляйки дрехите си една по една, доволна и щастлива — по-щастлива от когато и да било, а Хари се натъжаваше, че е постигнала всичко със собствените си усилия, а не с негова помощ.

— Веднага ще потърсим друг апартамент — заяви тя, когато облече нощницата си. — Няма да живеем повече в тази миша дупка. Алън спомена, че на Парк Лейн знаел хубав апартамент, който щял да ни устрои. Наемът е само петнадесет лири на седмица, а бил и мебелиран.

Алън? Значи и със Симпсън вече беше на „ти“. „Колко по-бързо може да напредне една жена, ако «разиграе картите си както трябва!»“ — мислеше той тъжно. Лично той бе работил при Симпсън близо година и все още бе само служител.

— И ще се отървем от джагуара — продължаваше Клер, докато слагаше крем на лицето си. — Морис ми каза, че днес следобед е пристигнал кадилак, модел петдесета година. Иска хиляда, но съм сигурна, че ще го накарам да свали цената. Помисли си, Хари! Кадилак! Алън направо ще позеленее от завист! Просто нямам търпение да го вземем. — И тя прекоси стаята тичешком, скочи в леглото и го прегърна.

Хари вече беше отчаян. Разликата в приходите им беше като зейнала бездна. Беше напълно немислимо да се изравни с Клер — сто и петдесет срещу петнадесет!

— Нека проявим разум, Хари — каза тя и положи глава на рамото му. — Знам как се чувствуваш. Неприятно ти е, че печеля толкова пари. Никога не си взел и пени от моите, но трябва да промениш начина си на мислене. Използвай парите ми, докато си стъпиш на краката. Говорих с Вал за теб. Той смята, че ще изкарваш повече, ако работиш частно. Искам да направиш точно това. Недей да подновяваш договора. Вал каза, че и тъй и тъй ще ти дават същата работа, но ще се наложи да ти плащат повече. Пък и ще можеш да вършиш и друго. Какво ще кажеш, Хари? Не мислиш ли, че е разумно да не подновиш договора?

— Нищо чудно да не се получи така — отвърна Хари колебливо. — Симпсън може да наеме другиго. Така ще му излезе по-евтино. В края на краищата, ако го подновя, ще имам сигурни петнадесет лири седмично.

— Но какво са петнадесет лири? — попита Клер нетърпеливо. — Ако работиш самостоятелно, не е изключено да печелиш стотици!

— Не знам дали ще мога. Единият от нас все пак трябва да е предпазлив.

— Ти си прекалено предпазлив. Цяла година можем да се прехранваме с това, което печеля аз. Ти имаш случай да опиташ, не разбираш ли? Искам да отвориш студио в Уест Енд. Ще ти дам пари, Хари. Когато номерът ми остарее, щафетата ще поемеш ти. Нс е ли разумно да постъпим така?

Да, предложението естествено звучеше примамливо, но Хари не желаеше да поема риск, а още по-малко да се възползува от парите на Клер.

— Трябва да мисля и за Муни — каза той, търсейки предлог да отхвърли помощта й, без да я обиди. — Ако прекратя договора, театърът ще престане да му плаща, а няма да мога да си позволя да му давам десет лири на седмица от джоба си.

— Муни? — възкликна Клер презрително. — Той не върши никаква работа. Време е да се отървеш от него. Наблюдавам го. Изобщо не ти е от полза. Само се шляе наоколо и щипе балерините по задниците. Доста дълго го търпиш, Хари! Нека си върви.

— Не мога да го изгоня — отвърна Хари ужасен. Той си представи обидената физиономия на Муни и безкрайните му аргументи. — В края на краищата благодарение на него…

— Глупости! Той дори не е знаел, че си го снимал. Няма право на никакви претенции към теб. Остави го на мен. Аз съм наясно как да се справя с него. Хари, ще си потърсиш ли подходящо студио? Аз ще ти помогна, разбира се. Уверена съм, че Джени Ранд ще те препоръча, ако я помолиш. Вал също. Убедена съм, че ще успееш.

— Аз обаче не съм толкова убеден — отговори Хари разкъсван между желанието да заработи сам и сигурността, която предлагаше подновяването на договора за още една година. — Всичко може да се случи. Можеш да се разболееш например и тогава ще сме доволни, че имаме постоянни приходи.

— О, Хари! Ти си невъзможен! Но пък толкова те обичам! Искам всичко с теб да е наред. Моля те, не бъди толкова предпазлив. Доникъде няма да стигнем така. Нямаме много време. Докато се обърнем, и ще остареем. Ако не предприемем нещо веднага, после ще е късно. Вероятно след време няма да ми се иска да играя този номер и си мисля колко добре би било, ако се утвърдиш в професията си и разрешим всичките си проблеми. Сега е моментът! Нека си позволим да рискуваме! Имам договор за една година. За този период можеш да се утвърдиш напълно. Това е нужно да направим. Ти си длъжен да го направиш!

— Добре, добре — отговори Хари все още неуверено. — Ще си помисля.

Но докато той мислеше, Клер действуваше. Няколко дни по-късно тя му каза, че е намерила едно студио на Графтън Стрийт и че трябва веднага да отидат да го видят. Също така бе разгледала и одобрила апартамента на Парк Лейн. Въпреки че двата наема възлизаха на доста висока сума, тя не престана да тормози и увещава Хари, докато той не подписа договорите.

Студиото наистина беше такова, каквото се полагаше, но наемът го ужасяваше.

— Нима има значение? — възрази Клер. — Струва си. Какво са седемнадесет лири на седмица, когато си на такъв адрес? Можем да си го позволим и не след дълго ще печелиш десет пъти по толкова.

— Но нали ще плащаме и за апартамента! — възпротиви се Хари объркан. — Даваш ли си сметка, че ще даваме над тридесет лири на месец само за наеми? Ще трябва да печелим повече от шестдесет на седмица, ако сметнем и данъците. Не бива да наемаме апартамента, Клер. Нека останем в сегашния.

— Глупости. Всичко ще се нареди. Отпусни си душата, Хари, скъпи. Животът е кратък и трябва да го направим весел. Моля те, престани да се тревожиш.

„Но — мислеше Хари, — всеки би се разтревожил, като види как Клер пръска пари наляво и надясно. Взе кадилака и плащаше по двеста на месец за него. Харчеше и за дрехи. За храна и наеми вероятно отиваха някъде около сто и двадесет лири месечно.“

След като се преместиха в луксозния апартамент на Парк Лейн, тя непрекъснато канеше гости и сметките за напитки бяха огромни.

Студиото не даваше мира на Хари. Благодарение на целенасочените усилия на Клер и на препоръките на Джени Ранд той имаше доста работа, но след като се приспаднеха наема и заплатата на Дорис, за него оставаше доста скромно възнаграждение. Всъщност получаваше дори с няколко лири по-малко, отколкото при Симпсън.

Муни си намери служба в някакво ателие за химическо чистене. След като Клер поговори с него, той тъжно се сбогува с Хари. Хари не бе присъствувал на обяснението между двамата, но когато дойде да се сбогува, Муни беше тъй отчаян и тъжен, че явно Клер никак не бе мерила думите си.

— Правиш голяма грешка, синко — каза му Муни. — Да изоставиш сигурната работа при Симпсън, за да се захванеш с нещо толкова рисковано, си е чиста глупост. Е, предполагам, че не искаш да послушаш един по-възрастен от теб човек. Всички сте такива. Но не забравяй… Забъркаш ли се в някаква каша, ела и ми се обади. Ако ме бива за нещо, то е да се справям с бъркотиите. И потрябва ли ти работа, ела при мен. Може да ти намеря нещо в химическото чистене. Сегашният ми шеф печели добре, но е много стиснат. — Муни въздъхна. — Чудя се защо ли вечно попадам на скръндзи? Дава ми шест лири на седмица и срещу това имам отговорност за цяло ателие и три момичета! — Муни направи гримаса. — И са грозни като вещици. Е, довиждане, синко. Не ти се сърдя. Знам, че не си виновен ти. Жена ти е корава като камък, но ще успее. Когато не се интересуваш кого стъпкваш, обикновено достигаш до върха. Но внимавай, сега те обича, гледай да продължава и занапред.

Когато ревюто на Симпсън започна в театъра, Клер незабавно се изяви. Вече си бе създала име в „Клуб 22“, вестниците поместваха положителни отзиви за нея, успехът й бе изцяло нейно дело.

Хари я виждаше съвсем за кратко. Тръгваше за студиото малко след девет, когато тя все още не се бе събудила. Вечеряха заедно, когато се връщаше привечер, но веднага след това тя трябваше да се подготви за театъра, а се прибираше много късно, когато той вече спеше. Единственият ден, който прекарваха заедно, беше неделята, но пък тогава Клер обикновено канеше гости. Тя често се оплакваше, че прекарват толкова малко време заедно.

— Може би няма да е задълго — каза тя една вечер, докато се обличаше, за да отиде в театъра. — Не е изключено скоро ателието да вземе да носи достатъчно пари и да зарежа сцената. Нямам нищо против, ако за разнообразие остана без работа за известно време. Това ходене до театъра, а после до клуба всеки ден започва да ми омръзва. В края на краищата, няма да е зле, ако някоя вечер остана да си почина. Как вървят нещата, Хари?

Нещата не вървяха добре.

— Няма начин да стане бързо — отговори Хари с извинителен тон. — Разходите са убийствени. А и имам огромна конкуренция. Виж колко фотографи има около мен и всичките са утвърдени имена. Симпсън ми дава все по-малко работа. Наистина, сега постановката вече е в ход, но, когато бях на договор при него непрекъснато ми осигуряваше работа. Сега само от дъжд на вятър поръчва по някой портрет. Сигурен съм, че не му хареса, дето прекратих договора. Ако не беше ти, мисля, че и това нямаше да ми предлага.

Клер доби мрачен вид.

— Защо не ми каза по-рано? Ще поговоря с него. Вал обеща, че няма да има никаква разлика.

— По-добре недей. Не искам да влизам в черния му списък. Той е опърничав.

— Аз също — рече Клер. — Няма да се измъкне току-така.

— Не смяташ ли, че трябва да понамалим разходите? — попита изведнъж Хари. — Гледам извлечението от банката. В сметката има само петдесет лири. Знаеше ли това?

— В петък ще добавим още сто и петдесет — отвърна Клер с безразличие. — Защо да се тревожим?

— Но, мила, не сме отделили нищо за данъците, а се налага да мислим и за вноската за колата. Нужно е да започнем да пестим и за нея.

— Няма да им платим — каза Клер и се засмя. — Тровиш се прекалено много. Трябва да бягам, Хари. Какво ще правиш тази вечер?

— Ами, ще чета — отвърна той и сви рамене. — Нямам кой знае какво да върша.

— Ето какво — заяви Клер. — Ще си купим телевизор. Ще ти помага да убиеш времето. Утре ще се погрижа.

— Нищо подобно! — извика Хари и скочи на крака. — Това безразсъдно пилеене на пари трябва да престане, Клер! Не можем да имаме всичко, каквото си пожелаем! Не желая телевизор и ако купиш, няма да го погледна.

Клер изненадано се взря в него.

— Добре, мили, не се пали толкова — рече тя и го прегърна. — Помислих си, че ще ти хареса.

— Не искам никакъв телевизор — повтори Хари троснато. — Притеснявам се до смърт, че ако я караме така, ще затънем в дългове.

— Хари, мили, защо си такъв паникьор? Какво като затънем в дългове? Всички имат дългове, и какво от това?

— Е, аз не искам да имам — отвърна той. — Хайде тръгвай, че ще закъснееш.

Тя го целуна и долепи лице до неговото.

— Не се чувствуваш нещастен, нали? — попита тя угрижено.

Той се насили да се усмихне.

— Не… Само…

— Съжаляваш ли, че се ожени за мен?

— Клер, Боже мой…

— Може би съжаляваш?

— Не, не съжалявам. Понякога се чудя дали ти не съжаляваш — отвърна той смръщено. — В сравнение с теб съм такъв левак!

— Не, не си! — Клер го целуна отново. — Сега времената са лоши, но всичко ще се оправи. Ще видиш, че ще дойде и твоят час. Горе главата, Хари! Обичам те много! Кажи, че си щастлив!

— Да, щастлив съм.

Той я проследи с поглед през прозореца, докато тя се качваше в огромната лъскава кола и когато потегли, мрачно се вторачи пред себе си. Не беше щастлив. Ненавиждаше този начин на живот. Стандартът, който си позволяваха, безразсъдното прахосване на пари и наближаващият срок за данъците не излизаха от ума му.

Спомни си за Рон Фишър и за думите му по повод на първата си среща с Клер.

Чуваше тихия глас на Рон, сякаш беше в стаята: „Не искам да се забъркваш със светски момичета, рано или късно те винаги носят беди. Знам го от опит. Смятах, че много съм случил, когато се ожених за Шийла.“

Ако можеше сега да сподели тревогите си с Рон!

Наистина посещаваше го веднъж месечно, но сякаш се виждаше с непознат човек. Рон седеше тихо в инвалидния си стол, почти без да продума, замислен през цялото време, с втренчен пред себе си поглед.

Шийла искаше развод. Рон сякаш не бе в състояние да го схване. Сякаш не бе в състояние да схване каквото и да било. Единственият път, когато в очите му се появи искрица живот, беше когато Клер съпроводи Хари при него.

— Много е потискащо, за да отида пак — каза тя впоследствие.

Тогава Рон се взря изпитателно в нея и след малко рече:

— Ти си точно такава, каквато си те представях. Грижи се за него. Него не го бива особено да се грижи за себе си.

След това отново изгуби интерес и прекара остатъка от времето както при всяко друго посещение на Хари.

Хари запали цигара и взе книгата. Оставаха му още два часа, докато стане време за лягане. Чувствуваше се самотен в големия луксозен апартамент. Когато Клер беше с него, всичко беше наред, но когато я нямаше, му се струваше прекалено обширен. А и враждебен — сякаш излъчваше неприязън към Хари.

Смяташе да чете до осем и половина. После щеше да слуша „Двадесет въпроса“ по радиото. В този час представлението на Клер щеше да е някъде по средата. Леман беше споменал, че според него то ще продължи още година. Ами сетне? Дотогава студиото трябваше да се е утвърдило. Дали наистина щеше да постигне това? Опита се да прогони тревогите от ума си, но книгата не успяваше да го увлече и той я захвърли нервно. Тъкмо щеше да запали нова цигара и на вратата се позвъни. Стресна се. За миг застина неподвижен и се чудеше кой ли може да е. Никой не идваше, когато Клер беше в театъра. Стана и тръгна към външната врата. Отново се позвъни.

Отвори.

В първия момент не разпозна високия дебел мъж, застанал пред него на площадката, с тъмносиньо бомбе, килнато над едното му око. После усети как по гръбначния му стълб полазват тръпки. Беше Робърт Брейди.