Джеймс Хадли Чейс
Смърт без отсрочка (20)

III

За Хари следващите три седмици бяха изпълнени с трескава дейност. С помощта на Дорис — а тя обикаляше града до изнемога — намериха двустаен апартамент под наем, добре мебелиран и на тиха улица в Кенсингтън. Наемът беше пет лири на месец — повече, отколкото на Хари му се даваха.

— Ако жена ви предпочита сама да се грижи за апартамента — каза му посредникът, — може да го вземете за три лири. Малък е и няма да е трудно да се поддържа.

Но Хари бе обещал на Клер тя да не домакинствува. Реши, че си струва да се плаща допълнително за това, въпреки че Дорис бе възмутена. Тя се възхищаваше от външния вид и начина на обличане на Клер, но смяташе, че нищо няма да й стане, ако се занимава и с малко домакинска работа.

— Няма да умре, ако свърши нещо вкъщи — каза тя на Муни.

— Остави я на мира — отговори той. — Някои жени са пригодени да се блъскат вкъщи. Тази не.

Хари имаше късмет, че през тези три седмици в театъра нямаше много работа и той прекара повечето време с Клер. Тя бе неспокойна, искаше непрекъснато да излизат и похарчиха повече пари, отколкото Хари можеше да си позволи. Все пак той реши, че това е временно, докато свикне със свободата си.

Рядко виждаше Алън Симпсън. Нарежданията му получаваше от Вал Леман — неговият помощник. Заяви на Леман, че ще се жени.

— Договорът ми изтича в края на месеца. Питах се дали мистър Симпсън не би се съгласил да премахнем монополната клауза. Имам много свободно време и бих искал да работя и за себе си.

Леман — рано оплешивял, сериозен млад човек, чиито невиждащи очи бяха скрити зад дебелите лупи на очилата, обеща да поговори със Симпсън.

— Той не обича персоналът да работи навън, но в твоя случай може би ще направи изключение. А какво ще кажеш вместо това да се опитам да ти издействувам по-голяма заплата? Колко получаваш сега?

— Двадесет и пет, но от тях плащам за двамата си помощници. Като извадим данъците, остават някъде към десет.

— Ако му предложа да ти дава тридесет? Става ли?

Хари се поколеба.

— Предпочитам да работя, мистър Леман, ако е възможно. Имам нужда от пари.

Леман се усмихна. Хари му допадаше и освен това се справяше със задачите си на висота.

— Добре, ще поговоря с него. Каква жена си вземаш? Екстравагантна?

Бракът трябваше да бъде сключен в Кенсингтънскага община. Поканени бяха само Дорис и Муни. Клер каза, че не иска никаква суматоха. Хари се почувствува разочарован от отношението й към наближаващата сватба — Клер се държеше повече като пациент, на когото предстои тежка операция, отколкото като булка.

Сутринта преди сватбата, докато Хари се бръснеше, тя влезе в стаята му.

— Ей! — извика той и се обърна усмихнат към нея. — Това не е позволено! Младоженецът не бива да вижда булката сутринта преди сватбата. Носи нещастие или нещо такова… — Но той замълча, когато видя колко бледа и разтревожена изглежда. — Какво има, Клер?

Клер понечи да се обади, но от устата й не се отрони дума и тя само го погледна безпомощно.

— Ясно ми е — рече той, като изми лицето си от пяната. — Хвана те страх, нали? — Отиде при нея и я прегърна. — Всичко е наред, Клер. Върви да се облечеш. Преди да тръгнем, ще изпием по едно голямо питие. Всичко ще си дойде на мястото.

— Сигурен ли си, че го искаш, Хари? — попита тя и го погледна изпитателно. — Можем да живеем заедно и без да се женим. Няма нужда да го правим. — Отдръпна се от него, пристъпи към огледалото и се взря в образа си.

— Не знам защо се държа така — каза тя нервно. — Мислех, че съм корава, но ще се пръсна от притеснение. Ако наистина искаш да се оженим, ще те послушам, Хари, но не желая после да съжаляваш.

Той тръгна към нея, но в този момент вратата се отвори и се появи Муни с нова шапка и вратовръзка.

— Какво е това! — възкликна той, искрено изумен. — Веднага в стаята си, млада госпожице! Дорис те чака! По дяволите! Човек не се жени всеки ден и е нужно да се спазва обичая!

Ожениха се по обяд. Когато ръка за ръка излязоха от общината, слънцето ги огряваше. И двамата мълчаха, и двамата таяха малко страх в сърцата си.

Муни и Дорис ги последваха надолу по стълбите. Муни подсвиркваше под носа си сватбения марш на Менделсон, но и той не преливаше от радост.

— Все едно сме на погребение, пусто да опустее — прошепна той на Дорис. — Трябва да дадем на тия двамата нещо за пиене, иначе ще се разплачат!

Бяха решили да не заминават на сватбено пътешествие. Щяха да обядват с Муни и Дорис в новия апартамент, а после да се разходят с колата някъде извън града. Хари чувствуваше, че ще е доста романтично да отидат пак в Уендовър, където някога бяха прекарали една тъй щастлива неделя. Клер се съгласи неохотно.

Муни се грижеше да налива напитките и обядът мина съвсем добре. Благодарение на силните коктейли Клер се отърси от унинието си и се присъедини към шумната веселост на Муни и героичните усилия на Дорис да поддържа разговора. Въпреки всичко Муни и Дорис почувствуваха облекчение, когато морисът потегли и те останаха сами, за да почистят стаята, както бяха обещали.

— Е, направихме го — каза Хари тържествуващо, когато навлязоха сред движението около Шепърд Буш. Вече бе преодолял потиснатостта си и се усещаше щастлив и доволен. — Радвам се, свършихме тази работа, Клер. Никога през живота си не съм бил по-щастлив.

Тя нежно го потупа по ръката, но не продума. Въздействието на алкохола преминаваше и страховете й за бъдещето се връщаха. Беше й студено в старата ветровита кола, а от ръмжащия изхабен мотор я болеше главата. Дългият път до Уендовър в тази шумна, друсаща се бричка не я изпълваше с радостни предчувствия, но Хари изглеждаше тъй щастлив, че сърце не й даваше да му предложи да се върнат. От своя страна, Хари бе напълно погълнат от задачата да бае на колата да се движи с двадесет мили в час и въобще не забелязваше нарастващото раздразнение на Клер. Мислеше си колко чудесно е за толкова кратко време да се сдобиеш с жена, кола и приличен апартамент. И то единствено, защото бе направил снимка на Муни! Като в приказките, каза си той.

— Хари, скъпи, не е ли време да си купиш по-свястна кола? — попита Клер неочаквано, прекъсвайки мечтателния му унес. — Тази още малко ще се разпадне.

— О, не е чак толкова лоша — изрева той в отговор, за да надвика боботенето на мотора. — Наистина е малко шумна, но пък може да те закара навсякъде.

— Ужасно ми духа на краката — оплака се Клер и придърпа полата си надолу. — Няма начин да изкараме дълго с тази кола. Възнамеряваш да купиш нова, нали?

Хари се стресна. Беше доволен, че изобщо има кола. И през ум не бе му минавало да купува нова.

— Не знам. Не смятам, че засега можем да си го позволим. Вероятно по-нататък, когато спечеля повече пари, ще помислим и за това. Но освен кола ни трябват и много други неща.

— Ще вземем на изплащане. Нямаш ли мерак за едно новичко MG?

— Иска ли питане! — отвърна Хари с помръкнало лице. — Но никога няма да я докараме дотам. Боя се, че ще се наложи да се примирим с тази бракма за известно време. Поне върви.

Трябваше да помисли, преди да предизвика провидението с подобна забележка. Когато минаваха през портата на Уайт Сити към Уест Авеню, двигателят изведнъж захърка, запъшка и замлъкна. Колата спря.

— О, Боже! — възкликна Хари със свито сърце. — Рано я похвалих. По дяволите! Цяла седмица се държа прилично, а сега…

Той излезе и вдигна ръждясалия капак на мотора.

Клер беше мрачна. Дразнеше я всичко, което нарушаваше удобството й, а в колата беше студено и духаше, една пружина на седалката я бодеше непрекъснато. Над хоризонта се събираха черни облаци. Видът на покрива на колата не обещаваше да ги предпази от дъжда.

— По-добре побързай — извика тя, като се подаде през прозореца. — Ще вали. Мисля, че трябва да обърнем и да се прибираме.

Хари, който току-що бе опарил ръката си на нажежения мотор, й се усмихна изтормозено.

— Ще го направим, ако я накарам да потегли отново — каза той и неуверено се вгледа в мотора. — Би ли излязла за малко? Инструментите са под теб.

— Не е чудно, че седалката е твърда като камък — рече Клер и излезе навън. Тя присви рамене срещу усилващия се вятър.

— Става студено и отвратително. Моля те, не се мотай.

Хари взе инструментите.

— Ще се постарая. Не знам каква е повредата.

Клер отново се качи в колата. Преминаващите край тях коли я вбесяваха. Беше сигурна, че хората в тях гледат с презрение стария им морис. „Беше време — мислеше тя с горчивина, — когато можех да оставя зад гърба си всичките тези самодоволни типове с мощни автомобили.“ И потропваше с крака, защото беше ядосана и зъзнеше.

След няколко минути на прозореца се появи Хари.

— Изгоряла е гарнитурата — каза той мрачно. — Нищо не може да се направи. Трябва да ни изтеглят оттук.

— О, Хари! — Лицето на Клер стана сурово. — Не е ли ужасно? Разбира се, че нищо друго не може да се очаква, когато подкараш такава бричка по пътищата. Пък и започва да вали!

— Добре, чакай тук — каза Хари. — Ще намеря сервиз. Не може наблизо да няма. Страшно съжалявам, Клер!

Изглеждаше тъй покрусен, че тя се застави да му се усмихне.

— Дреболия, скъпи. Ще оправим всичко. Не е твоя вината. Но както и да е, това решава нещата. Ще трябва да вземем нова кола.

Когато Хари затвори капака и прибра инструментите, до тях спря голям черен буик. Беше огромна блестяща кола с бели кръгове на гумите, поклащаща се антена за радио и цяла батарея огромни фарове.

Шофьорът се показа през прозореца.

— Здрасти, Хари. Закъсал ли си?

Хари изненадано вдигна поглед.

— Здравейте, мистър Симпсън! — възкликна той и се приближи до буика. — Да, закъсах. Изгоря гарнитурата на двигателя.

— Ако искаш, ще ви закарам до града или до някой сервиз — предложи Симпсън. — Прибирам се — Той погледна мориса с насмешлива усмивка. — Изпяла си е песента, нали?

Хари се усмихна тъжно.

— За жалост да. С мен е… жена ми, мистър Симпсън. Ще съм ви благодарен, ако ни закарате.

Симпсън вдигна вежди, още веднъж стрелна с очи мориса и срещна заинтригувания поглед на Клер.

— Не знаех, че си женен.

Той отвори вратата и слезе от буика. Както обикновено, беше безупречно облечен и Хари изпита завист. Ех, ако можеше и той да се облече така!

— Всъщност оженихме се тази сутрин. Елате да ви запозная.

— Поздравления!

Хари забеляза, че Симпсън гледа Клер с все по-голям интерес. Сякаш не забелязваше лекия дъжд, който бе започнал да вали.

— На сватбено пътешествие ли бяхте тръгнали? — попита Симпсън, докато крачеше към мориса.

Клер видя, че приближават и слезе от колата. На Хари му се стори, че изведнъж бе станала по-оживена и хубава.

— Клер, това е мистър Симпсън — каза той. — Ще ни закара с колата си.

Клер хвърли на Симпсън бърз преценяващ поглед и се усмихна.

— Много мило от ваша страна — рече тя и му подаде ръка. — Каква хубава кола!

— Наистина е хубава — отвърна Симпсън и на лицето му се изписа озадачено изражение. — Наскоро я купих. Качвайте се, преди да се намокрите.

Той посегна към дръжката на задната врата, но Клер вече бе отворила предната и се бе настанила на мястото до шофьора.

Симпсън затръшна вратата след нея.

— Хубава жена си намерил, Рикс — каза той, без да си даде труд да сниши гласа си. — Качвай се и ти. Сервиз ли ще търсим?

Хари се качи отзад, а Симпсън заобиколи, за да седне зад волана.

— Боя се, че ще трябва да я изтеглят — отрони той.

— Дяволски лош късмет. — Симпсън се обърна към Клер и попита: — Бяхте тръгнали на сватбено пътешествие, така ли?

— Сватбено пътешествие? О, не! Няма да имаме сватбено пътешествие — отвърна Клер и се засмя. — Искахме да се поразходим извън града.

— Но сигурно смятате да празнувате?

— Вече го отпразнувахме. Обядвахме с мистър Муни.

Хари слушаше разговора тъжно. Така описано, чествуването на сватбата му се струваше скучно и глупаво.

— Муни? — Симпсън се засмя. — Голям чешит. — Той запали мотора и подкара към Шепърдс Буш. — Мъжът ви му направи хубав портрет.

— О, Хари е много талантлив — потвърди Клер. — Трябва да му позволите да снима и вас, мистър Симпсън.

Хари се вцепени от ужас. Какво приказваше тя? Погледна бързо към Симпсън, за да види реакцията му. Той явно се забавляваше.

— Защо го казвате? — попита Симпсън, докато провираше умело голямата кола между многото други на улицата. — Каква полза би имало от една моя снимка?

— Можете да я дадете на жена си.

— Не съм женен.

— Тогава можете да я окачите в някой от театрите си.

— Какво ще кажеш, Рикс? — усмихна се Симпсън. — Мислиш ли, че фоайето на „Риджънтс“ ще стане по-уютно, ако окачим моя портрет? Лично аз се съмнявам.

— Аз… не знам, мистър Симпсън — отговори Хари смутено.

— Разбира се, че ще стане — намеси се Клер. — Хари е прекалено скромен. Вие също.

— Ето сервиз — заяви Симпсън и вкара колата през един отворен портал. — Какво смятате да правите? Да ги накарате да приберат колата и да си я вземете по-късно?

— Едва ли ще се съгласят — усъмни се Хари. — Струва ми се, че ще трябва да остана тук.

Вече валеше силно и Симпсън намръщено се взря през прозореца.

— Мога да закарам жена ти до вкъщи — предложи той. — Къде живеете?

— О, благодаря, мистър Симпсън, но няма да ви притесняваме. Ще се…

Но Клер го прекъсна.

— Наехме апартамент в Кенсингтън. Ще ме закарате ли наистина? Вали ужасно силно, а не искам да се намокря. — Тя се обърна към Хари. — Ще те чакам у дома, скъпи. Смяташ ли, че ще се забавиш?

Хари слезе от колата.

— Ще бързам, доколкото мога. Сигурен ли сте, че не ви притесняваме, мистър Симпсън?

Симпсън се усмихна.

— Всичко е наред. С радост ще ви помогна.

Той включи на скорост и буикът се плъзна към портала.

Клер махна на Хари, а той проследи с очи голямата блестяща кола, която се вля в уличното движение. Виждаше как Клер разговаря оживено със Симпсън. Остана загледан след тях, без да обръща внимание на дъжда и в сърцето му се промъкна хлад.