Джеймс Хадли Чейс
Смърт без отсрочка (2)

II

Момичето — на име Клер Долан — ги наблюдаваше със студен, суров израз. Беше се разположило спокойно, с кръстосани крака и подпрян на масата лакът. Погледът му се рееше към отдалечения бар, без особено внимание към двамата мъже.

— Това е мистър Уикс — каза Уингейт и тежко се тръшна до нея. — Причината да го доведа, момиченце, е че седеше самотен. Ако не искаш да е с нас, винаги можем да го отпратим, но си помислих, че няма да имаш нищо против присъствието му. Той е приятен млад човек, а аз бях тъй непохватен, че му разлях питието.

Клер стрелна Хари с очи и отново отклони поглед, без да продума.

Хари стоеше пред нея като на тръни. Нейното поведение, отегченото й изражение го караха да се чувствува объркан. Щеше му се да си тръгне, но се опасяваше, че Уингейт може да вдигне скандал.

— Боя се, че се натрапвам… — започна той, като нервно оправяше вратовръзката си.

— Глупости! — възкликна високо Уингейт. — Сядай, мой човек. Казах ти, че тя ще се радва да се запознае с теб и тя наистина се радва, нали? Нали, скъпа?

Клер се втренчи в Хари.

— Разбира се, че съм очарована — отрони саркастично. — Но съм сигурна, че мистър Уикс има по-интересни занимания, отколкото да ни прави компания.

Хари пламна.

— Наричам се Рикс — каза, решавайки, че ако не друго, тя би трябвало поне да научи името му. — Хари Рикс. Ще тръгвам, ако не възразявате. Благодаря за питието — обърна се към Уингейт. — Лека нощ.

— Никъде няма да ходиш! — тросна се Уингейт и съвсем поаленя, докато се мъчеше да се крепи на краката си. — Дори не си опита питието. Какво има? Не ти ли е симпатична? По дяволите! Сядай, че ще се ядосам! Проклет да съм, ако те пусна!

Хората се обърнаха и се вторачиха в тях.

— Я сядай, та дано млъкне! — тихо и гневно каза Клер на Хари. — Не желая скандали.

Хари седна, изпотен от напрежение и смущение. Уингейт го погледна сияещ и го тупна по рамото.

— Ха така, мой човек — изломоти и също се отпусна на стола. — Ти си приказвай с девойчето. Мен нещо ме цепи главата. Не ми обръщайте внимание. Забавлявай я, пък аз ще подремна. — Той избърса лице с носната си кърпа. — Честно казано, малко съм на градус. Имай грижата за нея, докато си поотпочина.

И той наистина затвори очи, свличайки се на стола. Видът му беше такъв, сякаш всеки миг може да хвърли топа.

Клер го изгледа презрително и го загърби, обръщайки лице към Хари.

— Съжалявам — промълви тихо Хари. — Не исках да идвам при вас. Извинете, че се натрапих. Наистина не съобразих.

Тя равнодушно сви рамене.

— О, няма значение. Ако старият глупак не се съвземе след малко, аз си отивам. — И тя се втренчи в бара, като че беше най-интересното нещо в заведението.

Въпреки отегчения й, недружелюбен израз, Хари продължаваше да смята, че е прекрасна и му беше приятно да седи до нея, колкото и груба да беше.

— Мога ли да ви поръчам нещо? — попита, виждайки, че чашата й е празна.

— Не, благодаря — отвърна тя, без да го удостои с поглед. — Не сте длъжен да поддържате разговор, та моля ви, не се опитвайте.

— Нямах такова намерение — каза Хари, леко жегнат.

Поседяха мълком няколко минути, докато Уингейт похъркваше тихо и се клатеше напред-назад на стола.

Хари изучаваше лицето на Клер и умуваше как да я изтръгне от отегченото безразличие. Нелепо беше да се мъдри до такова красиво момиче, без дума да обели. Щателният му оглед допълнително я подразни и тя намръщена се извъртя към него:

— Необходимо ли е да се взирате така? — запита. — Толкова ли сте невъзпитан?

Хари й се усмихна.

— Едва ли. Дори напротив. Но вие заслужавате човек да се взира във вас, а и нямам какво друго да правя.

— Я стига! — сопна се тя и се извърна отново.

Внезапно вдъхновен, Хари занарежда меко, сякаш изразяваше мислите си на глас:

Прекрасна си като нощта

прозирна в звездните зари.

Излъчваш ти тъма сияйна

с лика, с бездънните очи.

Тя не помръдна, нито се обърна, но Хари чу как се мъчи да сподави кикота си.

Като набра смелост, той рече:

— Едва ли някога ще ви видя отново, та ще си позволя да ви кажа, че сте най-красивото момиче, което някога съм срещал.

Той обаче забеляза, че в очите й проблясва интерес и студеното, отегчено изражение се е изличило.

— Мисля, че сте шантав, а и сантиментален, което е още по-лошо.

— Сантиментален съм, понеже твърдя, че сте красива? — попита Хари. — Но дори да съм такъв, все едно. Това е истината.

Тя го погледна изпитателно. Хари беше от онзи тип мъже, каквито напълно липсваха в живота й — млад човек без пари, с приятна, завладяваща усмивка, без онази похотливост, която срещаше в мъжките погледи, спиращи се на нея. Освен това той беше небрежно облечен, което й се стори освежаващо разнообразие след раменете с подплънки и шарените вратовръзки на многобройните си познати от мъжки пол. Направиха й впечатление ясните му очи, чистата кожа и белите зъби, и донякъде изненадана от самата себе си, тя почувствува как враждебността й към него намалява. Дори й мина през ума, че външността му е твърде приятна.

— Как ви беше името? — попита.

— Хари Рикс. А вашето?

Тя се намръщи в колебание дали да му каже, после високомерно заяви:

— Не знам доколко ви влиза в работата, но ако непременно държите да знаете, наричам се Клер Долан.

— Сигурен бях, че е нещо подобно — рече Хари, решен да не изпуска възможността да я предразположи. — Занимавал съм се със смисъла на имената. Известно ли ви е, че Клер означава светла и бляскава?

Тя остро го стрелна с очи.

— Я не ме занасяйте!

— Не ви занасям. Имам една книга вкъщи. Ще ви я дам, ако искате.

— Не искам — отсече тя.

Последва пауза, сетне той попита:

— Често ли идвате тук?

Тя отвърна, че не, не идвала често. Фактически само веднъж, по време на последната голяма бомбардировка на Лондон. Заговориха за бомбардировките, Хари й довери, че е бил в противовъздушната отбрана и е отговарял за едно скривалище на по-малко от триста ярда оттук. Това било една от причините да посещава „Херцог Уелингтън“. Всяка вечер той и един приятел, също от противовъздушната отбрана, идвали да пийнат по бира, преди да започне нощното им дежурство.

— Стана ми навик — обясни Хари, радостен от интереса й към неговия разказ. — Уютно място е, а и свързано със спомени. — Погледна я с възхищение. — А вие какво сте правили през войната?

— О, нищо — отвърна тя и сви раменете си, като се сети за развлеченията из Уест Енд с американски офицери: те я черпеха с уиски, водеха я на танци, а после тя се боричкаше с тях в такситата. Разсмя се: — Едно момиче не може да прави нищо важно, нали? Пък и бях твърде млада.

Хари познаваше момичета, които бяха направили доста повече от него, а те също бяха млади. Една негова близка бе спусната с парашут във Франция, където бе заловена от Гестапо и разстреляна. Но естествено, за момиче като Клер бе недопустимо да се грижи за хора в скривалища и да си похабява ръцете е работа във фабрика. Имаше момичета, способни на такива постъпки, но Клер не беше от тях. Хари смяташе, че така и трябва.

Изведнъж хармонията се наруши. Уингейт се изтръгна от дрямката и реши, че е време за поредното питие. Бръкна в джоба си и откри, че портфейлът му е изчезнал. Все още зашеметен, претърси внимателно другите си джобове. Беше тъй съсредоточен в действията си, че Клер и Хари прекъснаха разговора, за да го наблюдават.

— Загубили ли сте нещо? — попита Хари, като много му се искаше Уингейт да заспи отново.

Уингейт не отговори. Вместо това се изправи и изпразни всичко от джобовете си върху масата. С нарастваща тревога продължи да рови из дрехите си.

— Обран съм! — възкликна гръмко. — Няма ми портфейла!

Двете сервитьорки и барманът, човекът със сивото лице и неговата жизнерадостна жена, както и тримата загадъчни джентълмени с меки шапки, всички се обърнаха и втренчиха в Уингейт.

Хари усети как се изчервява. Все още бе достатъчно млад, за да изпитва остър срам от подобна сцена, а и беше наясно, че тримата мъже с шапки го гледат с подозрение.

— Обрали са ме! — повтори Уингейт рязко и сърдито, извърна се към Хари и обвинително го посочи с пръст: — Е, млади момко, шегата си е шега, но стига толкоз. Дай го, или ще извикам полицията!

— Да дам какво? — попита Хари и поаленя като рак.

— Портфейла! — отряза Уингейт. — Дай го и точка по въпроса. В този портфейл има петдесет лири и аз нямам намерение да се лиша от тях!

— Не знам за какво говорите — каза Хари, объркан и засрамен. — Не съм взел портфейла ви!

Барманът излезе иззад тезгяха. Приближи се и застана като истукан пред Уингейт. Тъповатото му лице беше начумерено.

— Каква е тая дандания? От какво се оплаквате?

Уингейт се зарадва на неговата намеса. Беше му зле и се чувствуваше замаян, а загубата на портфейла го разстройваше. Той насочи към Хари треперещия си показалец:

— Този млад човек е откраднал моя портфейл. Накарай го да го върне!

Барманът мнително погледна смутения Хари.

— Ей, момче, не си търси белята. Давай го и не се моткай!

— Ама аз не съм го взел! — заяви Хари. — Той е пиян, не виждате ли?

— Ето ти на благодарност — изстена Уингейт. — Аз се отнасям приятелски към този младеж, а той ме обира и твърди, че съм бил пиян. Извикай полиция!

— Добре, добре — припряно каза барманът. — Не искам разправии. Вие тримата, елате насам. Сега ще изясним каква е работата. Хайде, елате насам.

С едната си ръка той повлече Хари, а с другата Уингейт, кимна с глава към Клер и ги въведе в стаичката оттатък тезгяха, където управителят ги посрещна със застинала усмивка, готова да изчезне при първия признак за неприятности.

— Господинът тук казва, че тоя му свил портфейла — рече барманът, като изви главата си към Уингейт, а пръста си към Хари.

Управителят се изправи зад бюрото си. Усмивката набързо се изтри от лицето му.

— А тази коя е? — попита той, втренчен в Клер.

— Приятелка на господина — обясни барманът и хвърли възхитен поглед на Клер.

Управителят също изглеждаше впечатлен. Побутна стол и я покани да седне.

— Добре, Боб — обърна се към бармана, след като Клер се настани на стола. — Ти стой при вратата, аз ще оправя положението.

Когато Боб зае позиция пред вратата, управителят попита Уингейт какво има да каже по въпроса.

— Няма ми портфейла — заяви Уингейт. Беше блед и стреснат. — Разговарях с този човек, когото изобщо не познавам, а преди малко открих, че ми няма портфейла. В него имаше петдесет лири.

Управителят строго се взря в Хари, който вече се беше съвзел от смущението и започваше да се вбесява. Изглеждаше напълно порядъчен, по нищо не приличаше на джебчия и управителят реши да се отнася внимателно с него. Често го бе мяркал в бара и нямаше намерение да изгуби един редовен клиент, ако можеше да не се стига до там. Колкото до Уингейт, никога дотогава не бе го виждал; забеляза, че, меко казано, не е трезв, а такива хора вредят на бизнеса. Ето защо твърде меко се осведоми за становището на Хари.

— Нямам представа къде е неговият портфейл — заяви Хари и отново пламна. — И мога да го докажа.

Преди да го спрат, Хари изпразни съдържанието на джобовете си върху бюрото досущ както Уингейт върху масата в бара. Управителят, барманът, Уингейт и Клер гледаха вещите на бюрото с интерес — те образуваха разнородна купчина. Имаше пакет картички с надпис: „Вие бяхте току-що фотографирани“, три метални касетки с филмчета, носна кърпа, джобно ножче, половин кифла, трохи от изядената половина, три монети и парче връв.

Управителят се вторачи в скромните притежания, разтърси глава със съмнение, погледна Уингейт и го попита дали е удовлетворен.

Уингейт съвсем побледня, облиза сухите си устни, сетне внезапно се обърна и обвинително насочи пръст към Клер.

— Тогава го е взела тя! — провикна се. — Или е той, или е тя! Аз… аз я забърсах на Риджънт Стрийт. Никога по-рано не съм я виждал. Нейна беше идеята да дойдем тук, а той я е чакал. Точно така! Двамата са комбина. Той е взел портфейла, а после и го е пробутал.

Клер се изправи. Изглеждаше изненадана и готова да прихне. Отиде до Хари и застана до него, като се взираше в Уингейт.

— Значи сме комбина, а? Направо е смешно, като се има предвид, че тъкмо ти му разля питието и го доведе на масата да ми го представиш. Не можеш ли да измислиш нещо по-умно?

— Хайде, по-кротко — намеси се управителят намръщено и стрелна Уингейт с очи. — Не може току-тъй да обвинявате хората. Одеве твърдяхте, че младежът бил виновен. Оказва се, че не е. Бъдете по-предпазлив с изявленията.

Уингейт удари с юмрук по бюрото.

— Аз си искам портфейла. Ако не го е взел той, тогава тя го е задигнала!

— Внимавайте — с усмивка рече Клер на управителя, — иначе следващият набеден ще бъдете вие. От мен да мине, ще го успокоя.

Въпреки протестите на управителя тя отвори чантата си и изсипа съдържанието й непосредствено до вещите от джобовете на Хари. Той на свой ред се взря с любопитство. Комплект от златна пудриера и златна табакера, златна запалка, писалка и чекова книжка, няколко банкноти и доста сребърни монети, писма, гребен, носна кърпичка, червило в златна гилза и връзка ключове.

Последва дълго, тягостно мълчание, сетне Клер весело каза:

— Ще си съблека и дрехите, ако е нужно. Само и само той да е доволен.

Управителят се изчерви, а барманът се разведри и в погледа му се прокрадна надежда.

— Не е необходимо — припряно се възпротиви управителят. — Всичко е наред, госпожице. Очевидно е станало недоразумение. — Обърна се към Уингейт и продължи със студен, недружелюбен глас: — Кога за последен път сте вадили портфейла си?

Уингейт седна тежко. Изглеждаше стар, уязвим и много глупав.

— Не знам. Не мога да си спомня.

— Вадихте ли го, докато бяхте в бара? — попита управителят. — Хайде, господине. Помислете внимателно. С какво платихте питиетата — с монети от джоба си или с банкнота?

Уингейт призна, че докато е бил в бара, не е вадил банкноти от портфейла.

— Тогава съвсем възможно е да сте изпуснали портфейла или да ви е бил откраднат, преди да дойдете тук — заключи управителят, доволен от логиката на разсъжденията си.

Междувременно Хари започна да прибира вещите си по джобовете, а Клер последва примера му, слагайки своите в чантата си.

— Хубава табакера — каза Хари, когато пое в ръка златния предмет.

— Благодаря — рече тя и му се усмихна. — Искате ли? — добави, предлагайки му цигара.

Хари взе цигара, а тя му запали, като го погледна право в очите.

— Извинете — рязко се намеси управителят, — като си уредите отношенията, бих искал да продължа работата си.

Хари се сепна и неразбиращо се взря в управителя. Беше се заплеснал, забравяйки къде се намира.

— Простете — каза Клер с усмивка. — Е, предполагам, че вече можем да тръгваме, ако той не иска все още да вика полицията?

— Разбира се, че можете да си тръгвате — потвърдя управителят. — И се надявам, че вие двамата ще приемете извиненията ми. Не обичам такива неща да се случват в моето заведение и ми се ще да продължите да идвате тук. Винаги сте добре дошли.

— Благодаря — рече Клер.

Уингейт, който слушаше с отнесен израз, направи опит да се стегне.

— Слушай, момиченце,… — започна той тихо, по Клер не го удостои с внимание. Тя се обърна към Хари:

— Е, хайде да вървим. Той смята, че сме комбина, така че нека запазим илюзията. — И за изненада на Хари, тя го хвана под ръка и се упъти към вратата.

Барманът я отвори с размах и намигна на Хари, когато минаха покрай него.

Уингейт извика слабо:

— Хей! Не си отивайте. Искам да се извиня…

Но те не се обърнаха, прекосиха бара и излязоха на улицата. Тогава се спряха и се спогледаха. Хари с ужас си мислеше, че след няколко секунди ще се разделят и вероятно никога не ще я види отново.

— Страшно съжалявам за това, което се случи — рече той, мушнал ръце в джобовете си и подритвайки ръба на бордюра. — Наистина, грешката беше моя. Не трябваше да се натрапвам.

— Няма значение — каза тя и той изведнъж забеляза у нея промяна. Тя вече не се усмихваше и дори изглеждаше малко отегчена от него.

— Старият глупак беше пиян. По-добре да тръгваме, преди да е излязъл. Не искам да го виждам отново.

— Сигурно — отвърна Хари сковано. — Е, тогава, май е време да се сбогуваме.

Все тъй, без да се усмихва, с безизразни очи, тя се приближи и му подаде ръка.

— Довиждане — каза рязко.

Хари пое ръката й, и тогава тя сякаш се препъна, хвана се за палтото му, за да се закрепи и той почувствува леко подръпване върху задния си джоб. Отстъпи назад и нещо тупна на тротоара, в краката му. Клер се наведе бързо, сграбчи предмета и със светкавично движение го пъхна в чантата си. Но Хари го видя — износен и обемист кожен портфейл.

Те стояха, вторачени един в друг.

— Това… това изпадна от моя джоб — промълви Хари.

— Нима? — каза тя и продължи да го гледа втренчено.

— Значи, ти наистина си го взела. Сложила си го в джоба ми, преди да им покажеш чантата си.

Тя прехапа устни, неспокойно се взря във вратата на „Херцог Уелингтън“ и после пак в него.

— Да, взех го — призна внезапно. — Взех го, за да му дам урок. Ще го върна. Не ме смяташ за крадла, нали?

Хари беше тъй смаян, че не знаеше какво да мисли, но отрони:

— Не, естествено, не. Но… ами, върни го, не е трябвало да го вземаш. В него има петдесет лири…

— Знам, че не трябваше — каза тя и отново погледна тревожно към вратата. — Хайде да се поразходим, а? Докато вървим, ще ти обясня защо го взех.

— Но ти трябва да му го върнеш. Не можеш да си тръгнеш с неговите петдесет лири.

— Не мога да му го върна, когато е пиян — отсече тя нетърпеливо. — Разбираш, нали? Той пак ще ме обвини. — И тя внезапно го хвана под ръка. — Знам адреса му. Ще му го изпратя. Ела у нас. Можем да поговорим там.

— У вас? — попита той, изненадан.

Тя му се усмихна:

— Защо не? Не е далеч. Не искаш ли да дойдеш?

— Напротив — каза Хари, като влезе в крачка с нея. — Ама сигурна ли си, че е редно да го оставим без пари?

— Ще му ги изпратя утре. Хайде, да вървим у нас и ще ти разправя как се случи.

И той потегли с нея надолу по Гласхауз Стрийт към Пикадили.