Джеймс Хадли Чейс
Смърт без отсрочка (21)

IV

Хари се върна в апартамента малко след шест. Беше мокър до кости и ядосан. Три пъти беше звънил по телефона, но никой не отговаряше. И като капак на всичко сервизът, в който го беше оставил Симпсън, не искаше да прибере колата му на буксир, така че се наложи да обиколи още два, преди да му бъде оказана нужната помощ. Когато се върна с монтьора, край колата го чакаше полицай, който обясни, че ще му състави акт за неправилно паркиране. След като Хари съобщи на полицая данните, които искаше, монтьорът прегледа колата и му каза, че не си струва да се поправя.

— Ще ви излезе по-скъпо, отколкото самата кола — рече. — Ще я изтегля до сервиза, но ако питате мен, най-добре е да я продадете за старо желязо.

Хари отиде до сервиза с монтьора и там потвърдиха мнението му. Прие петнадесетте лири, които му предложиха за нея, и взе автобуса за Кенсингтън.

Изкачи се по стълбите, потиснат от загубата на колата и разтревожен, че Клер още не се е върнала у дома. Отвори входната врата и извика, но никой не отговори.

„Чудесна сватба, няма що“ — помисли си той ядосано.

Дорис и Муни не бяха спазили обещанието си да разчистят много добре. Без съмнение коктейлите бяха повлияли и на тях. Повечето от чиниите не бяха измити, а по килима все още имаше пръснати конфети, които Муни бе настоял на всяка цена да хвърлят по младоженците.

Но къде беше Клер?

Бяха се разделили в три часа. Пътят с кола до апартамента им не би могъл да е повече от четвърт час, а сега беше шест и десет. Къде ли се беше дянала?

Хари овладя надигащия се у него гняв. Каза си, че няма смисъл да се ядосва прекалено. В края на краищата сам той не бе организирал сватбения й ден както трябва. Не би могъл да я обвини, ако е отишла със Симпсън на театър, например. „Или — мислеше той с надежда — е отишла да пазарува. Решила е да приготви нещо специално за вечеря и ще се върне всеки момент.“ Докато я чакаше, реши да доразтреби апартамента.

Отиде в кухнята и се зае да измие чиниите. Когато свърши с последната, беше шест и четиридесет и у него се бореха ревността и наранената гордост. Измете пръснатите конфети, изпразни пепелниците и пооправи възглавничките. Когато прибираше метлата и лопатката, чу по стълбите забързани стъпки. В бравата се превъртя ключ и влезе Клер.

— О, Хари! Колко съжалявам! Нямах представа, че е станало толкова късно!

Приближи се до него и той забеляза, че походката й е леко нестабилна. Дъхът й миришеше на уиски.

— Клер! — възкликна Хари рязко. — Пила си, нали?

Тя се изкиска.

— Мъничко — отвърна тя и се строполи в един фотьойл. — Дай ми цигара, скъпи. Ух! Какъв следобед!

Хари й подаде цигара без да продума, поднесе й огънче и седна насреща.

— Извинявай, Хари — повтори Клер. — Напсувай ме, ако ще ти олекне. Знам, че си много ядосан.

— Няма нищо — отговори Хари. — Аз… Чудех се къде си. Надявам се, прекарала си добре?

Тя се изправи и го погледна в очите.

— Не ми прощавай, Хари. С мен човек не бива да се държи така. Удари ме хубавичко по лицето, но не ми прощавай.

Хари запали цигара с разтреперана ръка.

— Глупости! — каза той. — Мисля, че можеше и да ме изчакаш, но все едно, щом си тук, какво значение има? Вечеряла ли си?

— Не още. Не искаш ли да знаеш какво правих?

— Искам, разбира се.

— Скъпи, не си мислиш, че съм направила нещо лошо, нали? Знам, че малко прекалих с пиенето, по сега вече съм добре. Той носи пиене, нали?

— Имаш предвид Симпсън? Не знам. Не го познавам добре — отвърна Хари и лицето му се изопна. — И не съм сигурен дали искам да го познавам.

— През цялото време бяхме в барчето на театъра — каза Клер. — Беше и онзи тип, Леман.

Хари изглеждаше объркан.

— Защо не те доведе вкъщи, както обеща? Защо отидохте в театъра?

— Защото поисках да ми даде работа.

— Работа? — Хари се втренчи в нея. — Но… но ти ще работиш за мен.

— Не, няма. Не мога да се справя с осветлението, Хари. И освен това няма да печеля нищо. Нямам намерение да вземам парите, които си изкарал с нелек труд. Ще печеля сама.

— И каква е работата?

— След като те оставихме се заприказвахме и той спомена, че ще подготвя кабаретна програма за „Клуб 22“. Сезонът започва след три седмици. Видях, че ме харесва и го попитах дали и за мен няма да се намери нещо в програмата.

Хари я гледаше стъписан.

— Ама, Клер! Какво ще правиш? Не знаех, че имаш сценичен опит.

— Нямам. Затова ще ми плаща по-малко. Но според него с моя външен вид и с таланта си, скоро ще придобия нужния опит. Леман ще ме обучава.

— Талант? — повтори Хари. — Скъпа, какво точно ще вършиш там?

Тя загаси цигарата си, преди да отговори и Хари почувствува, че й е трудно да му каже.

— Ще правя това, за което ме бива — отвърна Клер. — Ще пребърквам джобове.

— Но, скъпа… — Хари бе шокиран.

— А защо не? Разправих му, че съм се упражнявала с години и съм се надявала един ден да се кача на сцената. Той повярва. Знам, че повярва. Смешното беше, че не допускаше да съм толкова добра, колкото твърдях. Когато ме докара дотук му върнах всичките вещи. Бях му взела портфейла, часовника, копчетата за ръкавелите, табакерата и ключовете. Да беше зърнал лицето му! Заяви, че веднага трябвало да отида в „Риджънтс“ за да ме види Леман. Е, не можех да го разочаровам, така че го придружих дотам. Каза ми да обера и Леман. Представи ме и започнахме да пием, а аз наистина обработих Леман. Дори му смъкнах тирантите. Симпсън рече, че съм била направо сензация. Дава ми тридесет лири на седмица, а ако имам успех, ще ги удвои. Утре започвам репетиции.

Хари беше като зашеметен. След всичките си надежди и планове, след всичките си кроежи и усилена работа, за да може да изхранва Клер, тя бе направила крачка напред и много скоро щеше да е в състояние не само да се издържа сама, но да издържа и него, ако не внимава. Не че й завиждаше за успеха. Но кога щеше да я вижда? Ако той ще работи цял ден, а тя — половината нощ, що за семеен живот щяха да водят?

— Какво те тревожи, Хари?

— А, нищо. Просто съм изненадан, и толкоз. Наистина ли искаш това, Клер? Не предпочиташ ли да работиш с мен?

— Слушай, скъпи. Необходими са ни пари. Имаме нужда от толкова много неща! Не можем вечно да живеем в тази дупка. Трябва да си купим кола. Всъщност, понеже имам тази работа, вече поговорих с един познат търговски посредник. Обадих му се от фоайето долу. Смята, че ще може да ни намери нещо подходящо и да разсрочи плащането. Той ми е добър приятел и ще осигури сносен автомобил, без да се бави. Двамата заедно ще печелим петдесет лири на седмица. Това е съвсем прилично, нали, Хари?

— Да, така е — промърмори Хари колебливо. — Мислех, че този апартамент ти харесва.

— Не е лош, но е твърде тесен. Не можем да поканим много гости, нали?

Хари огледа стаята. Да, наистина не можеха да поканят повече от двама души в нея, но какво от това?

— Безпокоя се… — каза той неочаквано. — Я си представи, ако някой разбере, че си била в…

— Че съм стара крадла? — довърши Клер със студена усмивка. — Ще рискувам, Хари. — Тя скочи на крака. — Хайде да празнуваме! В края на краищата, днес се оженихме! Колко пари имаш тук?

Хари се поколеба.

— Е, около десет лири, струва ми се, но те трябва да ни стигнат поне до следващия петък.

— Глупости! — Тя обви врата му с ръце. — Не бъди такъв предпазливко. Ще поискам от Леман аванс. Хайде, отиди се облечи, скъпи. Ще излезем някъде и ще похарчим десетте лири до пени. Утре ще ти ги върна. Аз черпя.

— Слушай, Клер — каза Хари твърдо. — Ние сме женени. Няма да стане така. Сега аз ще плащам. Парите, които спечелиш, ще пазиш за себе си. Няма да позволя да харчиш заради мен.

Тя го стрелна подигравателно.

— Няма значение кой от нас има пари, помниш ли? Хайде, обличай се.

Тя го остави и изтича в спалнята. Хари застина, изпълнен с нерешителност, после отиде до прозореца и погледна навън. Чувствуваше се съвсем отчаян. Постоя кран прозореца няколко минути, замислен за бъдещето. Според Клер, ако успееше, щеше да получава от Симпсън шестдесет лири седмично. Тя беше непоклатимо уверена в успеха си. Значи щеше да изкарва четири пъти повече от него. Как би могъл в такъв случай да бъде глава на семейство? Трябваше да плаща на Дорис и Муни, а Муни вече бе намекнал, че едно увеличение няма да му се отрази зле… Не, това не беше честна конкуренция. Сигурно щяха да се преместят в по-голям апартамент и наемът щеше да поема Клер. Щяха да вземат кола пак с нейни пари. Сега, когато тя се връщаше към стария си стандарт, той не бе в състояние дори да й купи дрехи!

— Хари!

Той се обърна.

Клер го гледаше от прага на спалнята. Беше съблякла роклята си и беше по тънък комбинезон.

— Какво има, Хари?

— Нищо. Идвам ей сега.

— Вкиснат си, защото ще печеля повече от теб, нали?

— Знам, че е глупаво — отговори Хари намръщено, — но не мога да не мисля за това. Винаги съм искал да те издържам, да се грижа за теб… Е, просто не става, както исках…

Тя се приближи до него и обви врата му с ръце.

— Хари, мили, обичам те. Само че ти си егоист за тези неща, нали? Ако постъпим както ти желаеш, ще разполагаме само с твоите пари и ще сме притеснени. Не ме дръж настрана. В края на краищата, бракът е партньорство. Не можеш ли да погледнеш на положението по този начин? Ето какво ще направим. Ще открием обща банкова сметка. Ти ще внасяш в нея всичко, което спечелиш, аз също. След това всеки ще тегли от нея за нуждите си. Така правят истинските партньори, нали?

Разбира се, тя беше права. Той проявяваше егоизъм, а бракът наистина беше своего рода партньорство. И въпреки всичко ужасно му се искаше да е в състояние да я издържа и да купува нещата, които би си купила със свои пари.

— Съжалявам, Клер — каза той и я прегърна нежно. — Наистина се държа като егоист. Съгласен съм, ще съберем на едно място парите и ще видим как ще потръгне. Хайде да се приготвяме. Къде ти се ходи?

— Няма да вървим никъде. Хрумна ми друго — рече тя и допря лицето си до неговото. — Ще хапнем набързо и ще си легнем.

— О, не. Само преди минута ти искаше да излезем. Хайде да не променяме плановете си. Трябва да отпразнуваме случая.

Тя се притисна към него.

— Ще празнуваме. О, Хари, зная, че не съм стока, но непрекъснато мисля за теб. Искам да се чувствуваш добре. Ясно ти е, нали?