Джеймс Хадли Чейс
Смърт без отсрочка (10)

V

Хари беше наясно, че не е тежко ранен, но се чувствуваше разнебитен, неспокоен и нервен. Добре ще дойде да прекара деня на легло, а когато Муни го поощри да си почива и през остатъка от седмицата, не се наложи да го увещава дълго.

Мисис Уестърхам си предложи услугите да му носи храна, а Рон пренесе пишещата си машина в офиса на свой приятел от Флийт Стрийт.

— Ти се отморявай и спи — заръча му. Аз няма да те безпокоя. След няколко дни пак ще си във форма.

На Хари обаче не му се спеше. Тревожеше се за Клер. Все се питаше дали бе възможно снощният й спътник да е свързан със субекта с кълчищената коса. Той ли му бе наредил да вземе филмчето? И ако бе така — защо?

На Рон Хари не спомена за Брейди. Усетът му подсказваше, че преди да е получил от Клер някакво обяснение, за предпочитане е да говори колкото се може по-малко. Мина му през ума, че снощното й рязко държане навярно е признак, че тя повече не желае да го види и от тази мисъл сърцето му се сви.

Мисис Уестърхам непрекъснато влизаше и излизаше. Тя бе висока кокалеста жена, слаба като кука и със сивееща коса, завита на темето й като селски кравай. На Хари му беше симпатична, но сега нямаше настроение да слуша безкрайните й клюки, затова повечето време се преструваше на заспал.

— Какво ви се яде на обяд, мистър Рикс? — попита тя, вмъквайки се в стаята, без да почука. — Имам чудесна треска. Или пък ще предпочетете омлет? Ама тия яйца, дето ги внасят от Полша, са много съмнителни. Друго нямам какво да ви предложа.

— Треската ме изкушава — неубедително отговори Хари. — От друго няма нужда. Ужасно съжалявам, че тъй ви затруднявам.

— Не се притеснявайте. Почивайте си и оздравявайте. Можело да ви убият, така каза мистър Муни.

Сутринта му се стори безкрайна и когато малко преди пладне чу да се звъни на пътната врата, Хари с надежда си помисли, че ще е хубаво, ако Муни или Дорис идват да го навестят. Изпитваше нужда от присъствие и от съчувствие, но най-вече от присъствие.

Някой се качваше по стълбите. На вратата се почука и Хари викна: „Влез“, подготвен да види мисис Уестърхам.

Влезе Клер — сияеща, с елегантно късо палто, без шапка. Косата й беше прибрана на конска опашка със зелена панделка. Изглеждаше много млада и лъчезарна, понесла безброй пакети.

— Здравей — приветствува го тя, като бутна вратата с крак.

Хари се изчерви, после пребледня и отново се изчерви. От изненада не можеше дума да обели.

— Как е главата? — попита Клер, като стовари пакетите върху бамбуковата масичка. Смущението на Хари я подтикна да прекоси стаята до оплютото от мухи огледало, пред което се спря, за да му даде време да се съвземе. Сетне се обърна и се усмихна. — Е, кажи нещо. Не ме зяпай, сякаш съм призрак. Ще ми внушиш, че не е трябвало да идвам.

— Стресна ме — рече той, а пулсът му туптеше лудо. — Какво правиш тук, за Бога? Как узна къде живея?

Тя пристъпи към леглото и впери очи в Хари.

— Не се ли радваш, че ме виждаш?

— Радвам се, естествено. Само че изобщо не те очаквах тук, а тъкмо си мислех за теб. Чудесно е, дето си дошла.

— Как си?

— Добре — отрони Хари, притеснен от вехтата си износена пижама и от сивата, мрачна стая. — Наболява ме главата, разбира се. Как научи?

— Пише във вестника. Веднага щом прочетох дописката, реших да дойда при теб. Обадих се в студиото и мистър Муни ми даде адреса ти. Попита дали аз съм твоята приятелка и заяви, че много бил чувал за мен.

— Той е страхотен лъжец — побърза да възрази Хари. — Не се хващай на приказките му.

— Е, рекох му, че аз съм приятелката ти. Предположих, че инак няма да ми каже адреса. Имаш ли нещо против?

— Против? Не, нямам. Ни най-малко.

— А на жената, която ме посрещна, обясних, че съм ти сестра. Сметнах, че няма да ми разреши да вляза, ако не се представя така — изкикоти се Клер.

— Обзалагам се, че не ти е повярвала — захили се Хари. — Знаеш ли, това е изумително. Какво те накара да дойдеш?

Тя съблече палтото си и го метна на един стол.

— Ами нямах какво по-интересно да правя, пък и си помислих, че сигурно ти се хапва нещо вкусно. Когато бяхме заедно, останах с впечатлението, че не ти се случва често. Казах на жената долу, че аз ще ти приготвя обеда. Тя май се почувствува облекчена. Даже бутилка уиски съм донесла, ако ти се пийва.

— Но, Клер, виж… Надявам се, че мога да те наричам Клер?

Тя се усмихна.

— Можеш. Какво да видя?

Хари понечи да седне в кревата.

— Това е безумно… Запознахме се едва завчера и…

— Намекваш, че не съм желана тук? — Очите й станаха сурови. — Искаш да си вървя?

— Не, разбира се. Не ме имай за неблагодарник. Аз съм… ами просто съм слисан, не проумяваш ли? Момиче като теб да се разкара дотук… фантастично е.

— Така ли? Тогава точка по въпроса. Аз съм тук. Не ме гледай като изтърван и ми кажи как ти е главата. Боли ли?

— Малко, но съм далеч по-добре, откакто ти си при мен.

Тя седна на кревата и започна да отваря пакетите.

— Кой беше, Хари?

— Не знам. Де да имах някаква представа… Целта му беше да ми вземе филмчето, което бях снимал.

Той обясни как му хрумнало да прави нощни снимки и как всичко протекло благополучно до нападението на мъжа с кълчищената коса.

— Не ми задигна нищо друго, освен филмчето. Полицаите допускат, че съм фотографирал някого против волята му.

— Ти… ти си ходил в полицията? — изненада се Клер, докато продължаваше да тършува из пакетите.

— Намерил ме един полицай и ме откарал в участъка. Инспекторът предполага, че вероятно съм снимал човек, който е съучастник на онзи тип. Попита ме дали някой е възразил, когато съм го снимал. — Наблюдаваше я внимателно, но изражението й не се промени. Изглеждаше изцяло погълната да разопакова чинии, ножове и вилици от кошницата за пикник, която бе донесла.

— А имало ли е такова нещо? — подметна тя нехайно, докато поставяше в две чинии тънко нарязана пушена сьомга.

— Пред инспектора отрекох, но не беше вярно.

— Примамливо е, нали? — Тя посочи пушената сьомга, после се намръщи и изпитателно се взря в него. — Какво значи това? Кое не било вярно?

— Че никой не е възразил: един се възпротиви.

Тя настойчиво впери очи в него, сетне възкликна:

— О, Хари, ама че съм глупачка! Нима ти си ме снимал снощи? Какво ли си мислиш за мен! Не те познах, честна дума… Ти си бил, така ли?

— Ами да — измънка Хари с неудобство.

— Толкова съжалявам… Аз… видях някакъв човек да насочва обектив. Не се загледах, пък и беше тъмно. Нямах представа, че работиш нощем. После светкавицата ме заслепи. Стреснах се… О, Хари, наистина съжалявам ужасно!

— Няма защо — усмихна се Хари. — Но действително се почувствувах засегнат. Реших, че искаш да ме разкараш.

— Никога не бих постъпила така — меко изрече Клер и положи ръка върху неговата. — Вярвай ми, Хари.

— О, да, вярвам ти. — Той се поколеба, но продължи: — Ама приятелят ти се стегна. Всъщност се държа доста отвратително.

Клер се засмя изкуствено.

— Кой, Робърт ли? О, не му обръщай внимание. Такъв си е. Затова ли си премълчал случката пред полицията?

— Донякъде, Сметнах, че може да вземат да ме разпитват за подробности, а не исках да те забърквам.

— Щеше да е без значение — нехайно отвърна тя и придърпа бамбуковата масичка до кревата. — Уверявам те, Робърт няма нищо общо с нападението.

— Не съм и допускал противното — каза Хари, не съвсем убеден. — Но нали знаеш какви са полицаите. Кой е той, Клер? Или не е моя работа?

— О, това е шефът ми — рече припряно тя. — Хайде да ядем.

— Шефът ти? — учуди се Хари, поемайки чинията с пушена сьомга, която тя му подаваше.

— Точно така. Моят агент. Името му е Робърт Брейди.

— Той спомена ли нещо за мен?

— Не, не. Усетих, че ще вдигне скандал, затова просто си продължих по пътя. Той все вдига скандали. Понякога се държи ужасно дори с мен.

— Сериозно? — възмути се Хари. — Ех, да ми падне…

— Недей. По-добре си нямай вземане-даване с него. Не искам той да знае за теб. Ако разбере, че се срещаме, ще побеснее. Осигурява ми доста договори. Няма да ми създаваш спънки, нали?

— Имаш ли чувства към него?

— Абсолютно никакви! За мен той е тлъста, суетна свиня. Но понеже ми е шеф, налага се да се съобразявам…

— Та той няма никакво право да се меси в личния ти живот — изтъкна Хари. — Дори да ти е шеф.

— Той обаче смята, че има. До днес това нямаше значение, но сега, когато те има теб… е, трябва да внимавам.

Думите й бяха тъй неочаквани, че Хари я зяпна.

— Наистина ли го мислиш?

— Кое?

— Дето го каза за мен — че ме имало.

— Ами няма ли те? — Тя се наведе и пъхна пръст в джобчето на пижамата му. — Щом ти искаш да се виждаш с мен, и аз искам да се виждаме.

Хари отмести чинията и прегърна Клер. Обсипа я с целувки, притискаше я към себе си, усещаше как тя цяла трепери и жадно търси устните му.