Джеймс Хадли Чейс
Смърт без отсрочка (29)

I

Мистър и мисис Кент живееха на Феърфийлд Роуд номер 43, в две стан на последния етаж на един западнал пансион в по-бедната част на Хейстингс. Феърфийлд Роуд беше зад стария град — тясна, криволичеща, стръмна, застлана с калдъръм уличка с малки и мръсни сиви къщурки. Тази на номер 43 беше собственост на мисис Дженифър Бейтс, която даваше стаи под наем от двадесет години и се гордееше, че в бранша няма тайни за нея. Преди да го блъсне и убие един от новите тролеи на Корпорацията, мъжът й печелеше доста добре от куклени представления. Беше весел, червендалест мъж, който докарваше жена си до истерия с отказа си да се кара с нея. Въпреки непрекъснатите й натяквания, той й остави петстотин лири, с които тя купи къщата на Феърфийлд Роуд номер 43.

На външен вид мисис Бейтс не беше много предразполагаща. Беше ниска и дебела и на най-неочаквани места по тялото й имаше издатини. Лицето й напомняше престаряла поничка, защото беше закръглено, с цвят на тесто и надупчено от едра шарка. Имаше малки любопитни очички и тънки стиснати устни. Косата й сякаш всеки момент щеше да падне надолу, но някак си успяваше да се задържи нагоре, макар че понякога, когато мисис Бейтс ходеше, дълги сиви кичури се измъкваха и се развяваха зад нея. Имаше петима наематели. Семейство Кент и трима кльощави, застаряващи мъже, които работеха на железопътната линия. Тези тримата се познаваха отдавна. Всеки ден от седмицата можеха да бъдат видени от лондонските влакове докато поправяха линията или се подпираха на инструментите си и разговаряха бавно, с удебелени гласове. Ставаха в пет часа и си лягаха в девет. Мисис Бейтс ги виждаше или чуваше рядко, защото бяха добродушни, мили хора, които гледаха да вдигат колкото може по-малко шум в къщата. Живееха при мисис Бейтс от десет години и най-накрая тя бе стигнала до заключението, че може да им се довери, доколкото човек може да се довери на когото и да било, и че са наемателите, за каквито всяка хазайка мечтае.

Но тя далеч не бе така доволна от семейство Кент. Безпокоеше я преди всичко жената. Младежът й изглеждаше достатъчно безобиден, но жена му беше от друго тесто. Ето, това се казва твърдоглав човек. Беше по-твърдоглава от самата мисис Бейтс, която се гордееше с това си качество. Както и да е, момичето винаги вземаше връх в словесните престрелки, а такива имаше доста.

Младият Кент — обикновено блед и разтревожен — бързаше да успокои положението. Сякаш се боеше да не обиди мисис Бейтс и страхът му до голяма степен я умилостивяваше, защото тя харесваше хората, които се боят от нея.

Неприятностите започнаха, когато се разбра, че жената ще има бебе.

— Не в къщата ми! — каза мисис Бейтс и насочи обвиняващ пръст към наедряващия корем на момичето — Никакви деца! Никога не съм имала деца и сега тепърва няма да започвам! Когато дойде, ще трябва да си вървиш, така че си прави сметката!

Момичето й се изсмя подигравателно.

— Ще опяваш, като му дойде времето — рече то и затръшна вратата пред носа на възмутената мисис Бейтс.

Хубави приказки!

А един ден, когато семейство Кент беше навън, мисис Бейтс влезе в стаите им, за да провери дали ги поддържат чисти и намери три празни бутилки от джин под канапето.

Това предизвика още неприятности.

— В моята къща не се пие! — изкрещя им тя, когато се върнаха и размаха пред лицата им едната празна бутилка. — Ако ви хвана да пиете пак, ще трябва да си вървите!

— И още какво не ти допада? — попита момичето с каменно лице. — Какво още не е позволено да се прави в тази въшлива дупка? Върви и се удави някъде, дърта кучко!

За да се изглади положението, младият Кент трябваше да вложи целия си такт, но все пак успя. Обясни, че жена му не била добре, че бременността я безпокояла и обеща на мисис Бейтс, това повече да не се повтори.

Ако не си плащаха наема редовно и ако дефицитът на горива не бе свел броя на пътуващите почти до нула, мисис Бейтс никога не би ги оставила в къщата си след такива приказки, но понеже не желаеше да изгуби четиридесет и петте шилинга наем за стаите позволи да бъде умилостивена.

Кент работеше в „Мейсънс“ — фотоателието на пристанището. Проявяваше филми, копираше снимки и прекарваше дълги часове в тъмната стаичка. Връщаше се вкъщи към седем — уморен и блед. Мисис Бейтс нямаше представа колко изкарва, но явно не беше много, тъй като дрехите му бяха вехти, обувките му, се нуждаеха от поправка и изглеждаше недохранен. Момичето беше по-добре облечено. Всъщност, когато дойдоха в началото, то имаше палто, кожено палто, което изглежда беше от норки. Само че не след дълго палтото изчезна и мисис Бейтс заподозря, че е отишло в заложната къща. Сега вече фигурата на момичето беше достатъчно променена, та се наложи да си купи една-две нови рокли, и то твърде евтини, мислеше презрително мисис Бейтс.

Странна двойка. Нямаха приятели. Въпреки че бяха в Хейстингс от шест месеца, все страняха от хората. Никой не ги търсеше, а когато излизаха заедно, неизменно се запътваха нагоре по хълма към замъка и никога надолу към града.

Кент бе обяснил на мисис Бейтс, че по-рано са живели в Уест Хам, Лондон, но той винаги бил мечтал да се засели край морето и затова, когато прочел, във вестника за свободното място в „Мейсънс“, едва ли не подскочил от радост. Някой ден, обясни й той, се надявали да имат свой собствен дом и когато го казваше, на лицето му се изписваше такъв тъжен копнеж, че мисис Бейтс почти го съжаляваше.

Ако не беше жена му, мисис Бейтс щеше да се радва, че Кент и е наемател. Той не създаваше никакви проблеми, но момичето беше истинска кучка — това беше най-точната дума. Понякога мисис Бейтс я чуваше как започва да крещи на мъжа си, но някак си той винаги успяваше да я придума да говори тихо. Така че колкото и бързо да изтичаше в подножието на стълбището, за да слуша, никога не можеше да чуе за какво точно се карат.

Трябваше да напуснат, преди да се роди бебето. Мисис Бейтс предупреди младия Кент да си търси овреме друга квартира, където биха търпели пищящи изчадия. „Да те видим как ще намериш“ — каза тя доволно. Да не се помайвали и да действували по-живо, за да не се озоват на улицата.

Кент отговори, че макар и да оставали цели три месеца, щял да започне да търси квартира веднага.

— Три месеца? — попита мисис Бейтс и се засмя. — Не вярвай на тези приказки. Като я гледам, мога да ти кажа, че ще дойде по-рано. Помни ми думите. Тия, дето пият джин, бързо-бързо ги изтърсват. Знам аз. Според мен осем седмици, а досега не съм бъркала.

Мисис Бейтс помнеше следобеда, когато пристигна семейство Кент. Тя си почиваше в кухнята на чаша чай и преглеждаше вестника. Тъкмо бе прочела за убийството на Парк Лейн — истинска сензация, ако нещо можеше да бъде наречено така.

Мъж издирван от полицията, бил намерен намушкан с нож в кухнята на луксозен апартамент, нает от някое си семейство Рикс. Жената, Клер Рикс, играела в някакво представление, където демонстрирала джебчийски номера, и печелела цели сто и петдесет лири на седмица. Съпругът, Хари Рикс, държал фотографско студио на Графтън Стрийт. И двамата били изчезнали и полицията ги търсела, защото се смятало, че са в състояние да дадат сведения, които да доведат до арестуването на престъпника.

Засега нямало и следа от тях. Случаят бил поверен на инспектор Клод Паркинс. Той заявил, че убитият, Бен Уелър бил свързан с банда крадци, действуваща в Уест Енд, и че според него причина за убийството бил опит за шантаж.

Мисис Бейтс тъкмо размишляваше върху прочетеното, когато на пътната врата се позвъни. Това я стресна. Тя се изкачи по стълбите от сутерена, отвори и видя семейство Кент.

Показа им двете стаи, без да престава да мисли за убийството. Още щом зърна момичето, разбра, че не е стока. Блондинка, със закоравяла физиономия — явно не бе по-свястна, отколкото подсказваше видът й. Да носи палто от норки и да идва да живее в бедняшки квартал! А и как огледа двете стаи — сякаш не бяха подходящи за нея. Но младият мъж допадна на мисис Бейтс. Беше тих и любезен, готов да даде предплата за две седмици. Тя ги прие.

Странно, но в началото момичето не излезе от къщи четири-пет седмици. Кент обясни, че жена му не била добре, но да седиш затворен в две стаи месец и нещо, се струваше на мисис Бейтс малко прекалено. Както и да е, това не беше неин проблем. Ако искаше да се крие — а тя като че ли се боеше да покаже физиономията си на улицата, — това си беше нейна работа. Мисис Бейтс не се интересуваше от такива подробности, щом получаваше наема си. Мъжът й всеки ден ходеше във фотоателието, но щом се върнеше също не излизаше никъде, въпреки че времето беше топло и приятно.

След четири-пет седмици, когато пресата загуби интерес към убийството на Парк Лейн, момичето започна да излиза.

Изчезналата двойка все още не беше открита. После съобщиха за друго убийство — момиче, нарязано на парчета в някакъв хотел в Уест Енд, — мисис Бейтс забрави за Парк Лейн и насочи цялото си внимание към него. То беше далеч по-интригуващо от наръгания с нож в кухнята, а освен това полицията знаеше кой го е извършил, така че се добавяше и вълнението от преследването.

Сами в стаята си, двамата Кент прочетоха за новото убийство и се спогледаха. То означаваше, че общественият интерес ще се премести от Клер и Хари Рикс към новия убиец, което донякъде ги успокои.