Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
But A Short Time To Live, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Noisy (2014)
Разпознаване и корекция
ultimat (2014)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Смърт без отсрочка

Английска. Първо издание

Редактор: Мария Коева

Художник: Мишо Недков

Технически редактор: Олга Стоянова

ИК „ФАМА“, София, 1993

История

  1. — Добавяне

Първа част

Първа глава

I

Дебелата жена се усмихна смутено на Хари, когато й подаде картичката си. Той си помисли, че е жалко за нея да се изостави така. Занемарената й коса стърчеше безредно и на фитили под шапка, която не й отиваше; очите й бяха унили и уморени, а лицето й лъщеше, сякаш току-що бе свършила да готви някаква блудкава, просташка манджа. Но тя изглеждаше доволна, че Хари я бе снимал и прочете визитката му внимателно, преди да я сложи в чантата си.

— И като си представя, че не ви видях — каза тя, затваряйки чантата. — Обзалагам се, че ще изглеждам кошмарно.

— Не, няма — отговори Хари. — Хората винаги изглеждат най-добре, когато не знаят, че ги снимат. Ще бъде готова до утре следобед. Не сте задължена да я купите, само се надявам да минете и да я видите.

— О, ще дойда — рече жената. — Линк Стрийт е някъде близо до театър „Палас“, нали?

— Точно така. Първата пряка вляво, като вървите по Олд Комптън Стрийт.

Тя поблагодари на Хари и му се усмихна. Нещо от изгубената й хубост се възвърна за миг, досущ като появата на воден знак срещу светлината, и на тръгване тя напъха обратно кичурите коса, стърчащи изпод шапката.

Това беше последната снимка за деня. „Слава Богу“ — помисли си Хари, като превъртя филма, пъхна ролката в металната касетка и я сложи в джоба си. Беше му хладно и се чувствуваше изморен. Да бъдеш на крак в продължение на четири часа, не е толкова лошо, ако слънцето грее и на хората им е приятно да бъдат снимани, но днес тъмни облаци бяха надвиснали от запад и духаше студен източен вятър. Минувачите, които се движеха в плътен поток нагоре и надолу по Риджънт Стрийт, нямаха настроение за снимки, а някои навъсено стрелваха с очи Хари и неговия фотоапарат, отказвайки да вземат картичките му, или ако ги вземеха, ги захвърляха след бегъл, безразличен поглед. Беше изщракал над сто снимки и сметна, че ще е късметлия, ако двадесет и пет от тях се купят.

Той сложи фотоапарата в калъфа, преметна го през рамо и както винаги по това време проумя, че няма какво да прави. Можеше да се прибере в своята спалня-всекидневна на Ланок Стрийт, или да се върне в ателието и да слуша Муни с неговите охкания и пъшкания за това колко зле вървял бизнесът, или пък да отиде в някоя кръчма и да прочете вечерния вестник. Реши да отиде на кръчма. Обичаше кръчмите. Обичаше да седне в ъгъла с халба бира, да гледа и да слуша. Видяното и чутото в кръчмите на Уест Енд беше изненадващо. Той долавяше най-необичайни откъслеци от разговори и се забавляваше да се опитва да определя какви са хората, които разговарят, да отгатва как изкарват прехраната си, дали са женени, дали живеят като него в пансион или притежават свои собствени домове. Беше открил, че ако седи достатъчно дълго, слуша достатъчно внимателно и си държи очите достатъчно отворени, може да научи много за хората около себе си, а на него му допадаше да опознава хората. Освен това нямаше особен избор: не и с шест лири на седмица, четиридесет шилинга, от които отиваха за легло и закуска.

Спря се на края на тротоара, за да изчака светофара, който беше червен. Наоколо нямаше нищо за отбелязване. Хари носеше протрито спортно палто от туид, стари фланелени панталони и тъмносиня риза. Беше двадесет и четири годишен, набит, със здраво телосложение и широки рамене. Очите му бяха големи, сиви и дружелюбни, а устата — широка и великодушна. Косата му, късо подстригана и чуплива, беше руса, а кожата му, излагана на открито при всякакво време, имаше цвят на стар махагон. Приличаше на студент по медицина и хората, които снимаше, често го поглеждаха с любопитство, като че ли се чудеха защо такъв младеж от сой не е намерил по-добър начин да си изкарва прехраната от това да стои по уличните ъгли и да прави снимки.

Когато светна зелено, той пресече Риджънт Стрийт и тръгна бавно по Гласхауз Стрийт, откъдето си купи вечерен вестник. Продължи нататък, движейки се бавно, докато разгръщаше първите страници, безразличен към заплахите за нова война, незаинтригуван от изострянето на докерската стачка, заинтересуван за кратко от катастрофа и обир на Шафтсбъри Авеню, а след това се вглъби в статия за процеса по последното сензационно убийство, която заемаше цели две страници. Все още четеше, когато бутна летящата врата на кръчмата „Херцог Уелингтън“ на Бруър Стрийт. Той харесваше „Херцог Уелингтън“ — там атмосферата беше уютна, домашна, а бирата добра — май най-добрата в Лондон.

Поръча си халба бира, издърпа едно високо столче и седна, все още зачетен във вестника. На това приятелче му е спукана работата, помисли си. Кой съд би повярвал на врели-некипели като неговите? Че дори и дете няма да се подведе!

Дочете страницата, обърна се да види дали има още по темата и надигна халбата. Бирата се изля в гърлото му и той въздъхна със задоволство, като се наслаждаваше на вкуса й и протягаше изморените си крака.

Пред бара беше блъсканица; гласовете се сливаха в постоянна глъч, прекъсвана от време на време от пронизителната камбанка на касата, тряскането на халвите по тезгяха и непрекъснатото тътрене на крака.

Хари сгъна вестника и се облегна о стената, като наклони столчето си под доста опасен ъгъл. Огледа посетителите с надежда. Обичайните хора бяха там. Трима мъже с черни меки шапки и палта се бяха сбутали в един ъгъл, пиеха уиски и си шепнеха. Бяха там всяка вечер в този час — загадъчни личности. Хари никога не беше успявал да дочуе дори думица от разговорите им и нямаше никаква представа с какво се занимават и кои са. Човекът със сивото лице и неговата жизнерадостна, леко повяхнала жена седяха на една близка маса и пиеха порто. Хари знаеше нещичко за тях. Бяха пазачи на сграда с офиси на Риджънт Стрийт и жената непрекъснато се опитваше да развесели мъжа. Той имаше язва и наглед се нуждаеше от доста настойчиво развеселяване. Там бе още и възрастна двойка, която се препираше незлобиво по повод на кучешки състезания, а също и як мъжага, който отегчаваше двамата си събеседници със своите политически теории. Млада двойка пиеше джинджифилова бира в един ъгъл, без никога да обръща внимание на никого, освен на себе си. Момичето беше плоскогърдо и невзрачно; държеше ръката на мъжа със свирепо чувство за собственичество и почти не обелваше дума, докато мъжът говореше непрекъснато с нисък шепот и все размахваше свободната си ръка към нея, сякаш се опитваше да я убеди да направи нещо против волята си.

Хари унило наблюдаваше физиономиите наоколо. Мислеше си, че е крайно време да открие някое ново лице, което да му е интересно. С надежда се понадигна върху пречките на столчето си, надзърна над главите на седящите пред бара и започна да оглежда малката група масички в дъното. Тогава очите му се спряха на нея: най-привлекателното момиче, което някога беше виждал.

Тя имаше гъста синкавочерна коса, която се спускаше на тежки вълни по раменете й. Стори му се по-красива от която и да било филмова звезда, ярка и блестяща като диамант. Не носеше шапка. Небесносинята й блузка с висока яка трептеше от чистота, като че ли я обличаше за първи път, а черната й плисирана пола не беше нито твърде къса, нито твърде дълга — невероятно успешен компромис между старото и новото в модата.

Хари стърчеше върху столчето и я зяпаше, мислейки си колко е прекрасна — точно с такова момиче би искал да излиза, ако имаше достатъчно пари. Знаеше, че момиче с нейната външност и начин на обличане несъмнено ще струва маса пари, ако наистина я изведе. Би било немислимо, а и неразумно да очаква, че тя ще отиде в някой овехтял ресторант, ще пътува с автобус, или ще седне на най-евтините места в киното. Очевидно само най-доброто би й подхождало. Би било безразсъдно също и да очаква тя да се заинтересува от млад мъж, който стои по уличните ъгли и прави снимки, за да си изкарва прехраната. Хари въздъхна.

Но какво правеше тя в кръчма като „Херцог Уелингтън“? Не че кръчмата не я биваше, но все пак не беше точно мястото — макар и приятно — където човек би очаквал да намери тъй елегантно и ослепително момиче. Тогава той забеляза, че тя пие уиски, и това доста го шокира. Погледна да види с кого е и още повече се потресе. Човекът с нея съвсем не беше изискан мъж, както Хари предполагаше, а нисък и дебел субект на средна възраст с червендалесто лице, почти достигнал до алкохолно отравяне и изпаднал в пълна апатия.

Тази загадка заслужаваше да бъде разнищена, рече си Хари, сядайки. Кой беше мъжът? Кое беше момичето? Бяха ли роднини? Какво търсеха тук? И докато се чудеше как да се приближи към двамата, за да дочуе една-две думи от техния разговор, способни да му дадат ключ за тези въпроси, някой изведнъж се блъсна грубо в него и разля халбата му.

Стреснат, Хари се обърна и се намери лице в лице с възрастния дебелак, за когото тъкмо си мислеше.

— Уважаеми господине — каза дебелакът и здраво го прихвана над лакътя. — Поднасям ви най-дълбоки извинения. Наистина съжалявам ужасно.

— Моля — отвърна Хари весело. — Винаги стават бели. Беше останала само една капка, така че няма щети.

— Много мило, че го приемате така — каза дебелият, като дишаше тежко. — Но ще ми позволите да ви поръчам друго питие. Това е най-малкото, което мога да направя. Какво ще вземете?

— Не, няма защо, благодаря ви — рече Хари припряно. — Всъщност и бездруго не ми се пиеше. Не се безпокойте.

Дебелият изглеждаше засегнат. Извърна кървясалите си очи към Хари и се втренчи в него.

— Не се будалкайте — каза. — Не може току-тъй да разливам чашите на хората. Хич няма да ми е приятно, ако някой бутне моята. Пийнете едно уиски. Нищо не заздравява приятелството като уискито. — Той почука по тезгяха, за да привлече вниманието на бармана. — Голям скоч и сода за господина — отсече, когато барманът повдигна вежди към него.

— Добре тогава, благодаря — отстъпи Хари и се опита да се измъкне от хватката на горещата ръка. — Не си го слагайте на сърцето. Беше случайно, то е ясно.

— Не беше — възрази дебелият и снишавайки глас, продължи: — Между нас да си остане, мислиш ли, че съм се натряскал малко?

Хари се поколеба. Не искаше да го обиди, нито да го разгневи. С пияниците никога не си сигурен какво са способни да сторят.

— Ами не знам — отвърна предпазливо. Може би сте си пийнали колкото ви се полага. Нека да го кажем така.

Дебелият изрази доволство, сякаш сам бе намерил формулировката и се радваше да научи, че не е преувеличавал състоянието си.

— Прав си — рече и потупа Хари по рамото. — Симпатични са ми младежите, които казват истината, когато ги попитат. Но бедата е, че тя не е пила достатъчно. — Той обърна глава към масата до стената. — Тези съвременни момичета умеят да пият — продължи, снишавайки гласа си. — Е, да си призная, изпих няколко и преди да се срещна с нея. Виж, защо не седнеш при нас? Това ще ми даде възможност да поотдъхна. Нали нямаш нищо против?

Хари отвърна, че не.

— Тя обаче може да е на друго мнение — изтъкна той. — Вероятно няма да й допадне, ако ви се лепна.

— Не мисли така. Тя е добро момиче. Ще те хареса. Вземи си уискито и ела. Всъщност ще се радвам да се опра на теб. Не съм съвсем стабилен.

Хари си взе чашата и здраво хвана дебелия под ръка.

— Така добре ли е? — попита той, развълнуван при мисълта, че ще се запознае с момичето.

— Много добре — рече дебелият и му намигна. — Казвам се Уингейт. Сам Уингейт. А ти?

Хари му каза.

— Сега знаем кой кой е — тържествено заяви Уингейт. — Уикс, а? Добре, Уикс, да вървим.

— Рикс — поправи го Хари. — Хари Рикс.

— Точно така — Уикс. Хайде. Единият крак напред. Важното е да пазя равновесие. Потегляме.

И те се впуснаха в краткото, но рисковано пътешествие от бара до масата при стената, където седеше момичето.