Джеймс Хадли Чейс
Смърт без отсрочка (27)

V

Ателието за химическо чистене, където работеше Муни, беше на Фулъм Палас Роуд — тясно и занемарено помещение с парна преса на витрината, три момичета, които едва ли бяха на повече от шестнадесет години, и задна стаичка, където се спотайваше Муни и дъвчеше угасналата си пура.

Когато Хари бутна входната врата и влезе, трите момичета вдигнаха глави и го изгледаха. Муни бе казал, че са грозни като вещини, което бе преувеличено, но все пак не бяха привлекателни. И трите бяха бледи и мърляви, но у тях нямаше нищо, което би могло да се оправи със сапун, вода и доза витамини.

— Тук ли е мистър Муни? — попита Хари Най-младото от трите момичета посочи с палец вратата на стаичката. С жеста си то някак си успя да му внуши, че никак няма да съжалява, ако завари Муни с прерязано гърло.

Хари почука на вратата, натисна дръжката и влезе в малката стаичка, обзаведена с бюро, стол и стоманен шкаф за документи.

Муни се люлееше на стола, вдигнал крака върху бюрото. Откакто го беше видял за последен път, бяха минали няколко седмици, и сега Хари забеляза известна промяна. Муни изглеждаше по-стар, с по-неугледен и тъжен вид. На подметките на обувките му имаше дупки, а избелялата вратовръзка бе осеяна с мазни петна. Шапката му, както обикновено килната на тила, беше станала малко по безформена, ръкавите на ризата му бяха разнищени и мръсни. Той се вгледа в Хари, внимателно свали краката си от бюрото, наведе се напред му подаде ръка.

— Здрасти, синко — промълви той и лицето му просветна. — Ей, това се вика изненада. Чудна работа, тъкмо си мислех за теб.

Хари стисна ръката му.

— Радвам се да те видя — каза смутено. — Как я караш? Изглеждаш чудесно.

— Нима? — Муни направи гримаса. — Чувствувам се ужасно. Ела, седни на бюрото. На стария Гимпи два стола му се виждат множко. Не обича да ми идват гости. Нямам пура да ти предложа, момко. В момента съм позакъсал.

Хари седна на ръба на бюрото и запали цигара.

— Съжалявам.

— Аха — въздъхна Муни и разтри челото си с не особено чисти пръсти. — Е, друго не съм очаквал. Досега не се е случвало да живея нормално повечко време. Видя ли момичетата? Как би се чувствувал, ако те затворят с такава пасмина цял ден? Липсват ми онези куклички от балета. Най-много мразя миризмата на неумита жена.

— Да — съгласи се Хари разсеяно. Не обръщаше особено внимание на приказките на Муни. Умът му бе твърде зает със собствените му проблеми.

Муни го изгледа вглъбено.

— Какво има, синко? Нещо те яде отвътре. Изписано ти е на лицето. Мога ли да ти помогна?

— Мисля, че да — отговори Хари и сниши пас — Можем ли да разговаряме тук?

Муни кимна.

— Толкова са тъпи, че дори не им хрумва да надничат през ключалката — рече той. — Какво става?

Струпаха ни се неприятности, Алф. Не ми се навлиза в подробности, пък и какво да ти досаждам. Положението е толкова лошо, че ще трябва да се чупим.

Муни подсвирна. Дотам не беше стигал, макар да имаше чувството, че скоро ще му се наложи.

— Дългове, а? — каза той мрачно. — Сигурен бях, че ще затъне до шия. Какво мога да направя?

— Ще изчезнем от хоризонта и повече няма да се мяркаме. Трябва да не допуснем грешка. Ще ни трябват нови лични карти и продоволствени книжки. Знаеш ли как да ги набавя?

— Ами… — Муни замълча, стана и отиде до вратата. Открехна я, надзърна в помещението и когато се увери, че трите момичета клюкарствуват помежду си, се върна на мястото сп. — Възможно е да се уреди — продължи той шепнешком, — по ще струва пари. Искаш ли да се заема?

— Можеш ли?

Муни кимна.

— Тогава се заеми. Необходими са ми незабавно. Въпрос на часове.

— Ще ти струва около тридесет. И е евтино. Юзи, който ги прави, ми е приятел. Ако сам отидеш при него ще ти излязат поне петдесет.

Хари извади портфейла си и отброи тридесет и пет лири.

— И пет за теб, Алф.

Муни поклати глава.

— Не, синко. Щом си загазил толкова, ще ти трябва всяко пени. От теб вече съм взел достатъчно. Не бери грижа. Ще ти помогна с радост. — И той бутна петте лири.

— Благодаря, Алф — каза Хари. — Наистина ще имам нужда от пари, но слушай, ето ти един чек за петдесет лири. Толкова имам в банката. Вече е затворено и днес не мога да ги взема, ще трябва да ги оставя. Отиди утре в банката и ги изтегли. Дай двадесет и пет на Дорис и задръж останалите. Ще го направиш ли?

Муни пак се поколеба. Изкушението да прибере чека го накара да се изпоти.

— Не, Хари — рече, дишайки тежко. — Ще мога да осребря чека веднага. Имам един съсед, който ще се съгласи да го направи. Петдесетте лири ще са ти по-нужни отколкото на Дорис и мен.

— Не искам да оставя Дорис на улицата без пукната пара — възрази Хари твърдо. — Хайде, постъпи както те помолих. Ще се справя с колкото имам. Вземи чека, Алф. Не се притеснявай.

Муни сви рамене, сгъна чека и го мушна в джоба на жилетката си.

— Е, добре — каза. — Благодаря ти. Само ако знаеш как добре ще ми дойдат тези двадесет и пет лири! Ако си сигурен, че можеш да ми ги дадеш, направо ще ми спасиш живота!

— Твои са. Ще ти се обадя пак. Кога мислиш, че ще си готов с личните карти?

— Към шест — отговори Муни и погледна часовника си. — Не по-рано.

Хари стана.

— Хубаво. Ще намина тогава. Нека бъдат на името на Дъглас и Хелън Кент. Съпружеска двойка. Последен адрес: Синклер Роуд 23, Уест Хам, става ли?

— Разбира се — отговори Муни и се вгледа в него. — Вече си планирал всичко, така ли?

Хари кимна.

— Да. И… Алф, каквото и да се случи, каквото и да чуеш, дръж си езика! Полицията може да разпитва. Не казвам, че непременно ще го направи, но не е изключено. Положението е сериозно. Няма да ни издадеш, нали?

— Излишен въпрос, синко — отговори Муни. — Всичко е заради Клер, нали? Не заради теб?

— Да, но ще се държим един за друг, Алф.

Муни се почеса по брадичката.

— Да. Дръж се за нея. Тя е свястно момиче. Харесва ми. Е, малко е луда, разбира се. Може би повече, отколкото трябва, но е готова на всичко за теб.

— Да, така е — каза Хари. — Е, довиждане, Алф. Ще се отбия към шест.

— Къде отиваш сега?

— До Графтън Стрийт. Искам да си взема някои неща, а и да се сбогувам с Дорис.

— Ако не ти се разкарва дотук, можем в шест да се срещнем в „Херцог Уелингтън“. И без това трябва да ходя до Сохо.

— Добре, Алф. Благодаря ти още веднъж.

— Затова са приятелите, синко. — Той стана и облече сакото си. — Да отидем заедно до Пикадили. Такси ли ще вземеш?

— Да. Ще можеш ли да излезеш толкова рано?

— Ще трябва да мога — каза Муни. Пристегна вратовръзката си, изправи шапката си и внимателно прибра угасналата пура в чекмеджето на бюрото — Държа този проклет фас от три седмици. Не мога да си позволя пури при сегашната им цена.

След това влезе в помещението при момичетата.

— Момичета, налага се да изляза. Едно от вас да остане, докато не се върна. Няма да е по-късно от шест и половина. Ако се обади мистър Гимпи, кажете му, че съм имал спешна нужда от зъболекар.

Трите безизразни бледи лица се извърнаха. — Три чифта помътнели, безразлични очи огледаха първо него, после Хари.

На улицата Муни каза:

— Само това можеш да чуеш от тях. „Да, мистър Муни“. Онези балерини от време на време поне казваха „не“.

Хари спря едно такси.

Докато се движеха по Хамърсмит Роуд, Муни рече:

— Ами Рон… Ако изчезнеш от хоризонта…

— Рон няма нужда от мен — отвърна Хари. — Ще се радвам, ако отидеш да го видиш някой път, когато имаш време. Обясни му какво е положението. — Хари се намръщи, замислен за прикования към инвалидния стол Рон. — Кажи, че ще му пиша, щом се установя някъде.

— Ще намеря време — отговори Муни и се втренчи навън през прозореца. — Проблемът е да намеря какво да правя със свободното време, което имам. Пази се, Хари. И за Бога, недей да свършваш като мен. А никак не е трудно да стигнеш дотам. Ако прехвърлиш четиридесетте и не си се хванал на постоянна работа, край. Помисли по въпроса. До четиридесет трябва да намериш нещо твърдо, синко. Имай го предвид. Много е важно. В днешно време никой не ще да наеме по-възрастен човек.

Хари слезе от таксито на края на Бонд Стрийт и бързо отиде пеша до Графтън Стрийт.

Завари Дорис да копира снимки.

— Мислех, че днес няма да дойдеш, Хари — каза тя изненадано. — За утре имаш две срещи, а мисис Гриърсън поръча две дузини от пробите, които й изпратихме.

— Дори, случиха се неприятности…

При звука на гласа му тя се обърна и закръгленото й добродушно лице доби разтревожен вид.

— Трябва да се махна — продължи той припряно. — Не ме питай нищо, Дори. Това е положението. Трябва да изчезна.

— Ами… Клер идва ли с теб?

Той кимна.

— Тя ли е загазила?

— Няма значение кой — каза той рязко. — Трябва да се махна. Отмени всички срещи, моля те. Затвори студиото. Повече няма да се връщам.

— Но ти не можеш да постъпиш така! — извика Дорис и се приближи до него. — Хари, това е лудост! Работата тъкмо започна да потръгва! А и наемът… Просто не можеш да си тръгнеш току-тъй!

— Ще го направя — тросна се той. — Бъди добро момиче и не ме затруднявай допълнително. Видях се с Муни. Ще ти даде двадесет и пет лири. Само толкова мога да си позволя. Надявам се да ти стигнат за известно време. Съжалявам, Дори… Не гледай така, моля те! Ужасно ми е тъжно, но не мога да постъпя иначе.

— Не биваше да се жениш за нея, Хари! През цялото време бях сигурна, че ще се случи нещо и… ето на. Тя не е стока. Не ме интересува, дали ще те ядосам. Трябва да ти го кажа. Тя не е стока и никога няма да се промени. Остави я. Забрави я. Нека върви по пътя си, а ти върви по своя!

— Обичам я, Дори. Знам, че не е стока, и тя също го знае, но това не променя нещата. Когато обичаш някого така, както аз обичам нея, си хванат в капан. Нищо не мога да направя. Ще се преборим с трудностите заедно.

— Ами техниката? — простена Дорис. — Ами клиентелата? Просто не можеш да си тръгнеш така.

— Направи с техниката каквото намериш за добре, Дори. Ако успееш да й вземеш малко пари не се колебай. — Той отиде до шкафа, извади лайката и няколко филма. — Прибирам само това. Тръгвам, Дори. Няма да се видим повече. Нямам думи да ти опиша колко съжалявам и колко ще ми липсваш. Няма да те забравя никога. Не, не плачи. Стават и такива работи — Той я прегърна за миг и бързо се упъти към вратата. — Сбогом, Дори. Алф ще ти се обади.

Отвори вратата, обърна се и видя, че Дорис се бори със сълзите си. В гърлото му заседна буца и той хукна по коридора, надолу по стълбите и навън на улицата.

Беше едва пет часа. Трябваше да убие още цял час. Отиде бързо до Пикадили, влезе в една телефонна будка и набра номера на апартамента на Парк Лейн.

Обади се Клер.

— Всичко е наред — каза й той. — Алф ще уреди всичко. Как е при теб?

— Чудесно! — Гласът й звучеше удивително весело. — Събрах багажа и тъкмо започвах да се изрусявам……

— Не по телефона, мила — рече той рязко. — Ще се върна най-късно в седем. Писа ли на Морис?

— Да, и се обадих на Вал. Побесня! Закани се, че щели да ме съдят за нарушаване на договора. Заявих да вървят да ме съдят. Добре ли направих?

— Вероятно — отговори Хари, но нещо го стегна в гърдите. — Хубаво. Аз продължавам да действувам. Ще се видим към седем.

Продължи да обикаля — в продължение на часове, както му се стори — малките улички наоколо и най-накрая влезе в „Херцог Уелингтън“.

Управителят беше зад тезгяха. Погледна Хари, намръщи се озадачено и се приближи.

— Добър вечер — поздрави усмихнато. — Не сте идвали от много време. От онази малка неприятност… кога беше? През юли?

— Октомври — каза Хари и се зарадва, че го познаха. — Бързо лети времето, нали? Не, не съм идвал тук. Не бях в града.

— Е, изпийте нещо за сметка на заведението — рече управителят. — Какво да бъде?

„В «Херцог Уелингтън» не може да е друго, освен бира“ — реши Хари. Навиците отмират трудно.

— Какво стана с онова момиче, с което бяхте? — попита управителят, когато му донесе халбата бира. — Ама че красавица! Приятелка ли ви беше?

— Не — отговори той кратко. — Не съм я виждал оттогава.

— Жалко — промълви управителят. — Обзалагам, се, че не е била стока, но за леглото я биваше!

Хари изсумтя, демонстративно взе един брой на „Ивнинг стандард“ и се зачете в заглавията. Управителят схвана намека, каза, че се надява да вижда Хари по-често и се прибра в канцеларията си.

Кръчмата започваше да се пълни. Хари остави вестника и се огледа наоколо. Същите стари физиономии. Видя тримата мъже с черни меки шапки, които пиеха уиски и си шепнеха нещо. На една маса недалеч пак седяха мъжът със сиво лице и жизнерадостната му, леко повяхнала съпруга и отново пиеха порто — сега бяха малко по-опърпани отпреди. Нямаше го момичето с плоските гърди, което така собственически стиската ръката на приятеля си. „Никой мъж не би издържал дълго такава жена“ — помисли си Хари. Погледът му се насочи към масата, където за първи път бе видял Клер и сърцето му се сви. Колко много събития се бяха случили оттогава. Просто не му се вярваше. А сега, и това — да промени името, самоличността си, да изчезне и да започне всичко отначало.

Замисли се за миналото и за бъдещето. Времето, течеше. Стрелките на часовника пълзяха напред, достигнаха шест, продължиха нататък. В шест и петнадесет летящата врата се отвори и се появи Муни.

— Всичко наред ли е? — попита го Хари, когато Муни седна при него.

— Да. Всичко е наред. Имахме малък спор за цената, но го накарах да смъкне. Ето, мушни това в джоба си. Няма проблеми. Не ги разглеждай сега.

Хари прибра дебелия плик в джоба си.

— Просто не мога да ти се отблагодаря Алф!

— Зарежи това, синко — рече Муни. По-добре тръгвай. Ясно ми е, че искаш да се върнеш при нея. Е момко, знам, че може да не се видим пак, но ти желая късмет. На нея също, кажи й го. Пази се. Ако някога ти потрябвам спешно, ето как можеш да се свържеш с мен. — Той му подаде визитка. — Този тип получава пощата ми и ми предава, ако някой ме търси. Не му се доверявай за нищо по-сериозно. Само му кажи, че искаш да ме видиш. Ще ти даде адреса ми, ако съм се преместил. Окей?

Хари пое ръката му и я стисна.

— Благодаря, Алф. Дано се видим някога. Надявам се да се видим.

— Сбогом — промълви Муни. — Стегни се. Големи теглила са ми минали през главата, но в живота има и хубави неща. Не го забравяй.

Хари го потупа по рамото и бързо излезе от бара. Раздялата с Муни странно го развълнува. Муни беше чешит, но истински приятел.

Хари спря такси и даде адреса на Парк Лейн. Когато колата потегли, той извади плика от джоба си, разкъса го и разгледа личните карти и продоволствените книжки. Бяха в ред, а имената Дъглас и Хелън Кент му изглеждаха чудновато. Имаше и още един, по-малък плик, на който беше надраскано нещо. Хари, намръщено го прочете:

Двадесет и петте лири на Дорис са у мен и ще й ги дам. По-добре задръж останалите. Нямаше да съм спокоен, ако ги бях задържал, защото знам, че ще ти трябват. В какъв проклет стар глупак се превръщам постепенно, а? Бог да те пази. Алф.

В плика бяха пъхнати двадесет и пет лири.