Джеймс Хадли Чейс
Смърт без отсрочка (6)

I

Веднъж едно момиче бе казало на Алф Муни, че й прилича на Адолф Менжу и той завинаги запомни думите й. Донякъде наистина изглеждаше като Адолф Менжу. Имаше същия тъжен израз, същите торбички под очите, увиснал мустак и заострена брадичка.

Поради това сходство Муни обикновено носеше широкопола мека шапка, тикната на темето, и ръчно рисувана американска вратовръзка, която връзваше на хлабав възел под отворената яка на ризата. В студиото рядко стоеше със сако, разхождаше се по риза, с разкопчана жилетка, чиито пешове бяха закачени с ланеца на часовника. Угасналата пура, която висеше от ъгълчето на устата му и от която често му прилошаваше, увенчаваше американската поза. Поза, която не можеше да заблуди никого, освен самия Муни.

През последните четиридесет години Муни безуспешно се бе борил да забогатее. Беше опитал почти всичко. Работил бе като събирач на облози на конни състезания, моряк, доставчик по домовете, шофьор на такси, търговски пътник и управител на един от магазините „Улуърт“. Печелеше и загубваше спечелените пари, после отново печелеше и губеше. Една година беше на върха, на следващата — на дъното. Една седмица караше американска кола, следващата пътуваше с автобус. Никога не му потръгваше задълго. Или имаше много, или беше съвсем безпаричен. За Муни явно нямаше златна среда.

В момента нещата отново вървяха зле. Три години по-рано беше натрупал петстотин лири от облози и отвори фотостудиото с надеждата, че ако някой друг върши работата, щастието може да му се усмихне. Нае трима млади мъже — един от тях беше Хари — да правят снимки на хората на улицата. Едно младо момиче, Дорис Роджърс, промиваше и копираше филмчетата и ги предаваше на клиентите. Муни ограничи собствената си дейност с това да виси пред входа на студиото, въобразявайки си, че му придава „облик“, както сам се изразяваше.

Бизнесът все някак се бе крепил през трите години. Това беше рекорд за Муни. Сега обаче виждаше вече червената лампичка и се чудеше какъв ще бъде следващият етап. Ето защо, когато Хари го помоли за десет шилинга увеличение, той само се облегна на стола и се засмя горчиво.

— Имай поне малко сърце, момче — рече и размаха угасналата пура към Хари. — Просто няма начин. Работата едвам крета, така че не след дълго ще затворя дюкяна. Погледни какво си донесъл вчера. Колко мухльовци мислиш, че ще дойдат да си купят снимката? Няма и дузина! Ще ти кажа нещо, Хари. С този бизнес е свършено. Много маймуни сме на клона. А и, парите са кът. На хората не им е излишна четвърт лира, та да я пилеят за снимка.

Хари харесваше Муни. Във всичките си взаимоотношения с него, той никога не се беше отметнал от думата си, никога не беше излъгал. Щом твърдеше, че положението е лошо и вероятно студиото ще бъде закрито, Хари знаеше, че не го казва само за да избегне да му даде увеличение. Новината го ужаси. Ако Муни се откаже, Хари щеше да загуби работата си и шестте лири седмично. Тази мисъл го разтревожи.

— Тогава какво ще правите, мистър Муни? Колко още смятате, че ще ви е по силите да продължите?

— Това, което ми харесва у теб, Хари, е че не си егоист. Мога да ти говоря за неща, за които не мога да отворя дума с другите нехранимайковци. Те винаги искат да разберат каква ще е тяхната изгода. Виж, момко, какво ще кажеш да вложиш малко пари в предприятието? И по-рано съм ти го споменавал. Но ако искаш да си опазиш мястото, сега е моментът да предприемеш нещо. Ти имаш вроден усет за добрата снимка. Разбираш тънкостите на занаята. Ако успеем да създадем портретно студио, съвсем сигурен съм, че ще ударим в десетката. От уличните фотографии няма полза. Хората могат да минат и без тях. Но хубавият портрет — това е друго нещо. Способни сме да постигнем много, ако си разумен и участвуваш заедно с мен. Да предположим, че получаваш петдесет процента от приходите и вложиш капитала си. Как ти се струва, момко? Честно е, нали? Ще се отървем от останалите тук. Дорис би могла да остане, но ще трябва да й намалим заплатата. Сигурно ще се претоварим от работа, но ще вземаме поне петнадесет лири на седмица. Трябва да си изясниш становището след около месец. Какво ще кажеш?

Хари поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, мистър Муни, но не мога да рискувам парите си. Те са всичко, което имам, и държа да не ги загубя. Това не е кварталът, подходящ за портретно студио. Ние сме в Уест Енд, не в Сохо.

— Точно тук грешиш. Добре, знам, че съм обвързан с наема, но дори и така, хората наоколо имат пари. Те са податливи на същите човешки слабости като всички останали. И те ще поискат да им се направи хубава снимка. Това е нова област и подлежи на разработване, ако се решиш.

— Съжалявам — повтори твърдо Хари, — но не съм убеден.

Муни безпомощно сви рамене.

— Добре, синко, парите са си твои. Но те предупреждавам, че ако нещата не потръгнат до следващия месец, ще се наложат промени. Всъщност бих могъл да се заема с химическо чистене и боядисване. Познавам един човек от бранша, който търси да разшири дейността си. Ще използувам помещенията като пункт за химическо чистене, а той ще ръководи нещата. Но няма да има никаква работа за теб. Ще трябва сам да си върша всичко.

— Ваша воля, мистър Муни — каза мрачно Хари, — но може би няма да се стигне дотам.

Хари остави Муни, който в самоубийствено настроение се взираше в тавана, и отиде в тъмната стаичка, за да обсъди кризата с Дорис Роджърс.

Дорис беше ниска и пълничка, с бухнала и къдрава черна коса, чип нос и усмивка, предразполагаща да й станеш приятел в мига, в който я зърнеш. Хари знаеше малко за нея, защото тя никога не говореше за себе си. Бе изключително трудолюбива и Муни разчиташе на нея. Плащаше й зле и прехвърляше на закръглените и млади рамене възможно най-много от собствената си работа. Тя никога не се оплакваше, не личеше да има нещо против да работи до късно и не показваше да има личен живот. Хари я харесваше. Тя беше от момичетата, с които можеш да си приятел и да споделяш, без да възникват обичайните усложнения. Той се възхищаваше от бързината и умението й, на естествения й талант да улови хубавата снимка и винаги изслушваше мнението й с уважение.

Щом видя мрачното му изражение, Дорис веднага разбра какви неприятности има.

— Той пак ли се вайка? — попита тя, като изплакна няколко изкопирани снимки във ваничката с фиксажа.

— Още по-лошо. Казва, че ще закрие студиото следващия месец, ако положението не се пооправи.

Дорис възмутено изсумтя.

— Ами това си е негова собствена грешка. Той никога не се заема с каквото и да било, никога няма нови идеи. Ти какво ще правиш, Хари?

— Чудя се. Мисля си, че бих могъл да опитам във „Фото Куик“, но те може да не ме искат. Не знам. А ми се иска да съм наясно. А ти?

Дорис сви рамене.

— О, ще се справя някак — рече тя весело и прекъсна работата си, за да се усмихне на Хари. — Винаги изниква нещо. Защо не му изложиш идеята си за нощни снимки? Говорим за това от месеци, а бездействуваме. Сега му е времето. Сигурна съм, че ще стане. Ако бъдеш настойчив, не е изключено той дори да се бръкне по-надълбоко. Но пък ще трябва да работиш повече часове.

— Съвсем бях забравил. Още сега ще обсъдя въпроса с него, Дорис. Ако му допадне идеята, ще го накарам да ми плаща на процент.

— Точно така. Недей да му търпиш глупостите.

Муни все още се люлееше на стола, обзет от самосъжаление. Когато Хари влезе, той го погледна безизразно и попита:

— Какво има пак? Нямам и минутка спокойствие. Цяло чудо е, че още съм жив.

— Мистър Муни, хрумна ми идея, която може би си струва да се пробва. Обмислям я от известно време. Защо да не преминем от дневна към нощна фотография? Нека предложим на хората новост. Нищо чудно да им е по-интересно да си направят снимка през нощта. Поне ще бъде различно.

Муни тутакси схвана възможностите, но обстоятелството, че не се е сетил той, охлади ентусиазма му. Даже затвори очи и придоби по-мрачен вид отвсякога.

— Не е лоша идея, разбира се — каза неохотно, — но има пречки. От една страна, ще ти е нужна светкавица, а тя струва пари. Освен това за светкавицата ще трябват крушки, а те също струват пари. Бедата е, че аз нямам излишни средства.

— Аз имам светкавица. Купих я преди години и рядко я използувам. А за крушките сам ще плащам.

Муни се ококори и се изпъна на стола.

— Я повтори?

Хари възобнови предложението си.

— Това е чудесно — рече Муни, после изведнъж погледна подозрително. — Къде е уловката?

Хари се захили.

— Искам една трета от печалбата, мистър Муни, плюс заплатата. Както виждате, това би означавало, че ще работя много повече часове, ще осигурявам крушките и светкавицата, а пък и идеята е моя. Няма да я осъществя, освен ако не ми дадете една трета.

— Имай сърце, хлапако — запротестира Муни. — Една трета! Виж, хайде да не се караме. Нека бъде една четвърт и ти ще плащаш за крушките. Така става ли?

— Една трета или не разчитайте на мен. Имам нужда от парите. Една трета или се отказвам.

— Ами ако ти откажа? Какво ще правиш тогава?

— Ще подхвърля идеята на „Фото Куик“. Те ще я лапнат.

Муни едва не падна от стола.

— „Фото Куик“? — изрева той. — Те са просто шайка мошеници. Какво ти е влязло в главата, Хари? Ти няма да ме напуснеш заради такава евтинджийска фирма, нали?

— Няма нищо евтинджийско в собствениците, мистър Муни — каза твърдо Хари. — Те вършат първокласна работа. Ако не виждате начин да ми плащате една трета, ще трябва да отида при тях. Точка по въпроса.

Муни започна гръмко да ругае, но като съзря решителния поглед на Хари, разбра, че няма да успее да го убеди, и неохотно отстъпи.

— Добре, момко, щом така преценяваш. Една трета е твоя. Но как стана такъв сметкаджия? За какво са ти парите?

— Че кой не иска пари? — попита Хари и се изчерви.

Муни се втренчи в него за миг, после възкликна:

— По дяволите! Ти да не смяташ да се жениш, а? Затова ли искаш пари? Някоя госпожичка, а?

Хари вече беше при вратата.

— Не е нужно да се задълбочаваме, мистър Муни. Сега си отивам вкъщи и ще взема светкавицата. Да започна още довечера?

— Добре, момко. Когато приключиш, ела да ми кажеш как е минало. Ще остана тук до десет и половина. Недей да закъсняваш.

— Хубаво — рече Хари и отвори вратата.

— А, Хари…

Хари се спря.

— Да, мистър Муни?

— Как изглежда тя, синко? Красавица, а? Вече бил ли си с нея?

Муни смигна и се ухили похотливо.

— Не зная за какво говорите — възмутено каза Хари и почти излетя от кабинета.

Муни наклони стола си назад и запя високо и фалшиво: „Любовта е сладко нещо.“