Линда Барлоу
Ревност (9)

Девета глава

Застанала пред малката зала, където се провеждаше месечното заседание на комитета за изграждане на катедралата на църквата „Общ път“, Ани дочу аплодисменти. Остана удивена, понеже нещата на строежа не вървяха чак толкова добре.

Вратата се отвори и отвътре се показа широко усмихнатата Барбара Рей. Видимо доволна, обяви:

— Влез, Ани. Получихме вълнуваща новина.

Ани се досети, че става нещо драматично. Озадачено огледа шестимата членове на комитета — все стълбове на обществото и посветени деятели на църквата. Както обикновено помещението бе зле осветено и лицата на всички бяха в сянка. Ани смътно си даде сметка, че седем, а не шест души се взират в нея. И единият седи малко встрани от останалите…

— След месеци на заплетени дела, последвали кончината на Франческа Карлайл — започна Барбара Рей, — драго ни е, че отново разполагаме с енергичен човек, който да оглави комитета. Срещали сте се, струва ми се — завърши тя.

Седмият, най-нов член на комитета, се надигна и протегна ръка.

Беше Матю Карлайл.

Ани успя да запази самообладание, когато ръката му крепко стисна нейната. Ръката на убиец?

„Колко ли други са си помислили същото при запознанство с него“ — мина й през ума.

За последен път го видя на живо вечерта, когато Франческа умря. След това го бе зървала безброй пъти по телевизията. Тогава той беше бизнесмен, преуспял в компютърната индустрия. Сега имаше лоша слава из цялата страна.

Не бе привлекателен в общоприетия смисъл на думата — чертите му бяха прекалено подчертани и остри, но въпреки това изглеждаше добре. Висок и строен, с очертани скули. Повечето мъже на неговата възраст или оплешивяваха, или побеляваха, ала все още гъстата, леко чуплива, черна коса на Карлайл беше само леко посребряла над слепоочията. По лицето му се бяха появили бръчки, особено около устните и очите, но тялото му бе стегнато и той се движеше гъвкаво и издаваше добра форма.

Вероятно е вдигал гири в затвора, реши Ани.

Зелените му очи бяха много по-пронизващи на живо, отколкото по телевизията.

Даде си сметка за промяната във външния му вид след преживяното изпитание през време на процеса по обвинение в убийство. Беше станал някак по-суров. В израза на лицето му се забелязваше по-голяма решителност от преди. Представяше си стройното му тяло със здрави мускули изваяно в някои от стенописите на катедралата. Не като светец — това не! Очите му гледаха безмилостно. Художникът щеше да се затрудни да го пресъздаде.

Председател на комитета по изграждане на катедралата? Този пост заемаше съпругата му, преди да умре. Ако той е убиецът, назначението му е истинска пародия.

„Престани, Ани! Той получи оправдателна присъда.“

— Честито — поздрави го тя.

Очите му я пронизаха дълбоко.

— Благодаря — отвърна той с леко иронична нотка.

В съзнанието й изплува далечен спомен. Дъждовна нощ, топла, суха кола, две изгарящи от желание тела… Изгарящи. Никога не разказа на Чарли за случилото се. Сметна за безпредметно да му го казва, нали не стигна докрай в увлечението си! Но добре съзнаваше, че не е точно така. В сърцето си всъщност бе проявила невярност.

Слава Богу, не се люби с него! Стомахът й се сви, като си представи, че за малко да бъде с човек, способен да извърши убийство.

Барбара Рей обясняваше как след смъртта на Франческа комитетът изпитвал нужда от ръководител с твърда ръка.

По някаква причина нито един от другите шестима членове не успели убедително да заемат мястото на покойната председателка. Липсвали им нейната динамичност и енергичност. Барбара Рей се нагърбила със задачата през последната година, но тя била и без това изключително натоварена.

— Както доказва и феноменалният успех на компанията му, господин Карлайл е отличен ръководител — продължаваше Барбара Рей. — Желанието му да ни посвети част от вдъхновяващата си енергия е щастие за нас.

Карлайл благодари на Барбара Рей за топлите думи, а Ани си помисли: „Не мога да повярвам! Ще се налага да се държа възпитано с Матю Карлайл!“

 

 

Заседанието свърши. Всички се сбогуваха. Ани имаше намерение да се измъкне незабелязано. Карлайл обаче я чакаше в коридора.

— Не знам още доста работи във връзка с начинанието — започна той. — Разчитам на теб да ме информираш по-пълно.

— Разбира се.

— Бих желал да се уговорим. Трябва двамата с теб да седнем и колкото се може по-скоро да обсъдим проекта.

— Дадено. Ще кажа на секретарката си да се свърже с твоята.

Той извади малък бележник.

— Не е нужно. Да се уговорим сега. Ето тефтера с ангажиментите ми.

Ани се изкушаваше да каже: „Но моя го няма!“. Все пак се въздържа. Няма значение какво мисли за него. Комитетът го избра за председател и това бе свършен факт. Налага се да работи с него, независимо дали й допада или не.

Започна да рови из чантата за бележника си. Не бързаше. „Нека почака.“

— Свободна съм в края на другата седмица — съобщи тя.

Той се усмихна.

— Нека се срещнем по-рано. Какво ще кажеш да обядваме?

— Програмата ми е доста натоварена — призна тя искрено. — Нямам свободен обяд тази седмица.

— Тогава ще се видим за вечеря. — Оглеждаше програмата си. — Свободен съм в четвъртък вечер. Удобно ли ти е?

Според бележника й в четвъртък беше свободна и преди да измисли какво е абсолютно наложително да направи същата вечер, Карлайл надникна и видя празното място.

— Разбираме се, четвъртък вечерта отсече той. — Чудесно. Колкото по-рано — толкова по-добре.

Тя въздъхна.

— Опитвам се да се видя с малко свободно време за себе си. Но, добре — четвъртък. Най-добре да приключим с това.

— Не изглеждаш особено очарована от перспективата.

— Съжалявам, ако съм те оставила с подобно впечатление.

Устните му се извиха в присмехулна усмивка.

— Нима?

Тя въздъхна.

— Всичко е толкова неочаквано. Вероятно ще ми е нужно малко време да се приспособя към ситуацията.

— Каква ситуация? Фактът, че ще работиш за убиец?

В гласа му се долавяха нотки на горчивина, а едно мускулче на скулата му заигра. Засрамена, Ани се изчерви. Каквото и да бе мнението й за него, беше израз на невъзпитание да го демонстрира.

— Виж — продължи той, без да й даде възможност да се извини. — Щом контролираш строежа от името на фирмата, значи си пряко отговорна пред собствениците. А сега, когато председател на комитета съм аз, отговаряш лично пред мен.

Ани понечи да възрази, но съобрази, че й липсват доводи. Той беше съвършено прав. Тя работеше за инженерната фирма, но фирмата работеше за собствениците.

Матю Карлайл всъщност бе неин шеф.

 

 

Наближаваше полунощ. Барбара Рей приключи със сбирката на тема „Нощното бдение срещу насилието“. По-бавна и по-уморена от обикновено, тя сгъна столовете и ги облегна на стената. Само след няколко месеца няма да й се налага да го прави. Ще престанат да се навират по мазета, както са принудени сега, защото старата църква бе разрушена, за да се разчисти място за катедралата. Няма да се налага да използва маса вместо олтар, или да коленичи на голия под. Тогава ще бъде благословена да изповядва вярата си в свята красива сграда, която е почти на привършване. Свято място, обляно от светлина.

И тази светлина… Какво ли ще озари?

Ако светлината проникне в сърцето, в душата й, ще може ли да приеме онова, което се разкрива там?

— Изглеждаш замислена — дочу гласа на Ани откъм вратата.

Барбара Рей се обърна усмихната. И тя бе останала до късно да дава съвети на объркани млади хора.

— Замислих се за греховете си, скъпа.

— Все така ми е трудно да си представя, че си извършвала грехове, Барбара Рей.

— Всички сме грешници в очите на Всевишния.

— Но и на всички ни опрощава, ако правилно съм разбрала урока по теология.

— Така е, стига искрено и чистосърдечно да се разкаем.

— Ами човекът, убил Франческа Карлайл? И той ли може да се разкае и да бъде опростен?

Барбара Рей поклати бавно глава.

— Знам, че е трудно за разбиране, но ни е казано, че Господ прощава на всички ни.

— Дали един грях може да възкръсне от миналото и да ни преследва в настоящето? — попита Ани.

Барбара Рей пое дълбоко въздух. „Престани да мислиш за себе си — заповяда си тя. Щом Ани желае да говори — подобно на толкова други — длъжна си да я изслушаш.“

Особено Ани. Тя бе една от любимките на Барбара Рей. Сърдечна, трудолюбива, щедра, неизменно готова да насърчи с добра дума и да предложи утеха. Ако нещата, в живота й се бяха стекли по друг начин Барбара Рей би искала да има за дъщеря тъкмо жена като Ани.

Подобно на мнозина, които съветваше, Ани бе опознала мъката и страданието през собствения си живот. Детството й беше низ от ужаси. Смъртта на съпруга й — солиден, уважаван човек — разтърси Ани дълбоко. И все пак преодоля скръбта. Прояви воля и пропълзя обратно към светлината. Ани никога не сподели какво е изпитвала дълбоко в себе си, но Барбара Рей знаеше какви битки бушуват в човешката душа. Някои изживяваха дните си, без да се поровят истински дълбоко в тъмнината на сърцата си. Други предприемаха всяващото ужас спускане, но изплуваха — разтърсени и треперещи — ала без повече да се страхуват.

— Грехове от миналото? — повтори Барбара Рей. — Да, могат да се появят и да ни преследват, ако сме достатъчно чувствителни. — Направи пауза. — Страшно късно е, Ани. Защо си още тук? Искаш за нещо да поговорим ли?

— Притеснявам се, че и аз те занимавам с проблеми. Достатъчно ги чуваш всеки ден. Би трябвало да намеря начин да ти помогна да се отпуснеш след уморителния ден, а не да те товаря с нови грижи, като искам съвета ти.

— За мен не е товар — увери я Барбара Рей искрено. — Това е моят живот.

Ани се усмихна.

— Добре тогава. Всъщност грехът ми не е толкова голям. Беше извършен по-скоро в мислите ми, а не с действията ми!

Барбара Рей също се усмихна.

— Става въпрос за Матю Карлайл.

Барбара Рей кимна и подметна.

— Той очевидно е много контактен. Изглежда всички го познават и не е трудно да разказват за него.

— Моята история вероятно е доста типична — продължи Ани. — Случи се преди няколко години. Чарли беше още жив. Запознах се с Матю по време на едно пътуване до Лондон. Така добре прекарахме, че когато пристигнахме, се разбрахме да се видим отново. И двамата бяхме сами в чужд град…

— Мисля, че те разбирам — прекъсна я Барбара Рей.

— Нищо не се случи помежду ни. Е, няколко целувки, прегръдки… Но не се любихме. Той, разбира се, беше готов. Аз — също. Но едновременно с това обичах Чарли и… Не разбирам… Имах чувството, че тялото ми ме предава. — Тя поклати глава. — По някакъв начин след това се ненавиждах.

— Съвсем естествено е човек да изпита изкушение: Не носим отговорност за чувствата или дори за мислите си. Отговорни сме единствено за постъпките си.

Ани кимна и продължи:

— Сега вече го знам. Но дълго време се терзаех, дали болестта на Чарли — поставиха диагнозата скоро след връщането ми от Лондон — не е някакъв вид наказание. Никога, абсолютно никога, не съм искала Чарли да умре. Но за два дни в Лондон тялото ми искаше да забрави, че той присъства в живота ми.

Барбара Рей нежно докосна ръката на Ани.

— Тежки мисли, но не нетипични за състояние като твоето. Любим наш човек умира и останали без него неволно, се опитваме да намерим обяснение. Но пътищата Господни са непроницаеми за човешката логика.

— Знам, че си права. Но ми бе така трудно да си простя стореното. А и до ден-днешен не съм простила на Матю Карлайл.

Барбара Рей кимна.

— Той не е лесен мъж.

— Днес си дадох сметка, че продължава да ме привлича — призна Ани.

— А и ти го привличаш.

Ани я погледна изненадано.

— Усети ли такова нещо?

— Напълно. Всеки път, щом те погледне, очите му стават ласкави.

— Убиец ли е според теб? О, да, знам какво реши съдът, но ти го познаваш, а познаваше и съпругата му. Какво е мнението ти?

Барбара Рей сви рамене.

— Предполагам, съдът е прав. Но независимо от професията си, разбрах, че не ме бива да прониквам в тайните на човешките сърца и души. Някой уби Франческа Карлайл. Имам неприятното чувство, че е някой, когото всички познаваме. И това ме безпокои, Ани. Доста ме безпокои.

 

 

Ани си тръгна. Барбара Рей влезе в малката стаичка, приспособена за спалня, докато стане новия храм, и си наметна лека жилетка. После слезе отново долу и пое по стария подземен проход през мазето на младежкия дом и бившия манастир към строежа в съседство.

Барбара Рей започваше и завършваше всеки ден с молитва и медитация. Не защото се имаше за прекалено набожна. Напротив. Понякога изпитваше чувството, че се е пристрастила към молитвите и медитацията, както други се пристрастяват към хапчета, алкохол или секс. Пропуснеше ли да се помоли, ставаше нервна, напрегната, настроението й се разваляше.

През последните няколко месеца, откакто се издигна основното скеле на катедралата, Барбара Рей започна да се моли на мястото, което вече смяташе за сърце на новия си дом — светилището. Там вече се издигаше мраморният олтар.

Вмъкна се в тъмната катедрала. Извади от чантата джобно фенерче и светна. Работниците обикновено оставяха инструментите и какво ли не по пода, та се опасяваше да не се препъне.

Винаги щом влезеше в катедралата, усещаше как духът й се успокоява. Предполагаше, че усещането се засилва, защото сградата, подобно на други храмове, се издигаше върху мястото, където някога е имало древно светилище. При изкопи за нови църкви често се откриваха остатъци на древни църкви и параклиси. На това място преди се издигаше римокатолическа църква. Преди това тук се е помещавала испанската мисия — една от най-старите в града, унищожена по време на земетресението през 1906 година.

При всяко влизане в катедралата, Барбара Рей имаше усещането, че мястото е напоено със сила. Стигна до скелето точно йод стълбището към светилището. Скелето бе високо и солидно, изградено за работниците, които окачаха витражите. Насочи лъча на фенерчето нагоре. Представяше си как слънцето ще прониква през оцветените стъкла и нежно ще огрява събраното множество от поклонници долу.

Изведнъж, без видима причина, на Барбара Рей й прилоша. Краката не я държаха, а в главата й сякаш бушуваха ветрове. Познаваше това чувство и го ненавиждаше.

Прозрение, помисли си тя. Предстои й видение. От детството си получаваше подобни пристъпи.

Не успяваше да си поеме дъх. Отвори уста да извика за помощ, ала не успя да издаде никакъв звук. Мъгла се надигна от пода. Достигна глезените, прасците й. Беше леденостудена. Затвори очи, но не й се удаде да прогони ужасния студ около себе си. Стигна до бедрата, кръста, притискаше я и я смразяваше.

Погледна високо горе, докъдето мъглата още не бе достигнала и си даде сметка, че вижда оцветените стъклени пана. Бяха тъмни. Никаква слънчева светлина не проникваше през тях. Беше толкова тъмно. Изведнъж различи нещо — тежко и остро, като брадва — започна да лети надолу…

Дръпна се от пътя на падащия предмет и й се стори, че долавя миризма на кръв.

Възцари се тишина. Мъглата изчезна. Разтреперена, Барбара Рей се огледа за падащия предмет, минал на сантиметри от главата й.

Но не видя нищо.

Абсолютно нищо.