Линда Барлоу
Ревност (23)

Двадесет и трета глава

Ани куцукаше нагоре по стълбите към къщата на Мат, когато забеляза фаровете на бавно приближаваща се по улицата кола. Твърде напрегната, тя се скри зад едно дърво и изчака автомобила да отмине.

Дочу слаб стържещ звук от края на алеята към дома на Карлайл. Съобрази, че е от отварянето на металната порта. Колата зави от улицата и пое по стръмната алея към къщата. Очевидно не си е бил вкъщи, но сега, слава Богу, се прибира.

Канеше се да се покаже и да му махне, но нещо във фаровете привлече вниманието й. Вярно — фарове като фарове, всички си приличат, нищо забележително. Но странно защо тези й се сториха съвсем като на автомобила, който се опита да я прегази.

Не се показа от скривалището си.

Проследи подминаването на колата. Дочу нов стържещ звук — отваряше се вратата на гаража — вероятно механизмът се задействаше дистанционно. Различи осветения от градинските фенери профил на Матю, докато вкарваше колата в гаража.

Тъмна кола, нов модел с две врати. Не беше сигурна в марката, но можеше да се закълне, че прилича на автомобила, който току-що я бе нападнал.

„Не забравям и не прощавам. Рано или късно изравнявам резултата.“

Приведена, Ани се затича да прекоси обратно малката квадратна морава пред стълбите. Имаше чувството, че е съвсем уязвима и всеки момент ще я подгонят. Нямаше представа какво става, ала сега не беше нито подходящият момент, нито подходящото място за размисли.

В крайна сметка дали Матю е убиец?

Той ли се опита да я убие току-що?

Сърцето й отхвърляше подобно предположение, ала разумът й го подхранваше с противоречиви доказателства — изречени от него думи, приказки на други хора за него. Дали можене да му има доверие? Всъщност, познава ли го? Ами ако всичко, което й разказа за себе си, е лъжа?

Улиците вече трябва да са безопасни. Нали той и колата му се прибраха? Ще се върне на пътя и ще потърси телефон или ще потропа на нечия врата, или просто ще се разпиши силно — все някой ще се принуди да извика полиция. Именно така трябваше да постъпи още в самото начало — да се разнищи. Стига с тези глупости да се прави на смела, да се контролира!

Мъглата се бе спуснала отново. За миг застана объркана в малката градина. Не знаеше със сигурност къде е стълбището. Стъпалата, припомни си тя, са хлъзгави. Не бива да тича или да бърза — може да падне и ще се наложи да остане тук. Той не знае, че тя е до дома му. Поне за тази вечер очевидно се беше отказал.

Тъкмо Ани откри стълбището и чу ръмжене, превръщащо се в силен лай. Явно е пуснал кучетата навън. Свирепите звуци рязко замлъкнаха. Последва злокобна тишина. През ума й мина случайно прочетен пасаж: „Куче, което се готви да напада, не издава звук…“

Напрегната и напълно объркана кой е добър и кой — лош, Ани направи най-неподходящото — затича се.

Знаеше, че не е по-бърза от нападащите кучета, но на няколко метра съзря дебело, яко дърво с ниски разперени клони. Разчиташе да успее да се метне на тях, но се препъна и падна точно когато вече хващаше един от клоните. Удряйки глава в дънера, неволно извика. Усети раздвижването в храстите зад себе си и разбра, че кучетата са съвсем наблизо.

Дланите й се изпотиха, но си наложи да се надигне. Вкопчи се в клона над главата си и с мощно придърпване се повдигна нагоре в момента, когато кучетата изскочиха от храстите. Сърцето й биеше лудо. Сграбчи следващия клон, изкачи се малко нагоре, после още малко. Неволно прегърна ствола, докато двете огромни, излезли от ада — поне така й се струваше в мъглата — псета, лаеха и подскачаха в основата на дървото.

Очевидно няма да успее да се измъкне тихичко.

Минаха няколко дълги минути преди да го чуе, че пристига. Първо я заслепи лъч от мощен фенер, после се разнесе познатият й гърлен глас. Говореше на кучетата, които с очевидна неохота се отдръпнаха от дървото.

— Хайде, слизай — разпореди глас, свикнал да му се подчиняват.

— Кучетата…

— Вече не са опасни. — Той стоеше до основата на дървото и гледаше нагоре. — Хайде, скачай!

Ани се препъна при приземяването и се просна в краката му. Беше обут с маратонки, забеляза тя. Черни маратонки.

Носеше джинси. Милиардер в джинси. „Какви абсурдни неща — помисли си тя. — Забелязва човек, когато е изплашен до смърт.“

Погледна нагоре към него, премигна от светлината и усети как ужасът й се превръща в унижение. „Каква ли гледка представлява с разчорлени коси, разкъсани дрехи, разтреперана от вълнение и страх…“

Той издаде някакъв звук. Очевидно я разпозна. Дали беше искрен или се преструваше? Дори той да е шофирал тъмната кола, изненадата му да я завари тук е естествена. Едва ли е очаквал подобно нещо.

Светлината се отмести от очите й и се плъзна по тялото й. Тя отново видя високия му силует, очертан на фона на нощното небе. Държеше двете кучета на къси каишки. Те дишаха учестено и очевидно с удоволствие биха я разкъсали.

— Ани?

Звучеше доста озадачен. Нищо чудно! Ако преди малко той се опитваше да я премаже, вероятно се е проклинал, че я е изпуснал, а сега тя му се явява на тепсия.

Забеляза пистолет в ръката му. Господи! Сърцето й подскочи от страх. Така въоръжен, той съвсем не прилича на заможен изтънчен бизнесмен.

Докато се гледаха невярващо един друг, небесата сякаш се разцепиха и рукна дъжд като из ведро. Пороят напласти косите на Ани по главата й и тя неволно обгърна треперещото си тяло с ръце, макар всеки момент да очакваше удара, който щеше да сложи край на живота й.

— Господи! — възкликна той. — Какво става? Взех те за крадец. Имаш късмет, че не те застрелях.

Наведе се и й помогна да се изправи. Тя залитна, краката не я държаха. Изведнъж се почувства напълно изтощена, нямаше сили да напрани каквото й да било, за да се защити.

Матю отново я освети с фенера.

— По дяволите — изруга той тихичко. — Пострадала си.

Ани се наведе и забеляза кръв по коляното си.

— Най-вероятно е само драскотина — прошепна тя. Пусна усмирените кучета, натика пистолета в джоба и я хвана за ръка.

— Ела с мен.

Повлече я след себе си по стълбите. Ани направи немощен опит да се освободи, но той я държеше здраво. Препъна се повторно. Матю спря, извърна се и я взе на ръце. Прекоси задната градина и се запъти към огромната къща.

Дъждът ги обливаше, кънтяха гръмотевици, проблясваха светкавици. Ани имаше чувството, че се намира в нереален свят. Мислите й бяха объркани, но сетивата — изострени. Долавяше шумоленето на листата, въздишките на цветята, чиито стебълца се огъваха от вятъра. Уханието на треви и растения се примесваше с лъхащата на мъжественост миризма на Матю.

Той я носеше в обятията си и това му костваше известно усилие — долавяше го по дишането му. Преди малко почти не я уби. А сега я отнася в огромната си къща, където зад дебелите стени на мрачните стаи може да направи всичко с нея. Няма да успее да му попречи, така както не е в състояние да спре бурята.

Затвори очи и отпусна глава на рамото му. Долавяше леко учестените удари на сърцето му. Напомниха й за един друг ден — двамата са в Лондон, вали, той я прегръща. Ръцете му проникват под дрехите и докосват горещата й, жадуваща за него плът.

Трябва да съм се побъркала, реши Ани, защото неизвестно по каква причина изобщо не изпитваше страх.

Матю Карлайл нямаше представа, защо завари Ани Джеферсън да броди из имението му. Просто поредната мистерия сред толкова други. За него нямаше значение. Важното беше, че сега е тук.

Беше негова.

Ани бе измокрена до кости, но той имаше чувството, че носи перце в ръцете си. Знаеше, че заради лудостта му в момента, утре ще го болят мускулите. Но това нямаше знамение. Болката го бе съпътствала толкова години, станеше ли въпрос за Ани.

Но нямаше да продължи повече. Преследването трая прекалено дълго. Тази нощ ще се сложи край. Веднъж завинаги ще уреди нещата помежду им.

Стигна до полуотворената входна врата и я бутна с рамо. Кучетата — все още възбудени и не съвсем наясно какво става — го последваха. Затвори вратата с ритник. Усети как жената в ръцете му потреперва и осъзна, че е не по-малко объркана от него.

И това нямаше значение. Объркването скоро щеше да се разсее. Имаше само един начин и той трябваше да прибегне към него отдавна.

Отнесе я през тъмната кухня, коридора, трапезарията, хола и нагоре по стълбището към втория етаж. Вече дишаше по-тежко. Ръцете и гърбът му изтръпнаха от напрежението. Макар и далеч по-дребна от него, не беше чак толкова малка. Прецени, че тежи около петдесет и пет килограма.

Отнесе я направо в спалнята си, затвори вратата с лакът, прекоси обширното помещение и я положи нежно в средата на огромното легло.

За момент тя остана неподвижна, без да отваря очи. Явно се опитваше да осъзнае какво става и къде се намира. Цялата бе напрегната и стегната, но красива. Под прилепналите от дъжда дрехи се очертаваха леко изпъкналите й гърди, плоския корем, закръглените бедра. Имаше дълги, добре оформени крака и деликатни китки. Мокрите й руси коси изглеждаха по-тъмни от обикновено. Разрошени кичури бяха полепнали по бузите и раменете й. Изглеждаше безпомощна и уязвима. А той искаше да я утеши и успокои. Ала надделяваше желанието му да я вземе, да я обладае, да я направи своя.

Приближи лицето си до нейното. Тя се готвеше да се извърне, но той я улови за брадичката и й попречи.

Докато устните му докосваха нейните той прошепна:

— Ани, ще сваля мокрите ти дрехи. После ще се съблека. И ще те любя. Тук и сега, докато бурята вилнее навън.

Тя отвори очи. Изразът им бе полузашеметен, полудив — като на горско животно, попаднало в капан.

Но той не откъсна очи от нея и постепенно тя се успокои. Тялото й се отпусна.

— Защо? — прошепна тя.

— Защото не издържам повече.

Тя кимна. Сега очите и излъчваха мечтание и тайнственост — вечната жена, която той и за милиони години не би разгадал.

— Добре — изрече тя. — Само толкова: „Добре“. Е, не бе кой знае колко ентусиазирана покана, но все пак е някакво начало.

 

 

Ани вече не се страхуваше.

„Не беше неговата кола — убеждаваше се тя. — А и навън е тъмно. В тъмнината всички коли си приличат. Няма начин да е била неговата кола.“

Друга част от съзнанието й нашепваше: „Не ме интересува дали е била неговата кола. Няма значение какво щеше да се случи, защото в момента се случва нещо много по-мощно.“

Той я разсъбличаше малко грубовато, но се справяше. Опита се да му помогне, но той отблъсна ръцете й. Неговите бяха по-бързи, а в момента бързината имаше значение!

От блузата й се откъсна копче и полетя във въздуха. В следващия миг блузата я нямаше и той положи ръце на гърдите й. Тя въздъхна от милувките му. Сякаш огън лумна в гърдите й и се плъзна към слабините. Той наведе глава и засмука едно от зърната й. Ани се изви и простена. Усети влагата между краката си, докато тялото й откликваше на неговото.

Имаше чувството, че й е напълно познат. Годините сякаш се стопиха и нейното тяло си спомняше неговото! Спомняше си и го приемаше, за разлика от разума й, който отказваше да го приеме.

Но умът й не действаше в момента. Тя не чуваше предупрежденията. Съществуваше нещо, известно само на сърцето и тялото й, за което съзнанието й изобщо не подозираше.

Ръцете му се отдръпнаха за миг и тя го чу да се съблича. Сваляше ризата, маратонките, джинсите. В това време тя разкопча ципа на полата и я изхлузи. Готвеше се да свали и бикините си, но ръцете му вече се насочваха към нея и ги разкъсаха.

Затърси нещо в чекмеджето на нощното шкафче и тя си даде сметка, че в момента умът му работи по-добре от нейния — независимо от изпепеляващата страст, се сети да я предпази, като сложи презерватив. Дали мъж, който току-що се е опитал да я убие, щеше да използва презерватив?

„Не беше неговата кола. Няма начин да е била неговата кола.“

Той се притисна към нея и тя се отдаде на сетивата си. Ръцете му я обгърнаха, извъртяха я настрани, краката им се преплетоха.

Едната му ръка галеше гърдите й, другата — гърба.

Нейните ръце изследваха силните му ръце и рамене.

Целуна я по устата, а езикът му проникна дълбоко.

— Ани — прошепна той, а ръката му се плъзна между бедрата й към топлата, влажна чувствена плът.

Тя простена и се притисна към ръката му. Той я възкачи, тя потрепери от удоволствие, копнеж и нужда.

Все още не откъсваше устни от нейните. С коляно се готвеше да разтвори бедрата й, но тя с охота го стори сама.

Продължи да я гали сластно между бедрата и Ани се вкопчи в него. Вече го желаеше отчаяно. Наближаваше върха, — когато той спря. Тя простена, запротестира и в този миг той проникна в нея — мощно и умело.

Двамата, пламнали от страст и копнеж, не забелязваха бурята.