Линда Барлоу
Ревност (17)

Седемнадесета глава

Полицията забрани достъпа до катедралата, а района наоколо — отцепи. На Ани не и оставаше друго, освен да отиде в „Броуди Асошиътс“. Завари хората, скупчени на групички, да разговарят и гадаят. Новината, че смъртта на Джузепе не е случайна, се бе разпространила бързо.

Към единадесет пристигнаха и журналисти, жадни да научат нещо, за да го вмъкнат в следобедните новини. Ани отказа да направи изявление. Като отговорник за строежа от името на компанията знаеше, че рано или късно ще й се наложи да се изправи пред тях, но не възнамеряваше да го стори в момента.

Матю Карлайл и звънна няколко минути след дванадесет.

— Чух за злополуката. Как си?

Ани се трогна. Като се изключат неизменно добронамерено настроените Сам и Барбара Рей, Матю бе първият, който се интересуваше от състоянието й, а не от подробности около случилото се на строежа.

— Шокирана съм. Познавах го и го харесвах, не мога да осъзная, че вече го няма.

— Имаш ли възможност да се откъснеш за малко? — попита той. — Представям, си какво е при вас, но можем ли да обядваме заедно?

— Не знам…

— И аз съм обезпокоен от станалото, Ани. Все пак съм повият ръководител на комитета по изграждането. А се запознах, с нещастния човек едва вчера, часове преди гибелта му. Възнамерявах направо да мина през офиса ти, но си представих реакцията, ако известният с лоша слава Матю Карлайл се появи веднага след новината, че съществуват съмнителни обстоятелства около смъртта.

Беше абсолютно прав.

— Къде да се срещнем?

Даде и адреса на малък италиански ресторант на няколко преки от службата й и добави:

— Познават ме и са дискретни.

— Добре. Ще бъда там след двадесет минути.

Ани се измъкна през страничния вход и прекоси търговския център с многобройните му магазини. Как й се искаше да се впусне в онова, което Дарси наричаше „терапия чрез купуване“. Всъщност къде ли е Дарси? Не я видя сутринта.

Намери ресторантчето, сгушено между два магазина. Спусна се в слабоосветената изба, изпълнена с масички, застлани с покривки на зелени и бели карета. Матю беше пристигнал. Носеше великолепен тъмен костюм с подходяща вратовръзка, които ненатрапливо говореха за изключителното богатство и отличен вкус.

Изправи се, когато келнерът я поведе към масата и Ани си помисли: „Все забравям колко е висок.“ Съзнаваше, че всъщност иска да забрави колко е магнетичен.

Приятно и стана, когато той взе ръката й. В същото време мисълта и се съпротивляваше „Не е редно. Горкият Джузепе е мъртъв, а аз…“

— Бледа си, Ани. Седни. Яла ли си днес?

— Всъщност не. Пих кафе в офиса. Даже прекалих…

Той направи знак на сервитьора.

— Нали не възразяваш да поръчам за двамата? Имам чувството, че няма да успееш да се съсредоточиш върху менюто. Има ли нещо, което избягваш?

— Не налитам много на месо. Риба или пиле ще бъде чудесно.

Поръча обилни салати и специалитета на деня, заедно с много макарони. Хрупкавият хляб и червеното вино се появиха почти незабавно и Ани се насили да ги опита.

Матю подхващаше различни теми. Постепенно Ани се отпусна, наслаждавайки се на дрезгавия му глас. Вместо кафе поръча чай и, едва когато го поднесоха, заговори за трагедията.

— Дочух вече слухове, че е бил убит. Вярно ли е?

Тя кимна изтощено.

— Така споменаха от полицията, докато ме разпитваха: Една от сглобките е била разхлабена. Тръбите, върху които лежи дървената площадка, поддали и той е паднал.

— Някой нарочно е бърникал по скелето, така ли? Кога? През нощта или…

— Явно. Обикновено Джузепе пристига на строежа много рано сутрин. Веднага след зазоряване. Очевидно е пипано през нощта.

— Мислиш ли, че Джузепе е нарочената жертва или е някой друг, който също използва скелето?

Ани си задаваше същия въпрос. Джузепе имаше помощници, но сам вършеше по-голямата част от работата. И тъй като пристигаше пръв, а си тръгваше последен, трудно можеше да си представи, че друг е бил нарочен за жертва.

Сподели съмненията си и добави:

— Според полицията племенникът му е извършителят. Вико и без това се укрива от закона! А и двамата с Джузепе се бяха хванали гуша за гуша. Джузепе беше много разочарован от момчето.

— Само защото двама души са в конфликт, не означава, че единият би убил другия — отбеляза Матю суховато.

— Не подозирам Вико. Просто останах с впечатлението, че полицията е на това мнение — подчерта Ани. — От друга страна, ако някой е пипал скелето, както предполагат властите, значи човекът е запознат със строежа и навиците на работниците.

Колко тъжно, че Джузепе загина, а ако буйният млад Вико се окаже виновен, това само ще усложни нещата. Сети се за бременната му приятелка и усети как я обзема отчаяние.

— Ако момчето и вуйчо му са се скарали и то го е убило, бих казал, че това е престъпление от страст, а не предумишлено убийство — обади се Матю. — Саботажът на скелето говори за хладнокръвен план. Възможно ли е хлапакът да го е извършил?

— Прав си — съгласи се Ани бавно. — Не мога да си представя Вико да постъпи по този начин. Ако Вико иска да убие някого, ще застане лице в лице с жертвата и ще използва нож или пистолет.

— Сещаш ли се кой друг би искал да види Джузепе мъртъв?

— Вероятно има някой. — Разказа му за заплашителните писма, но заключи: — Бележките обаче, като че ли са насочени повече към мен, отколкото към някой от работниците.

— Показала ли си ги на полицията?

Тя поклати глава.

— Сигурно трябваше да го направя днес сутринта, но бях в шок, мислите ми бяха объркани…

— Не се притеснявай. Ще имаш възможност. Убеден съм, че ченгетата не са приключили с теб.

Ани въздъхна.

— Трябва да се прибирам в офиса. Журналистите ме чакат, от профсъюзите вероятно ще настояват за разследване… — Беше неспокойна, когато срещна погледа му. — Знаеш какви са хората от пресата. Някой скоро ще свърже убийството в катедралата със скорошния ти избор за председател на комитета по изграждането на храма, Матю.

— Знам — съгласи се той мрачно.

— Съжалявам. Изглежда неприятностите ти нямат край.

— Не си виновна ти. Убийствата сякаш ме съпътстват напоследък. Като някакво проклятие.