Линда Барлоу
Ревност (7)

Седма глава

— Тревоги ли имаш? — попита нечий кадифен глас.

Ани се обърна. Барбара Рей Акер стоеше в стаята.

— Чу ли всичко?

— Само финала — призна Барбара Рей. — Пламенен млад мъж.

— Уволнихме го от строежа на катедралата.

— Ани, нямало е как иначе да постъпите. Той се крие от полицията.

— Твърди, че не е продавал наркотици, Барбара Рей.

Монахинята сви рамене.

— И аз съм чувала такива приказки от деца на улицата. Твърдят, че полицията ги е объркала с тип, който доста прилича на Вико. Не е изключено и да е истина. От друга страна Вико се забърква в разни каши от години и няма да се учудя, ако се е захванал и с това.

— Струва ми се, че почти успях да предразположа Паулина — сподели Ани. — Но щом разбра коя съм, се почувства предадена. Изглежда няма да ни се довери повече.

Барбара Рей се приближи зад гърба й и нежно стисна раменете й.

— Не сме в състояние да спасим всичките, Ани. Знаеш го.

— Да, така е — съгласи се тя и тъжно поклати глава. Толкова много й се искаше да можеха.

— Слушай, моето момиче, нуждаеш се от едно голямо парче домашен пай.

— Моля те! От месеци се опитвам да смъкна два килограма!

— Глупости! По-добре ще е да наддадеш толкова. Сега идваш с мен на една хубава топла вечеря. Трябва да сложим малко месо по теб.

— С удоволствие бих дошла, Барбара Рей — отвърна Ани, — но наистина се налага да се върна в офиса тази вечер.

Барбара Рей въздъхна.

— Доста изкъсо ви държат в „Броуди Асошиътс“.

— Не, причината е у мен. Станала съм работохолик.

Барбара Рей отново стисна раменете й. Масажираше божествено.

— Много загуби си претърпяла, моето момиче. Всеки би се умърлушил. Нуждаеш се от увереност и никой не може да те порицае. Просто се тревожа за теб. Още си млада, а пропускаш толкова радости в живота — мъж, свободно време, домашен пай…

Ани импулсивно се надигна и я прегърна. Независимо от пораженията на възрастта и обилната храна, Барбара Рей имаше стройно, стегнато тяло. На петдесет и пет години неуморната монахиня бе жизнена и енергична. Из Сан Франциско за нея вече се носеха легенди.

Барбара Рей притежаваше дарбата да предразполага и хората разкриваха пред нея душите и сърцата си. Заради работата й сред бедните, болните и онеправданите жители на града си спечели славата едва ли не на американската Майка Тереза, но тя подхождаше прагматично и настойчиво към богатите, от които искаше пари.

Ани се запозна с нея след смъртта на Чарли и загубата на „Фабрикейшънс“. Изпълнена с чувството, че полудява след поредната безсънна нощ, рано една сутрин тя тръгна по стръмните улици на Сан Франциско. Задъхана от изкачването на хълма, застана пред сива каменна катедрала — храм на епископалната цръква. Влезе в огромното празно помещение. Беше доста тъмно — утринните лъчи едва започваха да се процеждат през стъклописите. Седна на пейка в дъното и се опита да се помоли. Но смъртта на Чарли бе оставила горчив вкус в устата й, чувстваше се изоставена от Бога.

Барбара Рей Акер седна до нея. По-късно, разплакана, че не усеща Божието присъствие, Ани се надигна да си върви. Тогава Барбара Рей нежно докосна рамото й и я заговори:

— Преди да тръгнеш, искам да опиташ да направиш нещо.

Ани я погледна и й хрумна, че ако Бог съществува, то в момента той я гледа с мъдрите добри зеници на тази висока жена със сиви коси и широки ръце. Цялото състрадание на света се отразяваше в нейните шоколадови очи.

— Какво да направя? — попита Ани.

Барбара Рей посочи към пода. В огромен кръг се вписваха множество по-малки окръжности.

— Влез в лабиринта — посочи монахинята. — Това е копие от мотива върху пода на катедралата в Шартър. Помага за медитация в движение. Стъпваш ей там, в началото и поемаш по някоя пътечка, докато накрая се озоваваш в центъра. Няма подвеждащи пътища. Тръгнеш ли веднъж, няма начин да се загубиш.

— Защо? — попита Ани не особено въодушевено. Искаше да си върви, нямаше никакво настроение за медитация.

— Опитай — насърчи я Барбара Рей нежно, но настойчиво и Ани се подчини.

По-късно Ани се опитваше да си обясни какво стана онази сутрин. Защо Барбара Рей успя да я утеши, а Бог — не. Медитирайки в движение, възвърна част от спокойствието си. Докато крачеше по тесните пътечки на пода, изпита усещането, че постига връзка с всички хора от поколенията преди нея, минали през плетеницата и тук в Сан Франциско, и в Шартър.

Барбара Рей се оказа права. Лабиринтът изглеждаше сложен и оплетен, пълен със загадъчни извивки, но тръгнал веднъж, човек разбира, че съществува само един правилен път и той неизменно води към центъра.

В сърцевината на кръга Ани се почувства по-добре. Сякаш някакво бреме се смъкна от плещите й. Не видя Барбара Рей в катедралата, но жената я чакаше в градината.

— Често идвам тук, макар да не е моята църква — обясни Барбара Рей. — Бог е на много места.

Ани импулсивно я прегърна, размениха си адресите и телефонните номера. Така се сложи началото на приятелство, заело централно място в живота на Ани.

— Катедралата ще стане чудесна — наруши мълчанието Барбара Рей, загледана през прозореца на младежкия център към издигащата се в съседство сграда.

— Определено — увери я Ани.

— Ще бъде символ на божествената красота и човешкия стремеж към божественото. Красотата влияе на всички ни. Дори най-коравосърдечните се трогват от нея.

Ани се усмихна.

— Около теб няма коравосърдечни хора, Барбара Рей. Не е възможно.

— Има по нещо тъмно в сърцето на всеки от нас — възрази монахинята. — Някои просто са по-устойчиви, затова злото не се проявява. Но изкушенията на живота са многобройни и подобно на младия Вико всеки от нас в даден момент прави нещо, за което после съжалява.

Ани отново се усмихна.

— Не мога обаче да си представя, че това важи и за теб. Не допускам лоша мисъл някога да се е зараждала в главата ти.

Барбара Рей бавно и тъжно поклати глава.

— Излиза, дете мое, че не ме познаваш. Уверявам те, в някои моменти чернилката в душата ми е по-тъмна от цвета на кожата ми.

— Не го вярвам — възкликна Ани.

Барбара Рей стана сериозна и тъжна.

— Открих Господ в час, когато тялото ми бе паднало до най-ниската възможна точка. Наистина, тогава умрях и попаднах в ада, но по Божието милосърдие, отново се възродих.

Ани осъзна, че фактически почти няма представа за живота на Барбара Рей, преди да се посвети на призванието си.

Знаеше, че идва от южните щати и като съдеше по възрастта и цвета на кожата й, се досещаше колко трудно й е било. Но не допускаше Барбара Рей някога да е сторила нещо, което да се нарече зло.

— Аз съм типичен пример как човек, започнал лошо в живота, после, благодарение на нечия милост, е намерил правилния път — отбеляза Ани с кисела усмивка.

Барбара Рей бе от малцината, на които Ани бе разказала миналото си. Знаеше, че образованата, елегантна, относително преуспяла в професията си дизайнерка някога е била не по-малко объркана от младежите, на които даваше консултации сега.

Чарли я беше спасил и тя искаше да откликне по същия начин към други.

Все щеше да измисли нещо, за да помогне на Паулина и Вико.

На път за вкъщи Ани се отби в супермаркета. Остави пакета с продукти на плота в кухнята и започна да преглежда пощата. Писмото беше съвсем обикновено — стандартен плик, надписан с печатни букви. Нямаше подател. Друг на нейно място можеше и да не му обърне внимание, но Ани педантично отваряше пощата си.

Извади лист, изписан, както и адреса, с печатни букви, Най-отгоре прочете: ДЕЛО НА ДЯВОЛА.

„В очите на Господа е ГРЯХ да се строи паметник на човешката АЛЧНОСТ и ВИСОКОМЕРИЕ. Всички милиони трябва да отидат за помощ на бедните и болните.

Престани да градиш това здание. Срини го до основи, а с парите нахранете бедните. Не се ли спази Божието изискване, всичко ще се срути, сгромоляса и ще се стовари върху злите.

Внимавай да не падне и върху теб, Ани Джеферсън, помощник на сатаната. —

Тризъбец на Йехова.“

„Чудесно — помисли си Ани. — Заплахи, женомразство и религиозни мании. И знаят името ми!“