Линда Барлоу
Ревност (11)

Единадесета глава

По-късно същата сутрин Сидни Канин влезе в офиса на Ани. Тя разговаряше по телефона с потенциален клиент. Лицето му имаше обичайният мрачен израз. Още от прага й направи знак да прекъсне за момент разговора като натисне бутона за изчакване.

Сидни рядко нахълтваше така. Обикновено я изчакваше да се освободи. Ани натисна бутона.

— Трябва да говоря с теб — пристъпи той и затвори вратата зад гърба си.

— Съжалявам. Водя важен разговор.

— Моето е по-важно!

— Не би ли изчакал няколко минути? Говоря с клиент.

Сидни кимна и кръстоса ръце. Очевидно възнамеряваше да остане в кабинета, защото се облегна на стената начумерен.

Раздразнена Ани приключи разговора набързо и доколкото можа любезно.

— Е, какво е толкова важно?

— Катедралата.

— Какво за нея?

— Възникна проблем.

Според Сидни непрекъснато се появяваха проблеми.

— По-точно — хладно подкани тя.

Преди да й отговори, телефонът иззвъня отново. Можеше да включи автоматичния секретар, но приказките на Сидни я изнервяха. Вдигна слушалката, въпреки неодобрителния поглед на колегата си.

— Здравей, Ани — чу тя гласа на Матю Карлайл. Дълбокият му, дрезгав глас накара стомахът й да се свие. Даваше си сметка, че Сидни я гледа вторачено.

— Остава уговорката ни за вечеря, нали? — попита Матю.

— Да. И не забравяй срещата на строежа в един и половина.

— Ще бъда там. А за довечера…

— Имаш ли нещо против да ти звънна след малко? Не съм сама в момента.

Издиктува й номера. Ани го записа и затвори.

— Кой беше? — попита се Сидни.

— Матю Карлайл, новият председател на комитета за изграждане на сградата за църквата „Общ път“. С други думи всички работим за него.

Намръщеният израз върху лицето на Сидни бе изместен от слисване, не — от пълно изумление, преди бързо да се превърне в гняв.

— Не искаш да кажеш, че този убиец е заел мястото на Франческа в комитета?

— Искам. Ирония на съдбата, не смяташ ли?

— По-лошо! Това е налудничаво. Господи, целият свят ли се е побъркал?

За миг Ани остана объркана от силния му изблик, но се сети, че още преди убийството Сидни Канин и Матю Карлайл не се харесваха особено.

— Предполагам, няма да е лесно. Налага се обаче да се примирим — продължи тя. — Каквото й да мислим за него, съдът официално го оправда.

— Това се знаеше и преди процеса. Милиардерите имат привилегията да убиват безнаказано. Никога не попадат зад решетките.

— Дори да си прав, ще работим с него. Между другото — довечера ще вечерям с него и ще се постарая да предложа някакви бъдещи форми на сътрудничество…

— Ще вечеряте заедно? — прекъсна я Сидни.

— Да. Защо не?

— Защо не! — повтори той унищожително, сякаш въпросът сам по себе си беше глупав.

— Между теб и Матю Карлайл има ли някаква лична вражда? — парира тя. — Струва ми се, не го одобряваш много още преди смъртта на Франческа.

— Точно така — потвърди той разпалено. — Харесвах Франческа, а Карлайл не се отнасяше добре с нея. Бракът й беше кошмар и точно, когато се готвеше да се спаси, той я уби.

Ани се реши да зададе отдавна терзаещия я въпрос.

— Ти ли си тайнственият й любовник, Сидни?

— Не говори глупости! — сряза я той, но руменина заля обикновено бледото му лице. — Бях неин приятел и довереник. Това е всичко.

— А имала ли е любовник? Или това е просто измишльотина на защитата и на пресата?

Канин пристъпи към вратата и я отвори със замах.

— Не знам и не ме интересува. Тя е мъртва. По дяволите всичко! По дяволите и проклетата катедрала.

Затръшна вратата.

„Чудничко — помисли си Ани. — Какъв ден! Заплашително писмо, Дарси се държи странно, Сид — още по-странно, а сега, за капак на всичко, две срещи с Матю Карлайл.“

 

 

Следобед, на строежа, Матю настоя да огледа навсякъде. Зададе около хиляда въпроса, при това сериозни, свързани с технически и архитектурни решения на интериора и дизайна. Ани си даде сметка, че е правил предварителни проучвания. Несъмнено взимаше задълженията си насериозно.

Запозна го с Джак Флетчър, очевидно впечатлен от срещата с толкова известен мъж. По време на обиколката Карлайл се ръкуваше и с работниците. Всички знаеха кой е и мнозина използваха възможността да го поздравят, че отново е на свобода.

Макар някои от работниците да ненавиждаха Матю Карлайл, заради богатството и успехите му, те добре прикриваха мнението си, мислеше си Ани. Карлайл нямаше непринудените маниери на Сам Броуди и не успяваше да вдъхне веднага приятелски чувства, но и не отблъскваше. Усмихваше се, здрависваше се и реакцията на околните, както тя усети, беше положителна.

Обиколката се оказа от полза и за нея. Двамата вървяха един до друг, с каски на главите, според правилника, и тя изпита странно чувство, че заема централно място, специално отредено за нея, което й вдъхна неподозирано удовлетворение. На няколко пъти я докосна — веднъж й помогна да се качи на ниско скеле, за да разгледа отблизо мраморна фигура, втори път — докато прескачаха разхвърляни по пода кутии с бои.

Тогава погледите им се срещнаха. Усмихна му се и сякаш помежду им прехвръкна искра. Химия. Пламнала преди толкова години в Лондон, все още не беше изгаснала…

Как става така, чудеше се тя, че от допир на рамене, ръце, от среща на погледи и устни се поражда мистериозно привличане между две човешки същества? Само за химия и биология ли става въпрос? Защо, след като знае колко е опасен този мъж, безмълвните му послания оказват такова въздействие върху нея?

Последната им среща беше с Джузепе Бриндеси, покатерен на високото скеле. Матю настояваше да се види с него. Дори започна да се качва по скелето, но майсторът извика, че ей сега ще слезе.

— Познавате ли се? — попита Ани и ги представи: — Джузепе Бриндеси, Матю Карлайл.

Матю протегна ръка.

— Приятно ми е.

Джузепе се поколеба, преди да поеме подадената десница.

— Познавах съпругата ви — изрече той бавно. — Приемете съболезнованията ми.

Матю изглеждаше озадачен и Ани поясни:

— Джузепе е майстор на витражите. Франческа ни го препоръча. Работил е и в предишния храм на църквата „Общ път“, затова мислех, че се познавате.

Изражението на Матю се промени, застана някак нащрек.

— Не, не се познаваме.

— За съжаление бях в родната Италия, когато сеньора Карлайл почина — обясни Джузепе. — После реставрирах в Англия. Съвсем наскоро се завърнах в страната.

— Да, да спомням си. Тя често говореше за вас — отвърна Матю.

На Ани й се стори, че долавя известно напрежение в гласа му, по лицето му бе отново каменно и това я озадачи.

— Красива жена — продължи Джузепе. — Усеща се липсата й.

— Благодаря — отвърна Матю.

Говореше любезно и все пак по тона му личеше нежеланието да се обсъжда покойната му съпруга.

Размениха няколко думи за цветовете на витражите. Джузепе с охота разказа за работата си. После се обърна към Ани:

— Мога ли да поговоря с вас за момент?

Тя пристъпи към него.

— Срещам известни трудности при монтажа на най-голямото пано. Иска ми се да разгледам чертежите.

— Разбира се. Тук нямате ли последния вариант? — Тя имаше предвид компютърните разпечатки с най-новите поправки.

— За съжаление, изглежда съм загубил страница от чертежа — призна Джузепе. — Ще ми се да видя оригиналния чертеж, ако не възразявате.

— Трябва да дойдете в офиса ми — отвърна тя.

— Чудесно. Утре удобно ли е?

— Напълно. Ще бъда там към девет.

— Добре — зарадва се той, кимна на Матю и се качи отново на скелето, за да продължи работата си.

— Някакъв проблем ли? — поинтересува се Матю.

— Не, не.

Вече излизаха от катедралата, когато Ани забеляза на няколко метра от тях Джак Флетчър, прикрит в сянката на една колона.