Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Intimate Betrayal, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ивайла Божанова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Syndicate (2013)
- Разпознаване и корекция
- Egesihora (2014)
Издание:
Линда Барлоу. Ревност
ИК „Бард“, София, 1997
История
- — Добавяне
Четиридесета глава
Ани дойде на себе си. Гадеше й се. Сети се за мириса на хлороформ и разбра какво се е случило. Но нямаше представа къде се намира. Наоколо всичко тънеше в тъмнина. Въздухът бе хладен и спарен.
Претърколи се и се блъсна в някого. Чу стенание. Ръцете й чевръсто затърсиха пулса. Тялото й се струваше така познато, сякаш е нейното.
— Чувствам се съсипан, но явно не е махмурлук — пророни Мат.
В тъмнината Ани се притисна към него и жадно целуна устните му.
— Мислех, че си умрял.
— Не. Но може да съм ослепял. Сякаш бургии пробиват главата ми и не виждам нищо.
— Тук е пълна тъмница. — Тя потрепери и се постара да преодолее страха си. Сега, когато се увери, че Матю е жив, останалите й тревоги отново се събудиха. — Изглежда сме в криптата.
— Чудничко! Кое те кара да мислиш така?
— Подът е от гладки камъни, а стените — от мрамор. Нали аз проектирах проклетата сграда!
— И как попаднахме тук? Някой ме халоса по главата. Вероятно Вико.
— Не. Беше Флетчър. — Усети, че гласът й трепери. — Никога не е бил наред, но сега вече превъртя.
Матю се приближи и я обви с ръце.
— Какво стана? — прошепна той. — Да не те е наранил? Добре ли си?
Ани се мобилизира и намери сили да го увери:
— Нищо ми няма.
Нямаше да мисли за случилото се преди малко. Ще го остави за по-късно, когато се измъкнат.
Ако се измъкнат.
— Намериха ли Вико?
— Още не — чу се нов глас в тъмнината. Ани сепнато си пое дъх. В тъмнината се опита да определи откъде идва. — Но Вико ви намери.
На светлината на силния фенер бързо бяха представени един на друг. Вико изглеждаше все така наперен, макар и блед, а лицето му — мръсно. Изглеждаше готов да действа.
— Хайде. Има начин да се измъкнем. Вече изведох Паулина. Сега е ваш ред.
— Как? — попита Ани. — Стените на криптата наистина още не са завършени, но основите на сградата са излети преди месеци.
— Докато работех, тук се сприятелих с някои от зидарите на криптата — обясни момчето спокойно. — Разказаха ми, че в повечето стари църкви и катедрали в Европа има тайни тунели и пасажи за свещениците. Такава била традицията, твърдяха те, да оставят тайни проходи в стените. Та от тях знам един, там, зад подвижен мраморен блок. По-късно, когато се наложи да се скрия, се сетих за разказа им.
— И живееш в подземията на катедралата от две седмици, така ли?
— Три — уточни Вико гордо. — Откакто полицията за пръв път ме потърси.
— Флетчър знае ли как да те открие? — обади се Матю.
Вико се намръщи.
— Опита се, но не постигна нищо. Никога няма да успее. В подземието аз съм господар!
Ани си припомни какво й хрумна, когато Вико нахълта в Младежкия център и сграбчи Паулина — Хадес отвлича Персефона. Господарят на Подземното царство. Сега бяха в неговите владения.
Вико им показа малка квадратна дупка в стената — точно колкото да се провре през нея човек.
Той бе облечен с дебели тъмни дрехи и с предпазна каска на главата. Държеше мощен фенер и очевидно бе добре екипиран за живота в подземията.
Под ръководството на Вико пропълзяха през дупката и се озоваха в тъмнината на мазето под катедралата. В единия край бяха пещта, бойлера, резервоара и уредите за климатичната инсталация, както и електрическите табла и телефонните кабели. Останалата част засега бе свободна.
— Тук не сме в безопасност — съобрази Ани, припомнила си чертежите. — До тук се стига от помещението зад олтара…
— В безопасност ще бъдем само под основната част на катедралата — обясни Вико. — Там трябва да се пълзи, но има къде да се скрие човек.
— Опасявах се, че ще предложиш точно това — отвърна Ани.
Мисълта да пълзи в тъмнината по пръстен под и без достатъчно пространство над главата си я изпълваше с ужас. А там се навъртаха и плъхове…
— Забавно е — обяви Вико пламенно. — Като игра на стражари и апаши.
Ани се сети за Джак Флетчър, за пистолета и налудничавия поглед.
— Това не е игра!
— Не е — съгласи се Вико и изведнъж прозвуча по-зрял и сериозен. — Не е игра откакто убиха вуйчо и след като се опитаха да наранят Паулина.
Матю и Ани си размениха погледи. Трябва да разпитат Вико за убийството, но сега най-важното е да намерят безопасно място.
Вико подаде на Матю фенера и запали миньорската лампа върху предпазната каска. Поведе ги на запад. Таванът остро се скоси. Оттам се наложи да запълзят.
— Хайде — подкани Вико като застана на колене. — Ще ви заведа там, където оставих Паулина. Безопасно е.
Матю очевидно долови нейното безпокойство, защото я притисна за миг и я окуражи шепнешком:
— Всичко ще е наред.
— Ами плъховете? — попита тя и потрепери.
— Не се безпокой. Ще се разбягат, щом ни чуят да приближаваме.
„Успокой се, Ани. Мисли за нещо друго.“
— Как е главата ти? — попита тя.
— Боли ме, но ще го преживея. Хайде.
Ани приклекна и запълзя след Вико.
— Чувствам се като Жан Валжан в потайностите на Париж — промърмори тя.
Сам караше към катедралата, когато клетъчният телефон в колата иззвъня.
Сграбчи го, като мислеше, че отново е Флетчър.
— Има някаква издънка — обяви дрезгав глас. — Ченгетата току-що бяха тук. Изпълнени са с подозрение. Разпитваха ме колко добре се познаваме и колко често работим заедно.
Сам се поизправи в седалката.
— За какво, по дяволите, говориш?
— Свърши, задник такъв — отвърна гласът. — Късам с теб.
Последва прекъсване.
Сам все още държеше слушалката в ръка.
„Свърши, задник такъв!“
Макенерней. Изобщо не биваше да се захваща с него.
Сам си припомни за разговора им миналата седмица. Срещнаха се в мексиканския ресторант. На Макенерней му харесваше там. Наблюдаваше го как се тъпче със специалитетите и се налива с вино.
— Почва да се разпада, както се опасявах — изтърси Макенерней. — Така ми се пада, щом се хващам с аматьори като теб.
— Мери си приказките, Пол.
— Оди се шибай, Броуди. Трябваше да се досетя какво е да работиш с аматьор. Като искаш някой да умре, не ходиш сам да го буташ. За тая работа си има специалисти.
— Нямах друг избор. Всичко стана прекалено бързо.
— Ти изпусна контрола върху нещата, Броуди. А това е недопустимо.
— Всичко е под контрол — настоя Сам.
— Моли се да е така. Няма да се проваля, заради такава пиклива работа, я.
„Пиклива работа!“ Печалбата от три милиона и осемстотин хиляди долара, която щяха да си поделят, Сам не би я нарекъл пиклива. Вярно, не бяха двата милиарда, които щеше да гушне, ако се бе оженил за Франческа, но и два милиона не бяха малко нари.
Сам си даде сметка, че подобни далавери сигурно не са новост за Макенерней. Вероятно ги е правил през цялата си кариера.
Не се съмняваше, че Макенерней е намислил как да си отърве задника.
Наложи се да понамали газта. Погледна се в огледалото и видя, че чертите на лицето му са изопнати.
Припомни си, че и той има план за бягство. Беше се подготвил, ако нещо се обърка.
Ако нещата се провалят, ще изчезне.
Но, по дяволите, продължаваше да се надява, че няма да се наложи да стига дотам.