Линда Барлоу
Ревност (24)

Двадесет и четвърта глава

Едва свършили и Ани се отблъсна от него. Сви се в далечния край на леглото и придърпа чаршафа. Усещаше, че трепери.

— Ани — той се опита да я приближи.

— Не ме докосвай!

Тя скочи от леглото, повличайки чаршафа. Без да откъсва очи от него, пристъпваше назад, докато опря гръб о стената.

Изразът на лицето му помръкна.

— Нямаш представа какво изпитвам, когато виждам в очите ти, че дълбоко в себе си се съмняваш дали не съм убиец.

Горчивината на тона му я прониза, но тя си наложи да остане твърда. Беше достатъчно да я погледне, да я докосне и тялото й му се подчиняваше. Ала въпреки това трябваше да му се противопостави. Налагаше се случаят да се изясни. Господи, трябваше!

— Не става дума само за съмнение — възрази тя. — Някой се опита да ме убие. Примами ме в този квартал и се опита да ме сгази с колата си. Избегнах го… Или поне така ми се стори. Реших да потърся помощта ти. И тогава ти пристигна с кола, като онази, която се опита да ме смаже. Затова побягнах.

Зелените му очи горяха.

— Ясно. Ти винаги ще допускаш вероятността да съм убиец.

Тя придърпа чаршафа по-плътно около себе си и настоя:

— А какво ще кажеш за Джузепе?

Матю седна в леглото и се облегна на таблата, очевидно несмущаван от голотата си.

— Какво значи — „А какво ще кажеш за Джузепе?“ Та аз почти не го познавах.

— Но Франческа го е познавала. Именно тя ми го препоръча.

Матю сви рамене.

— Франческа познаваше много хора. С малцина от тях съм се сближавал.

— Джузепе и съпругата ти бяха много добри приятели. Беше мил човек, който се възхищаваше от всяка красива жена. Отнасяше се към моята колежка Дарси със същото преклонение.

Матю я погледна сякаш се готвеше да попита: „Е, и какво от това?“, но замълча, а тя продължи:

— Напуснал е страната в деня, когато Франческа е умряла. Бил е в чужбина по време на процеса срещу теб, а след като се завръща — умира. Ти вероятно си един от последните, които са го видели жив.

Враждебността в погледа му се изостри.

— Какво, по дяволите, намекваш?

— Твърдиш, че не го познаваш, но забрави ли, че ти го представих, когато дойде да огледаш строежа първия път? Той загина същата нощ.

Матю стана рязко и я сепна. Заобиколи леглото и застана до нея — прекалено близо. Както обикновено, тя усети, че се напряга от близостта му. Заповяда си да се стегне и да не позволи да я сплаши.

— Да не искаш да кажеш, че аз съм го убил? — попита той тихо, но със заплашителни нотки.

— Просто се чудех дали полицията не е стигнала до погрешни заключения. Знам, че не уважаваш градските власти. Насочили се към теб, както твърдиш, а сега отново го правят.

— Ти наричаш това „насочване“? Та те се задоволиха с напълно некомпетентно разследване на брутално убийство, лепнаха ми го и се опитаха да ме осъдят. И ти наричаш това насочване?

Тя преглътна и немощно подхвана:

— Просто смятам…

— Започваш да се плашиш, нали? Прекалено близо съм до теб. Би избягала, стига да можеш.

— Не е вярно!

— Тогава какво? Преди пет минути стенеше от страст в обятията ми, а сега изведнъж ме обвиняваш, че съм убил Франческа.

— По-скоро те обвинявах за смъртта на Джузепе — уточни тихо тя.

Сложи ръце на раменете й.

— А аз, дявол да го вземе, не разбирам защо го правиш?

Ани си припомни теорията на Дарси и изтърси:

— Ами ако Джузепе е знаел уличаващи факти за убиеца й? Може дори да й е бил любовник!

Матю я погледна изумен и прихна.

— Не е смешно — възрази Ани.

— Напротив!

Тя се вторачи в него, все още стиснала здраво чаршафа. В смеха му се долавяше горчивина.

— Франческа беше сноб и държеше да е сред водещите в обществото. Никога нямаше да легне с обикновен работник.

— Джузепе не е обикновен работник. Той е майстор, художник.

— Повярвай ми Ани, ако не изкарва над четвърт милион годишно и не се облича с дрехите на Джорджо Армани, нямаше дори да го погледне.

— Но той беше и привлекателен. Нещо като по-стар вариант на Вико, а повярвай ми — Вико е невероятно привлекателен.

— И именно Вико е твоят убиец, Ани, а не аз.

— Не мога да повярвам. Според мен Вико е видял убиеца, но не той е извършил престъплението!

Матю поклати глава.

— Просто си объркана и не знаеш какво да мислиш, Ани.

Гласът му прозвуча уморено и тя се трогна. Приседна на леглото и отпусна лице в шепите си.

„Какво става с мен? — питаше се тя. — Току-що се любих с този мъж. Защо не му вярвам? От какво се страхувам?“

Вероятно той има право. Тя се страхуваше.

— Виж — подхвана той. — Разговорът ни не води наникъде. Ще сляза долу и ще направя кафе. — Кимна към разхвърляните й дрехи. — Облечи се. Преди това си вземи душ, ако искаш. Може да се почувстваш по-добре като се измиеш от мен. Случилото се току-що помежду ни очевидно е грешка.

Тя простена сякаш я бе зашлевил. Усети колебанието му докато се насочваше към вратата. Вдигна глава и срещна погледа му. Беше пълен с болка.

— Почакай — прошепна тя. — Матю. Матю. — Протегна ръка към него. — Минутка само. Не си тръгвай…

За миг си помисли, че ще й обърне гръб и си даде сметка, че не би могла да го вини. Но моментът отмина. Той въздъхна, приближи я и хвана ръката й. Тя стисна пръстите му и флуидите потекоха между тях. Той само поклати глава и седна на леглото до нея.

— Съжалявам — заговори тя нежно. — Не знам какво ми става. Явно съм в стрес, нервна, на края на силите си. Някой се опита да ме убие тази вечер. В следващия момент правихме любов с теб — беше толкова хубаво… — Притисна се към него и зарови лице в рамото му. — Помогни ми, Матю. Напълно се обърках и не знам какво да мисля за нещата или за хората.

Той я обгърна с ръце. Усети устните му върху главата си.

— Ани, кълна се в живота си, че не съм се опитвал да те прегазя. Не съм убил Франческа, нито Джузепе. А що се отнася до теб… Луд съм по теб. Никога не бих те наранил, Ани. Повярвай ми. Ако не ми вярваш, нищо няма да се получи.

Тя кимна. Разбираше напълно какво й казва, какво изпитва. След всичко, което беше преживял, се нуждаеше от нейната вяра така, както някога тя имаше нужда Чарли да й повярва.

Но как да му даде нещо, което не изпитва?

— Ела в леглото — предложи той.

Легна до него, той придърпа завивките. Усети как сърцето му бие близо до нейното.

— Извинявай — прошепна тя.

— Слушай. — Гласът му бе станал решителен. — Ще хвана това копеле, което се е опитало да те убие. Ако се окаже, че е и убиецът на Франческа, ще го разкъсам на парчета.

Тя отново кимна. Вярваше му. Наистина му вярваше.

Опита се да се извърне, но той я притисна и тя остана по гръб. Метна бедро върху нея.

— Тялото ти ми вярва, Ани — прошепна той. — Рано или късно и съзнанието ти ще го стори.

Някъде през нощта, след като отново се любиха страстно, той предложи внимателно:

— Хайде да поговорим за случилото се. Съвсем сигурна ли си, че шофьорът се опита да те блъсне?

Ани с мъка се насили да си припомни събитията от вечерта. Дали не се беше подвела? Ами ако колата просто е карала по-бързо от необходимото и за миг шофьорът е загубил контрол? Ако е бил, например, пиян младеж?

Тя поклати глава.

— Всъщност не съм сигурна дали се опита да ме сгази. Но искаше да ме изплаши, в това съм убедена.

— Разкажи ми как точно стана всичко. От самото начало.

Започна от втъкнатата под чистачката бележка и описа последвалите събития.

Мат я изслуша внимателно и замислено отбеляза:

— Съществуват две възможности — или Вико е тръгнал след теб и, раздразнен, че го преследваш, е искал да те сплаши…

— Вико караше друг модел кола.

— Добре. А какво ще кажеш за следното. Някой те е проследил до мястото на срещата с Паулина и Вико и е продължил да те следва. Докато ти си била съсредоточена върху преследването на младежите, не си обърнала внимание, че самата ти си преследвана?

— Но кой… И защо…

— Най-вероятно човекът, който ти изпраща заплашителните писма.

— Но той по-скоро звучи като откачалка, не на себе си…

— Да предположим, че не е луд, а иска да те сплаши, за да… За какво? Например, за да напуснеш работата си?

— И аз си задавам същите въпроси. Някой просто не иска да контролирам строежа. Но кой? Да речем, стреми се към поста ми. Сам спомена, че ако не беше назначил мен, щял да даде мястото на Дарси. Няма как да е тя… Ние сме приятелки.

— Сещаш ли се за друг?

— Ами… Джак Флетчър. От самото начало му нямам доверие. Не мога да се отърва от чувството, че около него има нещо не наред. Но той е натоварен да следи строежа от името на предприемаческата фирма, а това само по себе си е достатъчно добра работа. Та на строежа той разполага с повече власт от мен. Единствено си обяснявам, че не понася да работи с мен, но ми се струва невероятно да се опитва да ме унищожи физически по тази причина.

— А ако не търпи да работи с жени?

Тя сви рамене.

— Или не е свързано с нечии апетит за поста ти, а ти просто представляваш заплаха за някого?

— Каква заплаха мога да представлявам аз?

— Ани, ти не си наивна. Има вероятност да е нещо свързано с работата ти. Някаква измама на предприемача или фирмите подизпълнители. От месеци си на този пост, сигурно знаеш нещо, за което дори не подозираш. Някой може да се опитва да те премахне преди истината да ти просветне.

Изглежда имаше право, призна Ани. Пол Макенерней, например, е тип, който не би се поколебал да си изцапа ръцете, ако печалбата си заслужава, а рискът е минимален. Ами Сидни Канин, когото Сам уволни без обяснение?

— А и да не забравяме, че наскоро беше убит човек — продължи Матю. — Защо убиецът и авторът на заплашителните писма да не е едно и също лице?

— Главата започва да ме боли от подобни мисли — оплака се тя.

— Знам какво ти е, повярвай ми. Разсъжденията върху убийства винаги изтощават човек.

— О, Матю, извинявай…

Той се усмихна закачливо и я целуна.

— Ако наистина съжаляваш, знам няколко начина, по които да ми го засвидетелстваш.

Тя се престори, че иска да се освободи, но той я притисна по гръб. Нощта беше буквално задръстена със събития и не й остана време да се отдаде на чувствена наслада. Сега, за пръв път, си даде сметка, че Матю я люби така, че й е изключително приятно и същевременно забавно.

Не, „забавно“ не е точната дума, мина й през ума. Тя далеч не характеризира страстта, която само след миг завладя и двамата.