Линда Барлоу
Ревност (36)

Тридесет и шеста глава

— Не вярвам на очите си — смая се Матю, когато Ани клекна на килима пред кабинета на Сам и умело зачовърка ключалката.

— Тази вечер се оформя пълна с изненади — отвърна Ани.

— Напълно си права. Откъде взе тези инструменти?

— Купих си ги от Джако-Царя на горните етажи, почти без пари.

— Господи! — възкликна Матю.

Дарси се изхили. Напрежението и на тримата вече личеше.

Едно последно тихо завъртане и успя. Езичето се дръпна. Матю се насочи направо към портативния компютър върху бюрото на Сам и го включи.

— Ако е вътре, ще го открия — закле се той.

— Какво правиш? — попита Ани след няколко минути, докато пръстите на Матю чевръсто се задвижиха по клавиатурата.

Екранът бе осеян с непонятни за нея символи.

— Разговарям директно с Машината. — Измъкна дискета от флопито и постави нова. — Сам е сложил устройство, за да блокира достъпа до компютъра си. Доста стандартно устройство впрочем. Прави го един от конкуренцията ни. — Намигна й: — Не е фасулска работа, но ще се преборя.

— Значи разчупваш кода?

— Да, с помощта на част от софтуерните ни продукти. Донесох си няколко дискети. Затова ходих до Вашингтон. Засега всичко е секретно, но имах среща с една правителствена агенция и ги съветвах как да обезопасят компютрите си. — Млъкна и се концентрира върху екрана. — Какво? А, добре, направи го. — Говореше на компютъра. Пръстите му танцуваха по клавишите. Екранът се смени и той се усмихна. Появиха се цветове и след това малки икони. — Ето, влязохме в системата. Сега да потърся файла.

— Бива си ви — обади се Дарси. — Нахълтвате в чужд кабинет, правите електронна инвазия… Бива си ви. Впечатлена съм.

Само след секунди Матю извади върху екрана файла с чертежа на катедралата. Изучиха го внимателно.

— Това е оригиналът, одобрен от властите — обяви Дарси.

— Но не строят по него, така ли?

— Твърдя, че строят по него. Трябва да открием преработения вариант.

— Дискът е пълен с файлове — посочи Матю. — Нужно ми е малко време.

— Файловете с чертежи не са чак толкова много — възрази Дарси.

— Добре, ще се опитам да сортирам файловете по типове.

— Откъде да сме сигурни, че го е запазил? — попита Ани. — Няма ли да е по-разумно да го изтрие, за да не оставя следи?

— Дори да го е изтрил, ще се опитам да го възстановя — увери я Матю. — Дискът ми изглежда доста пълен, значи не то е прочиствал скоро. Има доста стари неща, а не се забелязват кой знае колко нови. Изглежда не използва много-много този компютър.

— Това добре ли е?

— Ако е изтрил файла, който търсим, и отгоре не е писано, вероятно ще успея да го възстановя. Но все пак ми трябва време да прегледам всичко.

— Ще направя кафе — предложи Дарен.

 

 

Същата вечер Флетчър остана на строежа. Беше чакал достатъчно. Настана време да измисли как да придума Ани да дойде в катедралата посред нощ. Нямаше сили да отлага повече.

Реши да не паркира на обичайното място. Смъртта на Джузепе Бриндеси продължаваше да се разследва и полицейски коли неминуемо щяха да кръжат наоколо. Не влизаше в плановете му да разберат за присъствието му. Не и тази вечер.

Независимо от ченгетата той можеше да се вмъкне тихичко в сградата през подземния проход между катедралата и Младежкия център.

Проходът съществуваше още преди да започне строителството. Тунелът, прокопан в твърдата почва и подсилван няколко пъти срещу земетресения, остана след събарянето на старата църква.

Флетчър не бе сигурен дали Ани знае за прохода. Повечето работници не подозираха за съществуването му. Онези, които се катерят по скелетата и вършат изкусната си работа високо горе, никак не обичат да се завират под земята. Други изкопаха основите. Те напуснаха строежа преди месеци.

В сянката на катедралата не се забелязваха ченгета. Лесно ще се промъкне в Младежкия център. Движеше се предпазливо и тихо, защото познаваше навика на преподобната Акер често да прекарва там нощта. Държеше стаичка на втория етаж.

Открехна прозорец от тъмната страна на приземния етаж. „Умно, няма що — помисли си той. — Заключваш вратите, а прозорците оставяш отворени.“

Осветявайки пътя си с джобно фенерче, откри стълбището към мазето. Долу се поспря и подуши въздуха. Имаше изключително обоняние. Определено долови аромата от парфюма на Ани. Поклати объркано глава. Не помириса ли нещо подобно снощи във фургона си?

Тази вечер тук, долу ли е била? А снощи е била във фургона му?

Мисълта го стъписа. Та нали вратата се оказа отворена. Всеки е могъл да влезе.

По следата на аромата Флетчър стигна до малка тъмна стая в задната част на мазето. Вътре имаше легло, шкафче и лампа. Леглото бе оправено. Ароматът определено се усещаше, но бе примесен с миризмата на други хора. Имало е някой в тази стая и то съвсем наскоро.

Насочи се към леглото и си помисли: „Ще доведа Ани тук. Ще я хвана в катедралата и ще я довлека през тунела. В тази стаичка ще е по-удобно и за двама ни.“

За миг си представи какво ще прави с нея в леглото. Усети възбудата си, а устата му пресъхна.

Обърна се и излезе, като разкърши рамене. Отвори напуканата дървена врата и освети пасажа напред. Стори му се, че в далечния край нещо мръдна. Насочи светлината натам. Нищо, най-вероятно — плъхове.

Тунелът бе стар и стените се лющеха. Сигурно не е безопасен. От друга страна бе устоял на няколко земетресения. И тук се носеше миризма — неприятна, застояла. Беше доволен, когато стигна края.

Влезе в катедралата от северната й страна. Не се движеше кой знае колко тихо, особено когато се изкачи по натрупаните строителни отпадъци, но въпреки шума дочу сподавен глас. Женски глас.

Ани? Парфюмът? Нима вече е тук и го чака? Да не би да е влязла във фургона му, защото го желае?

Насочи се към звука. Препъна се в купчина тухли.

— Кой е? — попита сепнато женски глас. Прозвуча като плач и уплаха.

Ани? Кръвта му пулсираше диво.

Насочи фенерчето. Взря се в параклиса и различи женска фигура — по-скоро момичешка. Косите й бяха светли и се стелеха по гърба чак до кръста. Беше облечена в нещо тъмно и обемисто, вероятно пелерина. Лицето, обърнато към светлината, бе прекрасно.

Тя мръдна, а от гърлото й се изтръгна стон. Сребристи сълзи се стичаха по съвършените й скули.

— Mi amore? — прошепна тя. — Ти ли си?

„Mi amore?“

— Хей, какво правиш тук? — попита Флетчър.

При звука на непознатия глас в очите на момичето се появи паника. Блъсна го, което го изненада за миг, мина покрай него, прескочи тухлите и побягна.

Хукна след нея, но момичето се оказа бързо. Зърна тъмната пелерина да се скрива зад ъгъла. По дяволите! Измъкваше се!

Изпитваше някаква неохота да я проследи. Сякаш може да не е от плът и кръв, а дух… Господи! Работата му тук започваше да го изпълва със суеверия…

Вероятно беше девойката, за която Ани спомена. Тази дето била в катедралата в нощта на убийството. Същата, за която Ани пропусна съзнателно да разкаже на полицията.

Паулина.

Чу я да се движи бързо пред него. Подът бе осеян с какви ли не строителни отпадъци и беше тъмно. Чу трясък и тя извика. Да, беше се спънала в нещо и падна.

Канеше се да се изправи, когато я залови. Нахвърли се срещу него с нокти, а очите й бяха диви. Изви ръката й зад гърба, за да я обезвреди.

— Паулина ли си? — попита той грубо.

Тя кимна, като мигаше насреща му ужасена.

Флетчър усети, че се изпълва с мощ. Точно така ще го погледне и Ани.

Но… Ставаше нещо странно. Какво, по дяволите, прави младо момиче само на строежа посред нощ? И е тук не за първи път!

„Mi amore“ — бе казала тя. Да не би тя и любовникът и да използваха строежа като място за срещи? Но любовникът й се крие от полицията. Подозираха го за смъртта на Джузепе Бриндеси. Само глупак би се върнал на местопрестъплението, за да се срещне с любимата си.

Или никога не го е напускал…

„По дяволите!“

Ченгетата претърсваха целия шибан град заради хлапето. А Вико е тук, крие се в подземието…

Доскоро хлапето работеше на строежа, значи познава разположението. Вероятно е поогледал наоколо и си е намерил хубава бърлога — както бе постъпил и Флетчър, а момичето му осигурява храна, вода и хубавия си задник.

Откри момчето, което Ани търси. Или поне е на път да го намери. Момичето ще го отведе при Вико, и то бързо, ако иска нищо да не й се случи.

Това е начинът, изведнъж осъзна Флетчър, начинът да накара Ани да дойде в катедралата посред нощ. Тя вярва в невинността на Вико. Иска да му помогне. Ако я убеди, че Вико е тук, ще пристигне. Още тази вечер.

Ще бъде там, където той иска да е!

Най-после.

Междувременно разполагаше с момичето, което тихо ридаеше и трепереше от ужас. Сърцето на Флетчър биеше диво. Възбудата му нарастваше. Щеше да се позабавлява, докато я разпитва.