Линда Барлоу
Ревност (22)

Двадесет и втора глава

Ани откри бележката под чистачката на колата си.

Повечето дни от седмицата присъстваше на конференция по вътрешен дизайн и потъна в проучване на материалите. В широката изложбена зала се нагледа на всичко — от вентилационни тръби до тъкани и платове. Посети няколко семинара и обядва или вечеря с потенциални клиенти.

Паркира на няколко преки от изложбения център. Ако пристигнеше рано, обикновено намираше място. Последния ден от конференцията, когато се върна на паркинга, видя големия квадратен лист, втъкнат под чистачката от страната на шофьора. Помисли го за реклама, преди да забележи, че е изписан на ръка.

Ани се изплаши. Да не би да се окаже поредното заплашително писмо? Преследваха ли я?

Грабна хартията, настани се в колата и затвори вратата. Включи двигателя и запали лампичката. Бележката гласеше: „Довечера в 8 часа. При кулата Койт“. Подпис липсваше, но изписано с друг почерк отдолу бе добавено: „МОЛЯ ВИ ЕЛАТЕ. П.‍“

Изпита облекчение. Бележката не приличаше да е дело на автора на заплашителните писма. „П“-то, предположи тя, означава Паулина.

Погледна часовника си. Беше осем и половина, а за да прекоси града и да пристигне на посоченото място щяха да са й нужни поне десет минути. Дали Паулина ще я изчака толкова дълго? Вико ще бъде ли с нея?

Ани плати на пазача и напусна паркинга. Подкара през града, като се чудеше в какво се забърква.

Мястото не бе особено усамотено, констатира Ани, докато шофираше по лъкатушния път, през деня задръстен обикновено от туристи. Дори по това време на деня имаше движение. Високата, близо шестдесет и пет метра кула Койт, представляваше една от забележителностите на Сан Франциско. Назована по името на известен филантроп, тя представляваше паметник на смелите огнеборци, сражавали се със стихията, пламнала при земетресението през 1906.

От мястото се откриваше шеметна гледка към Сан Франциско. На фона на кадифената тъмнина в ясна нощ, светлините на града проблясваха като стотици скъпоценни камъни. Тази вечер обаче бе облачно и видимостта — ограничена.

Ани паркира в подножието на кулата и се огледа. Не забеляза никого. Излезе от колата и се облегна на вратата. Почти веднага чу стъпки зад гърба си. Видя към нея да идва младо момиче в джинси, свободна селска риза и маратонки. Независимо от крехкото тяло, около кръста се забелязваше наедряване. Състоянието й започваше да личи.

Ани потисна импулса си да прегърне Паулина. Не искаше да я подплаши.

— Добре ли си? — попита тя. — Никой не знае къде си и това ни тревожи.

Момичето кимна. Хвърли поглед през рамо към очукан шевролет в далечния край на паркинга. Дали Вико не се криеше вътре?

— Къде е той, Паулина?

Момичето нервно потри ръце.

— Кой?

— Виж, хайде да не си играем повече. Тук съм, за да опитам да ти помогна, но трябва да си честна с мен.

Момичето бавно кимна, преди да пророни:

— Не знаем какво да правим. — Очите й шареха неспокойно. — Той е много разстроен. Разбирате ли, Джузепе го е отгледал. Бил му е като баща. Истинският му баща починал, когато Вико бил още дете.

— Съжалявам да го чуя.

— А сега е и ядосан. Яд го е, че трябва да се крие, вместо да предприеме нещо да си отмъсти.

— За какво да си отмъсти?

— За убийството, разбира се! Твърди, че е негов дълг да убие човека, затрил вуйчо му.

— Паулина, полицията смята, че той го е направил!

— Това е лъжа!

Главата на Ани гъмжеше от противоречиви мисли. На всичко отгоре й беше студено. Прочутите мъгли на Сан Франциско се стелеха откъм залива и влажният хладен въздух обвиваше и двете.

— Да влезем в колата ми на топло — предложи тя. — Как се чувстваш, Паулина? Грижиш ли се за себе си и за бебето?

Момичето кимна.

— Вече съм добре. Отначало повръщах, но сега се оправих. Не се тревожа за себе си.

— И така, къде е Вико? — попита Ани повторно.

Бяха се настанили на предната седалка и плътно затвориха прозорците.

Паулина избягваше да срещне погледа й.

— Не ми разрешава да кажа къде е, но е в безопасност.

— И ти ли си при него? Или баща ти разреши да се върнеш вкъщи?

Отпусна отчаяно глава и пророни:

— Разреши ми. Мама успяла да го убеди. Но не се задържам много там. Вико се нуждае от мен.

— Паулина, даваш ли си сметка, че полицията го търси? Той трябва да се предаде. Ако е невинен, името му ще остане неопетнено.

Докато изричаше думите, се замисли за Матю — богат и уважаван бизнесмен и все пак го обвиниха в убийство. Какви шансове има вечно забърканият в някакви каши хлапак като Вико?

— Не може да се предаде! — възрази момичето разпалено. — Не желае да умре като вуйчо си!

— А как е умрял вуйчо му? Паулина, моля те. Ти знаеш как се е случило, нали?

Девойката поклати енергично глава, изглеждаше паникьосана.

— Не мога да ви кажа нищо. Вико поиска да ви намеря, но не в службата. Затова сутринта ви проследих и оставих бележката. Но той настоява лично да поговори с вас.

Ани кимна. Беше приемливо за нея.

— Но първо трябва да ми обещаете, че няма да ни предадете. Вико твърди, че животът му ще бъде застрашен, ако някой разбере какво знае.

Ани премисли доколко познава Вико. От няколкото им срещи остана с впечатлението за напрегнат млад човек. Ясно виждаше тъмните му кафяви очи, които сякаш те пронизваха. А Паулина беше същински ангел с деликатната си кожа, леко осеяна с лунички. Нещо ефирно се излъчваше от нея и Ани разбираше защо двамата се привличаха така силно.

— С удоволствие ще поговоря с него — успокои тя момичето. — И кълна ти се, никому няма да кажа къде се крие. Но имай предвид, че ако Вико знае нещо за убийството, в един момент ще се наложи да го съобщи на полицията. И ако, не дай си Боже, е виновен за смъртта на вуйчо си, тогава, съжалявам, но ще трябва да си понесе отговорността.

Паулина поклати глава, очевидно изплашена от перспективата да обясни това на Вико.

— Няма да разговаря с полицията. Не желае. Трябва някак да направите така, че полицията да не се намесва. Ще успеете ли?

— Не мисля — призна Ани. — Работя за инженерна фирма. Нямам никакво влияние върху полицията.

Раздразнена, Паулина понечи да излезе от колата. Ани протегна ръка да я задържи.

— Почакай, моля те. Искам да съм откровена с теб, но това не означава, че няма да положа усилия да помогна и на двамата ви. Паулина, ти си била в катедралата, когато Джузепе е загинал, нали? Знаеш ли кой е убиецът?

Момичето прехапа устни и извърна очи.

— Не. Но Вико знае. Сега трябва да си вървя. Моля ви, не ме задържайте — почти простена тя и се измъкна навън.

— По дяволите! — Ани отвори вратата и се провикна:

— Паулина, изслушай ме.

Опасяваше се, че изчезне ли сега, без да й съобщи къде се крие Вико, никога повече няма да я намери.

Паулина потъна в сгъстяващата се мъгла. И все пак Ани различи, макар и неясно, шевролета в края на паркинга. Вероятно момчето беше вътре…

След броени мигове колата потегли с рев и полетя на зигзаг, но профучавайки край Ани, тя различи вътре две фигури. Едната беше на тъмнокос мъж.

Ани се втурна към колата си. Не беше в състояние да обясни защо реши да действа по този начин. Вероятно самата нощ я подтикваше — тъмна, мокра и тайнствена. В такива нощи се случват странни неща. Насили се да си внуши, че не е нейна работа. Най-добре бе да забрави всичко и да остави полицията да открие Вико — ала не успя. Трябва да разбере какво знае Вико. Ако Паулина казва истината, той е видял убиеца.

Няма начин да спечелят голяма преднина по лъкатушния път надолу от кулата Койт. Божичко, все пак колко бързо кара!

Прекалено бързо, всъщност! „Не бива да ги губя от очи. Той има някъде скривалище и ако не го изпусна, ще ме отведе там.“

Съсредоточена върху преследването, Ани не забеляза, че друга кола от паркинга пое след нея. Докато Ани преследваше Вико, след нея се носеше тъмна затворена кола.

Мъглата се вдигна изведнъж, но подобрената видимост само насърчи Вико да кара още по-бързо. В един момент Ани си даде сметка, че не може да се надбягва с дръзкия шофьор. Вико предприемаше рискове със старата кола, които Ани не би помислила да направи. Ужасяваше се при мисълта за състоянието на спътничката му. Не е ли по-добре да се откаже?

По този начин лудата глава Вико или щеше да катастрофира, или да сгази някой пешеходец, или да привлече вниманието на полицията, която така старателно избягваше.

Нарочно поизостана. Нека решат, че са се отървали от нея. Може пък да намалят скоростта. Тогава ще ги догони. А ако не успее, не е изключено Паулина да събере смелост и отново да я потърси. Двамата с Вико няма да се крият до края на живота си, я.

Минаваха през квартал с обширни и красиви къщи, повечето с изглед към залива. Тук живееха едни от най-богатите хора в града. И Матю живее някъде тук, сети се тя.

Когато му гостува, дойде от другата страна. Къщата му трябва да е на две или три преки оттук…

По дяволите, изплъзнаха й се! Стигна до кръстопът. Нямаше представа накъде да продължи.

Зави наслука наляво и даде газ. На следващото кръстовище пак зави наляво и зърна пред себе си стопове, които й заприличаха на онези на шевролета.

Сега се движеха по-бавно. Караха надолу към залива по стръмна улица. Ани позволи разстоянието помежду им да се увеличи. Стоповете пред нея светеха ярко. Тя намали скоростта още повече. Видя колата да свива внезапно по алеята пред една къща и да изчезва — вероятно влезе в гараж.

Объркана, Ани спря. Вече не беше сигурна, че е следила колата на Вико. А ако беше той, кого все пак познаваше в този тежкарски квартал?

Заоглежда се за паркиране — вечен проблем в Сан Франциско. Местата по улиците бяха почти винаги запазени за собствениците. Автомобили имаше навсякъде — до тротоарите, по алеите.

Неочаквано проблясване на стопове отпред й подсказа, че някой вероятно потегля. Натисна газта и усети как адреналинът й се покачва, все едно е дебнещ ловец. „Да! Свободно място.“

Ани приближи към излизащата кола и изчака, като остави мигача включен. Паркира на оскъдното място, измъкна се от купето и заключи.

Тръгна по улицата. В подножието на хълма просветваше огледално гладката повърхност на залива.

Оглеждаше се за къща с не много дълга алея, която евентуално отвежда към гараж. Имаше няколко такива, но в тъмнината трудно преценяваше разстоянията. Все й се струваше, че не точно там Вико — ако изобщо беше той — сви от пътя. Видя няколко паркирани коли по алеите, но от стария шевролет нямаше и следа. Дали вместо Вико не бе проследила някой от обитателите на квартала?

Слава Богу, че не си изкарваше прехраната като частен детектив.

Ани така и не разбра какво точно я накара да застане нащрек. Кварталът общо взето минаваше за безопасен и тя се движеше много по-спокойно, отколкото в други части на града. Но както стоеше озадачена и се чудеше какво да предприеме, усети тръпки да пробягват по гърба й. Извърна се и видя затворена тъмна кола. Автомобилът ускори ход и се насочи право към нея.

Улицата беше тясна. Ани понечи да се дръпне, но плътно паркираните една до друга коли й попречиха да се качи на тротоара. А и не разполагаше с време! Тъмната кола се приближаваше стремглаво…

Ани се хвърли към препятствието, изпречило се отпред й — стар фолксваген. По някакво чудо прескочи предния капак в момента, когато тъмната кола префуча през мястото, къде бе допреди части от секундата. От инерцията на скока се строполи върху тротоара. Не успя да я уцели, но ако се върне?

Препъна се, докато се надигаше. При падането удари бедрото си. Почувства болка. Тъмната затворена кола беше стигнала до края на улицата. Сега завиваше обратно към нея. Отново щеше да се опита да я удари! Ами ако излезе и продължи преследването пеша?

Задъхана, Ани се втурна по тунела между две големи къщи.

Целят бе окичен с многобройни сандъчета за цветя. Ани позабави крачка и започна да се успокоява. Тунелът е прекалено тесен, за да мине кола. Но нищо не пречи на шофьора да я последва пеша…

Някой се опитваше да я убие.

Или да я подплаши.

По дяволите! Кой? Вико ли? Ако е завил някъде, за да й изскочи в гръб? Или беше друг? Може някой да я е проследил, докато тя караше след Вико. Ами ако е онзи лудият, дето й пише писмата?

„Тук почива в мир Ани Джеферсън, дизайнерка на църковни интериори. Смазана…

Ще видим тази работа“ — закани се мислено тя. Сега действаше инстинктивно и по памет, както в онези далечни дни, когато живееше из улиците и оцеляваше благодарение на крадливите си бързи пръсти и съобразителност.

„Това не знаят за мен. Смятат ме за загубена дизайнерка, готова да припадне при първите признаци на насилие. Представа нямат кой е насреща им.“

Кой ли е човекът в тъмната кола?

Приятел на Паулина и Вико?

Или техен враг?

Човекът, който праща анонимните писма?

Или убиецът на Джузепе?

Ани изтича до края на тунела и предпазливо се огледа, преди да излезе на улицата. Приличаше доста на предишната — от двете страни спретнати редици луксозни къщи и плътно паркирани автомобили. Не забеляза обаче колата, която се опита да я премаже преди малко.

— По дяволите — промърмори тя.

От ляво, в края на по-голяма от околните градини, видя няколко дървета. Спря и се взря изпитателно. Сториха й се познати. Намираше се до дома на Матю Карлайл.

Построена на върха на хълма, къщата му се падаше малко над нея. От южната й страна се издигаше висока метър и половина ограда, а точно пред нея започваха тухлени стълби през градината към сградата.

Ани внезапно усети остра болка в бедрото. Вероятно се е наранила повече отколкото си даваше сметка.

Матю ще й помогне. Да, щеше да го направи.