Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Intimate Betrayal, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ивайла Божанова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Syndicate (2013)
- Разпознаване и корекция
- Egesihora (2014)
Издание:
Линда Барлоу. Ревност
ИК „Бард“, София, 1997
История
- — Добавяне
Тринадесета глава
Ани се изненада колко приятно тече вечерята й с Матю Карлайл. Седяха в осветената от свещи трапезария, на малка маса, пред запалената камина. Ястията, сервирани дискретно, бяха изискани и вкусни.
Разговорът се въртеше около строежа на катедралата. Откри, че той е приятен, интелигентен събеседник, способен не само да говори добре, но и да изслушва внимателно. Преодоля първоначалната сдържаност и се поотпусна. Той — също.
— Не разбирам — сподели тя. — Загубил си година и половина от живота си. Вероятно имаш да наваксаш доста неща. Защо се захващаш с катедралата? А и спомена, че не вярваш в Бог?
Той сви рамене.
— Така е, но се чувствам задължен на Барбара Рей. А и, както вероятно знаеш, макар и периферно съм ангажиран с катедралата от самото начало, заради интереса на Франческа към проекта. — Замълча за момент. — Когато дойде време да подписвам чека за фонда — изражението му стана напрегнато — участието ти в начинанието изигра решаваща роля за мен. Честна дума, възхищавам се от работата ти.
— Изумена съм да го чуя. А и не съм сигурна дали ти вярвам.
Той примигна:
— Защо?
— Предишната година отказа да наемеш „Фабрикейшънс“.
— Обясних причините. Прогнозите ми се сбъднаха.
Тя вирна брадичка.
— Само защото не получихме поръчката за „Пауърдим“. Ако я имахме, „Фабрикейшънс“ щеше да просъществува!
— Временно — да, но в крайна сметка — не. Беше прекалено малка компания. А и като изключим теб, ти не разполагаше с талантливи сътрудници. Страхотна си в твоята работа, но след смъртта на Чарли…
— Хайде да не подхващаме тази тема — спря го тя сприхаво.
— Добре, но само да изясним. Давам си сметка за нещо, което тогава не разбирах. Ти виниш мен за закриването на „Фабрикейшънс“, така ли?
— Не, разбира се — заяви тя, но гласът й прозвуча неискрено. Знаеше, че е неразумно да го вини. — „Фабрикейшънс“ се издъни по много причини и вероятно най-главната беше съдбата на малките компании. Не са достатъчно известни, за да получат поръчките, които осигуряват печалби. А и икономиката бе в стагнация напоследък. Дори гиганти като „Броуди Асошиътс“ пострадаха през тези години. И все пак й беше много по-лесно да има злодей, когото да обвинява. А Матю Карлайл чудесно изпълняваше тази роля известно време. — По-скоро те виня, че разби надеждите ми. След смъртта на Чарли ми остана само „Фабрикейшънс“. Отчаяно исках да вярвам, че ще успея да се справя.
Погледна го. Очакваше лекция за рисковете на предприемачеството. Вместо това той каза:
— Периодът трябва да е бил доста тежък за теб. Съжалявам, ако съм го утежнил. Първата ми фирма се провали. Наясно съм как си се чувствала.
Ани остана поразена от репликата. Този мъж бе пълен с изненади.
— Имал си фирма, която се е провалила?
— Да. Една от първите за компютърни игри. Ако нещата бяха потръгнали, животът сигурно щеше да протече съвсем различно. — Поклати глава. — Както и този на Сам Броуди. Двамата бяхме партньори. Знаеше ли?
— Знам, че сте приятели. Съквартиранти в колежа, нали? Но Сам е архитект. Какво общо има с компютърните игри?
— Той е талантлив илюстратор. А и в онези години нямаше никакво желание да се захваща със семейния бизнес. Заедно се готвехме да променим света.
А вместо това, помисли си тя, Матю основа софтуерната си компания и промени света сам.
— Не съм запозната с личния живот на Сам в подробности — призна тя.
— Когато се срещнахме той бе изтънчено дете от богато семейство. Взе ме под крилото си. Аз бях беден, но умен. Математиката и точните науки не ми създаваха никакви трудности. Сам ме наричаше „крачещ компютър“. Само че тогава не беше комплимент, защото компютрите представляваха огромни, тежки машини, големи колкото цяла стая. Сам е дружелюбен, имаше много връзки. Затова той оглави фирмата. Представа нямах как да пусна изделие на пазара. Нещо повече — не ме и интересуваше как става. Чиста ирония, като си помисля с какво се занимавам днес, не намираш ли? В онези години не притежавах дори приличен костюм. Според тогавашната ми философия беше редно да съобщавам откровено не само достойнствата, но и недостатъците на изделията ни. Както и да е — провалихме се. Сам беше направо възмутен от мен. Като си припомням миналото, не бих казал, че го виня. Трябваха ми няколко години да усвоя нужните бизнес-уроци.
— Но двамата продължавате да сте добри приятели, нали?
— О, да. Напълно — призна тон с топлина в гласа. — По време на процеса Сам застана до мен. На пръсти се броят хората като него. Никога не се е съмнявал в моята невинност.
— Хубаво е човек да има такъв приятел.
— Така е. Сам е от малцината в моя живот, за които знам, че мога да разчитам при всякакви обстоятелства. — Направи пауза. — Радвам се, че ти потръгна в „Броуди Асошиътс“. Предишната дизайнерка на Сам не беше компетентна. А и времето се оказа съвсем благоприятно. Тъкмо я беше освободил, когато му се обадих за теб.
Ани примигна.
— Ти си му говорил за мен?
— Да. Беше чувал името ти, но по-добре познаваше работата на съпруга ти.
— Искаш да кажеш, че Сам се е съобразил с препоръката ти, за да реши дали да ме наеме?
Матю поклати глава.
— Няма значение. Не е важно. Радвам се, че сега нещата вървят добре.
— Не, почакай. — Ани остана поразена от подтекста на чутото. Беше невъзможно да го отмине без обяснение. — Излиза, че ти си насочил Сам към мен. Защото именно той ме потърси.
Матю кимна.
— Веднага след срещата ни, когато отказах да наема „Фабрикейшънс“ говорих със Сам. Споменах му, че си дизайнерка на самостоятелна практика и вероятно скоро ще си търсиш работа. — Поколеба се за миг. — Извинявай, ако ти звучи покровителствено, но уважавам работата ти и исках да помогна с нещо.
През цялото време го беше смятала за негодник, а всъщност се оказа, че дължи сегашната си работа на него!
— Не знам какво да кажа… Нямах представа… — Усети как се изчервява. — Изглежда трябва да ти благодаря, макар и със закъснение.
Той сви рамене.
— Само едно обаждане по телефона. Ти сама направи останалото. Сам никога нямаше да те наеме, ако не вярваше в таланта ти.
— Никога не го е споменавал — продължи тя удивено.
— Защо да го прави?
Ани го изгледа. Матю беше вещ бизнесмен — съобрази тя — никога не би предприел нищо без ясна, предварително обмислена стратегия.
— Има ли причина, поради която ми съобщаваш това сега?
Погледна я право в очите.
— Най-егоистичната причина. — Изражението му стана по-мрачно. — Прекарах година и нещо, лишен от свобода. Обществото ме заклейми, повечето приятели ме изоставиха, враговете ми тържествуват. Знам, че не съм виновен за престъплението, в което ме обвиниха. Но вероятно имам вина за друго — липса на благосклонност, чувствителност или доброта към хората. Трябва да съм сторил някакво зло, което да обяснява, защо ме намразиха толкова.
Ани се готвеше да го прекъсне, но той продължи:
— Виждал съм неодобрение и в твоите очи. Не мога да го понеса, защото е нещо толкова различно, от онова, което съм виждал там друг път. Изгубих уважението ти. Вероятно заслужавам тези твои чувства, но заради мен самия ми е потребно да напомня по някакъв начин, че не всичко, което съм ти сторил е било егоистично или жестоко. Спрямо теб имам поне една великодушна постъпка.
Зад думите му прозираше такова вълнение, че Ани се трогна почти до сълзи. Изведнъж си представи какво е изпитвал Матю Карлайл през последната година и половина, откакто съпругата му бе убита.
Истински ад.
Усети се дълбоко засрамена. През цялото време, осъзна тя, го е съдила със самочувствието, че е права. И всичко заради толкова глупаво нещо — смяташе, че не я е преценил като достатъчно способна. И поради тази причина беше чакала момента, за да си отмъсти.
Поне по този въпрос не го беше преценила правилно. Погледна то право в дълбоките, горящи зелени очи и призна:
— Дължа ти извинение.
Той поклати глава.
— Не, не ми дължиш.
— Ще ми се да можех да сторя нещо…
— Отпусни се, Ани. В момента не ми хрумва нищо по-приятно от това, да се наслаждавам на компанията ти.
Усмихна се. Това тя можеше да му даде.
Сигурността напусна Ани, когато тонът на вечерята се промени. В един момент беше редно да обяви: „Благодаря, време е да си вървя“.
Вместо това се остави червеното вино да я отпусне и топлината от камината да прониква в нея. По време на десерта те вече се смееха и предпазливо флиртуваха. Признаха си общата слабост към шоколадови торти. Колко са божествени… Едно от огромните удоволствия в живота…
Поднесе й последните хапки от превъзходния десерт на върха на вилицата си.
„Това е ненормално“ — помисли си тя, когато той стана и взе ръката й. Въведе я в помещение, използвано вероятно за мъжки разговори на бренди и пури след вечеря. Беше сумрачно, осветяваше го само огъня от камината. Подобно на старинна английска къща във всяка стая имаше камина.
Настани я на дълъг диван, тапициран с мека кожа в естествен цвят. Бедрото му докосваше нейното. Обви раменете й с ръка. Тя отпусна глава на рамото му и притвори очи. Сърцето й биеше лудо, а въпреки това се чувстваше странно спокойна, сякаш каквото и да се случеше, щеше да е в реда на нещата.
От виното е, мина й през ума. Не носеше много.
Глупости! Не беше възможно това да е причината. Та тя изпи по-малко от чаша. Подобно количество никога не я беше докарвало до такова състояние.
Не виното, Матю беше причината. Успя да я хипнотизира в Лондон и сега — отново. Тялото му й се струваше така познато, сякаш са любовници от години.
Наклони глава към нея. Тя го възприе като съвсем естествено. Устните му се приближаваха към нейните и тя беше готова да ги поеме. Целувката й се стори чудесна — нежна, закачлива, пълна с обещание. Притегли я по-плътно към себе си и таените й толкова време чувства се, пробудиха. Езикът му стана по-настойчив.
Ала когато се отпусна в ръцете му, той се отдръпна. Облегна се и я погледна.
— Благодаря, Ани — усмихна й се той.
— За какво? — изумена, попита тя.
— Защото не се дръпна като подплашено зайче. Ти си първата жена, която прегръщам и целувам след смъртта на Франческа. Знам, че ми нямаш доверие и не те виня. Подобно на мнозина сигурно си мислиш, че съществува вероятност да съм виновен. Но въпреки това дойде тук сама, дори се отпусна в компанията ми. — Направи пауза. — Ти си добра жена с добро сърце, Ани Джеферсън.
Усети взрив от противоречиви чувства в себе си. Най-силно бе разочарованието.
— Благодаря. И затова ли ме целуна? Един вид проверка?
Той я погледна. В очите му блесна пламъче. Поклати глава.
— Не.
Знаеше, че не бива да настоява, но не устоя.
— Тогава защо?
— Подлудяваш ме — отвърна той бавно. — Така е още от нощта на запознанството ни в самолета, когато и двамата бяхме женени.
Устата й пресъхна. Атмосферата в стаята сякаш стана по-тежка. Беше го предизвикала. Отдръпна се на свой ред.
— Време е да си вървя.
За миг й хрумна, че той ще опита да я спре. Или поне подробно ще й обясни, защо не бива да бърза.
Ала усети как я освобождава от прегръдката си.
— Права си. Време е да си вървиш.
— Предстои ни да работим заедно — напомни тя. — Става въпрос за професионална етика и…
— Строежът на катедралата почти приключва — прекъсна я той. — Това не е убедително извинение и ти си наясно.
— Няма смисъл да спорим — възрази тя внимателно. — Идеята просто… не е добра, по няколко причини. Както казваш — току-що излизаш от затвора и от доста време не си бил с жена. За теб аз съм всяка. Ще изпиташ едно и също, независимо с коя си.
— Не. Не си права. Не това е причината.
Тя го погледна в очите.
— Не съм и очаквала, да кажеш друго.
— Никога не лъжа — уведоми я той с мрачно изражение.
— Напротив. Всички го правят. Лъжат най-малкото себе си. Никой от нас не си дава съзнателно обяснение за мотивациите си.
Той кимна.
— И така да е, ти какво ще кажеш за себе си? Бягаш, защото си притеснена от професионалната етика, както се изрази, или защото не си сигурна, че тези ръце… — той ги вдигна, — … които ти доставят наслада при прегръдка, могат да се насочат към крехкото ти вратле и да те умъртвят?
Ани неволно се загледа в ръцете му, удивена от силата и красотата им. Неволно си припомни как се плъзгаха по кожата й през онази неделя в Англия.
— Е, от това ли всъщност те е страх?
— Не знам — неволно прошепна тя.
Устните му се извиха в горчива усмивка.
— Най-ироничното е, че понякога наистина се замислях как мога да я убия.
Тя премигна невярващо.
— Какво?
— Не ти ли е хрумвало да премахнеш от света някого, когото мразиш? Или на когото си сърдита, или го ревнуваш? Който заслужава наказание за извършено зло, но все успява да се отърве?
— Не си прекарвам времето като обмислям смъртта на хората — отвърна тя, потрепервайки.
— Е, не е изключено да е по-често срещано явление сред мъжете — продължи той. — Несъмнено, ние сме по-жестоки и агресивни от жените като цяло. Бих се изненадал, ако повечето мъже в даден момент не са обмисляли да убият враг или съперник. Поне аз съм го правил. Но такива неща не се признават пред съда — добави той суховато.
— Значи твърдиш, че си мислил как да убиеш жена си? — попита тя нервно.
— Признавам, да. Понякога трудно се живееше с Франческа. Темпераментна, взискателна, деспотична, изключително критикарски настроена. И въпреки всичко единственият път, когато ми се е искало да й бъда неверен, беше с теб, тогава в Англия, макар тя често да ми изневеряваше. Всъщност бракът ни се бе разпаднал от години и ако не беше бременна с удоволствие щях да сложа края. От години се опитвахме да имаме дете и почти се бях отказал. Желаех това дете, Ани, макар да не бях напълно сигурен, че е от мен. Подозирах любовна връзка и детето можеше да е заченато от другия.
— Ако съществува друг! — обади се Ани.
— Съществува! Не се съмнявам ни най-малко. — Тонът му отново беше леден. — Нощта, когато умря, ми призна. Той настоявал да се разделим… чувствала се объркана… пиела, защото исканията му я притеснявали. — Сви рамене и продължи. — Терзаех се, че не мога да го докажа пред съда, но тя нямаше причина да ме лъже. Познавах я по-добре от всеки друг на този свят. Франческа говореше истината.
— Но не е споменала кой е той?
— Отказа да ми съобщи. — Направи пауза. Стисна челюсти и Ани забеляза потрепващия мускул по бузата му.
— Но според мен изпитваше противоречиви чувства към него. През онази нощ не се случи нищо по-различно от обичайното й поведение — пиянски кавги, последвани от отчаяни опити за одобряване, настоятелни приказки за развод, следвани от уверения, че ме обича и винаги ще ме обича. — Въздъхна. — Беше доста мъчително и не знам още колко щях да издържа, ако не се беше стигнало до тази развръзка. Според мен е влудявала онзи, другия тип, така както влудяваше и мен.
— И затова той я е убил?
— Само така си го обяснявам, Ани. Убил е съпругата ми, уби и детето ми. Това е нещо, което вечно ще ме терзае.