Линда Барлоу
Ревност (18)

Осемнадесета глава

Същият следобед в кабинета на Сам се състоя напрегнато съвещание на всички, които работеха или бяха работили по изграждането на катедралата. Присъстваха Сам, Дарси, Ани, няколко инженери от „Броуди Асошиътс“, Джак Флетчър и предприемачът Пол Макенерней.

Ани никога не бе виждала Сам толкова войнствен. Преди събранието сподели с нея, че колкото повече мисли за смъртта на Джузепе, толкова повече се разгневява.

— Виж какво, Пол, нали ме уверяваше, че на строежа са взети всички мерки за безопасност? Твърдеше, че няма да има никакви засечки. А сега — един работник е мъртъв! Убит, дявол да го вземе! А представителите на пресата се навъртат като лешояди.

— Успокой се, Сам — обади се Макенерней. — Изглеждаш ужасно.

— Чувствам се ужасно! Отговарям на въпроси на полицията и журналистите от шест сутринта. Вестниците вече пишат, че строежът е прокълнат и Сатаната е решил да разруши Божия храм!

— Епична битка, нали? — подхвърли Макенерней. — Не се тревожи, Сам. Господ винаги печели в подобни ситуации.

Сам поклати глава.

— Виж какво… Един човек… добър човек… творец, чиято работа се цени по целия свят, загина, докато работеше по мой проект. Искам да знам защо! Искам да знам дали има нещо общо с профсъюзите!

Макенерней погледна към Флетчър и заяви:

— Моят надзирател на строежа не е забелязал профсъюзни търкания на строежа. Нали така, Джак?

— Точно така.

Сам се обърна към Ани:

— Съгласна ли си, Ани? Забелязала ли си някакви конфликти, свързани с профсъюзите, на строежа?

Ани поклати глава.

— Никога не съм забелязвала проблеми от такова естество.

— Единствените търкания бяха между Вико и вуйчо му — обади се Флетчър.

— Значи хлапакът е основният заподозрян, така ли? — попита Макенерней.

— Така излиза — неохотно се съгласи Ани. Все пак добави: — Но ми е трудно да си представя, че Вико би убил вуйчо си.

Макенерней небрежно сви рамене и предположи:

— Може да е искал пари и вуйчото да е отказал. Сигурно са се скарали жестоко. Кой знае? Хората се избиват поради какви ли не глупави причини.

Сам прокара ръка през косата си. Ани изпита съжаление към него. Убийството се бе отразило върху всички им.

— Знам само — обади се Сам, — че ченгетата претърсват града, за да намерят Вико. Моля се на Бога да го открият. Скоро.

Дарси се обади за пръв път.

— Има ли други заподозрени? Или причини някой да иска Джузепе Бриндеси да е мъртъв?

— Не, доколкото ми е известно — отвърна Сам. Въздъхна тежко и продължи: — Между другото, полицията иска отпечатъци от пръстите на всички, които са били на строежа през последните няколко седмици. Това не означава, че някой от нас е заподозрян. Просто искат да идентифицират и отсеят отпечатъците ни и да видят какво ще остане.

„Не означава, че някой от нас е заподозрян.“

„Може и така да е — помисли си Ани. — Но ако Вико не е убил вуйчо си, кой го е сторил?“

 

 

Вечерта Ани отиде, както обикновено, в Младежкия център. Странно й бе да е така близо до катедралата и да няма право да влезе. Жълтата найлонова лента, поставена от полицията, все още ограждаше местопроизшествието.

Като никога, нямаше кого да съветва. Барбара Рей предположи, че близостта на полицията държи младежите настрани тази вечер.

Ани не се застоя дълго. Барбара Рей подготвяше надгробното си слово за погребението на Джузепе. Нямаше какво повече да прави тук. Беше паркирала между фургоните на строежа. Две полицейски коли също бяха там. В задната част на катедралата проблясваха светлини. Около източната й част се виждаше жълтата лента, но западната част тънеше в мрак.

Ето защо Ани се изненада, че някой се промъква към западния вход. Зърна дълги руси коси в момента, когато фигурата се вмъкна в храма.

Паулина, приятелката на Вико.

Какво прави тук? Дали търси Барбара Рей? Или иска тайничко да се помоли за душата на приятеля си и нероденото си дете? Нима не знае, че катедралата е затворена поради станалото вътре престъпление? Не е ли чула, че Джузепе е мъртъв и сега търсят Вико за разпит във връзка с убийството?

Какво се готви да стори? Не вижда ли паркираните наоколо полицейски коли?

Ани забърза към западната страна на сградата, за да проследи Паулина. На самия вход имаше струпани тухли и понеже беше тъмно, се препъна.

— По дяволите! — ядоса се тя.

Разрови в чантата си за малкото фенерче, което винаги носеше. Запали го и по слабата светлина се досети, че скоро ще трябва да смени батериите.

Потрепери от страх. Както призна на Матю предишната вечер, цял живот бе изпитвала ужас да не остане затворена на тъмно. Сигурно имаше връзка с някакво неприятно изживяване в някой от домовете, където израсна, макар съзнанието й да бе заличило конкретния спомен.

Не ставаше въпрос за клаустрофобия — не се притесняваше да се вози в метрото, да използва асансьор или да лети със самолет. Но ако се окажеше в асансьор и той внезапно спре, а светлините изгаснат… Беше убедена, че ще се превърне в кандидат-пациент за психиатрична клиника.

„Успокой се, Ани — окуражи се тя. — Катедралата съвсем не е малко, затворено пространство.“

Насочи лъча светлина към най-западната част на църквата. Не видя веднага Паулина. Не забеляза и светлини отпред, при олтара. Може полицията да си е свършила работата и да си е отишла. Но къде беше Паулина?

С крайчето на окото долови някакво движение. Паулина се придвижваше по една от пътеките в източната част на храма. С дългите си руси коси и развята тъмна рокля приличаше по-скоро на призрак, отколкото на младо момиче.

Ани забърза след нея. Беше на около метър, когато Паулина се извърна. Лицето й бе пребледняло и уплашено.

— Ш-ш-ш-т… Всичко е наред. Никой няма да те нарани — побърза да я увери Ани. — Какво правиш тук?

Момичето остана безмълвно.

— Ако искаш да се помолиш, сигурна съм, че Барбара Рей с радост ще ти прави компания. Но тук е строеж, Паулина. Мястото не е безопасно. Не бива да си тук. Особено сега. Полицията се навърта наоколо.

Паулина сепнато си пое въздух и бързо се озърна.

— Паулина, научи ли какво стана с вуйчото на Вико?

Момичето я погледна странно и за миг Ани се зачуди какво й е. Дали не е дрогирана? Изглеждаше отнесена и объркана. А беше и бременна!

Погледът на Паулина се избистри.

— Да, знам. Мъртъв е.

— А Вико? Ако си наясно къде е, моля те кажи му да се появи. Полицията го търси.

— Търсят го от две седмици — уточни Паулина презрително. — Няма да успеят да го открият.

— Не си права. Сега положението е доста по-сериозно. Преди той бе дребен търговец на наркотици, но сега е заподозрян в убийството на вуйчо си.

Очите на Паулина се разшириха.

— Заподозрян ли?

— Да. Вико имаше разногласия с вуйчо си. Ченгетата смятат…

— Не! — извика момичето. — Вико не го е сторил. Скелето се срути някак от само себе си и Джузепе падна! Вико никога няма да нарани някого. Особено вуйчо си. — Тонът й стана настоятелен. — Знам, че понякога се караха, но Вико го обичаше!

Около олтара проблесна светлина и двете чуха провикването на мъжки глас. Страхът в очите на момичето се превърна в паника. Втурна се покрай Ани и побягна към северната страна на катедралата.

Ани също побърза да изчезне. Тръгна към вратата, през която бяха влезли преди малко.

— Хей! Накъде си тръгнала? — проехтя мъжки глас, в момента когато Ани се сблъска с някого в тъмнината. Някой я хвана за ръката, за да я спре. Извръщайки се с лице към него, усети как ръката я пуска. — Ани?

Оказа се Джак Флетчър.

— Моля те, остави ме да мина. Тук има едно момиче… То спомена нещо важно.

— Не видях никакво момиче — възрази Флетчър. — Ченгетата наоколо са колкото щеш, но никой друг.

— Джак, но дяволите, току-що говорих с нея. Мина покрай мен и избяга.

— Познаваш ли я?

— Разбира се. Казва се Паулина. Приятелка е на Вико; Твърди, че той не го е сторил.

— Че какво друго ще каже?

— Знам, знам, но не беше просто прикриване на любимия, Джак. — Какво точно каза Паулина? — „Вико не го е сторил! Скелето се срути някак от само себе си и Джузепе падна!“ — Звучеше сякаш е видяла всичко. Като че ли е била в катедралата през цялото време. — От думите й разбирам, че е очевидец на смъртта на Джузепе. Може заедно с Вико да са станали свидетели.

— Да, например да е видяла, как той го убива — подметна Флетчър.

Ани поклати глава. Естествено, че няма да й повярва. Както беше сигурна, че едва ли някой друг щеше да й повярва.

Но Паулина звучеше така искрена.

— А ти какво правиш тук? — попита Флетчър изведнъж.

— Представа нямам. — Тя го погледна. — А ти? Строежът не е ли затворен за всички?

— Хич не ме интересува — отвърна Флетчър. — Аз отговарям за строежа и държа да знам точно какво е станало снощи.

— И аз.

— Освен това сме далеч от заграждението на полицията — добави той. — Не могат да ни обвинят, че унищожаваме улики.

Някой извика и към тях се насочиха светлините на фенери.

— Независимо от думите ти, изглежда са на път да ни заловят — въздъхна Ани.

— Ще трябва да кажеш на ченгетата за момичето — подметна Флетчър.

— М-м-м…

Ани вече съжаляваше, че се разприказва пред Флетчър.

Дали Паулина е била тук снощи?

Била ли е свидетелка на смъртта на Джузепе?

 

 

Полицията здраво ги поразпита, преди да ги пусне. Флетчър придружи Ани до колата й. Потънала в мисли, тя не обърна внимание колко плътно до нея се движи, как хвана ръката й, за да й помогне да мине по изровената от дупки площадка, където всички паркираха.

— Късно е — обяви той с най-кавалерския тон, който успя да събере. — Искаш ли да карам след теб, за да съм сигурен, че всичко е наред?

Тя премигна насреща му, силно озадачена от предложението.

— Не, благодаря, няма нужда.

— Май си доста смела?

— Защо „смела“?

— Ами първо пристигаш на строежа сама посред нощ… и то след като тук е извършено убийство. Не е по силите на всеки.

— Така ли? А ти как си тук?

— Аз съм мъж.

Погледна го смразяващо.

— Да, забравих. Това обяснява всичко.

„Глупав идиот“ — изруга се наум той.

Тя се намръщи, но не каза нищо повече. След миг запали двигателя.

— Ще се видим утре, Флетчър — сбогува се тя и потегли.

По дяволите! Флетчър влезе в колата. Поколеба се дали все пак да не проследи Ани, но реши да не рискува. Една грешка за вечерта стигаше.

Замисли се за момичето в катедралата. Паулина, гаджето на Вико. Беше я виждал да се навърта около строежа, докато хлапакът още работеше при тях. Русо маце, наистина си го биваше.

Ани не спомена за нея пред полицията. За какво се мотаеше момичето около катедралата? А и Ани какво иска да скрие? Да не би да се опитва да защити Вико?

Господи, как ще се радва да успее с нещо да уличи Ани. Трябва му нещо, с което да я хване натясно.

Флетчър вдигна клетъчния телефон в колата. Гордееше се с него. Чувстваше се важна клечка всеки път, когато говореше по телефона, изчаквайки на светофара зелено.

Набра номера на Сам Броуди. Вярно, късно е, но на строежа има извършено убийство, дявол да го вземе. А и Броуди обича Флетчър да е в постоянна връзка с него. Понякога Джак изпитваше чувството, че работи повече за Броуди, отколкото за Макенерней.

— Господин Броуди, нали се сещате за онова хлапе — племенника на Джузепе Бриндеси, дето го търсят ченгетата?

— Какво за него, Джак?

— Има си гадже, едно русо маце. Много готина. Докато момчето работеше при нас, тя се навърташе наоколо. Сещате ли се за кого ви говоря?

— Съжалявам, но не. Защо?

— Чудех се дали нямате идея как да я открием, дали не знаете адреса или телефона й?

— За пръв път чувам за нея, Джак.

— Е, исках да ви кажа, че тази вечер пак се навърташе около катедралата. Ани смята, че момичето вероятно знае къде е Вико. Може да е станала свидетел на нещо. Ани е решила, че двамата са били наоколо, когато Джузепе се размаза.

Последва тишина. Най-сетне Броуди попита недоверчиво:

— Ани?

— Мацето Джеферсън.

— Не бих желал да съм наоколо, ако те чуе да я наричаш „маце“, Джак. Жените напоследък са чувствителни на тази тема.

— Извинявам се — промърмори Флетчър, свивайки ръка в юмрук.

— Но както споменах, за пръв път чувам за приятелката на Вико.

— Ще ми се да я открия, да й задам някои въпроси.

— И други го искат, особено ако тя или момчето са видели нещо. Но това май трябва да оставим на полицията, не смяташ ли, Джак? Ако се налага, те ще открият Вико или приятелката му далеч по-лесно от нас. Нали затова плащаме данъци?

— Сигурно сте прав — съгласи се Флетчър.

Сбогуваха се и прекъснаха разговора. Но колкото повече мислеше Флетчър, толкова повече се убеждаваше, че русокосата е ключова фигура, чрез която може да се добере до Ани. Ако я открие и подразбере какво знае, ще го сподели с Ани. И тогава Ани ще му е благодарна. Изключително благодарна.

Караше към вкъщи, но фантазията му не спираше да работи. Искаше да я принуди да му е благодарна и същевременно — изплашена. Благодарна, за да се обърне към него. Изплашена, след като попадне в ръцете му.

Ани се оказа смела и това го нервираше. Искаше да е изплашена, напрегната, притеснена, леко разстроена. В първия момент, когато ченгетата се захванаха с нея, изглеждаше сякаш не знае как да се държи. Беше разтревожена, малко стресната, което достави неимоверна наслада на Флетчър.

Точна такава я искаше, преди да я шиба — уязвима, неуверена.

За него това винаги бе трудната част. Ако го приемаха охотно, обикновено не бяха изплашени. Той копнееше за онези, които не го приемаха, но пък се пораждаха куп други проблеми. Беше си научил урока. Жените, които не го искаха, можеха да извършат сума ти гадости после.

Жените, с които обикновено си имаше работа, нямаха търпение да скочат в леглото му и повечето бяха прекалено агресивни. А и какви претенции предявяваха! Не само очакваха да получат оргазъм — някои дори настояваха за няколко — ами и му диктуваха кога какво да прави, къде точно да ги докосва, колко силно да ги притиска.

Имаше и някои без претенции, но те пък очакваха да четеш мислите им. С тях беше малко по-добре, но не нещо особено. Ако не се досетиш какво и как го искат, не започваха да крещят, да се обличат и да бягат от дома ти, но се нацупваха или още по-лошо — разплакваха се. Мразеше това. Разплаканите жени му напомняха за онази кучка, майка му, която цял живот хленчеше и цивреше. Вече, слава Богу, не е жива. Винаги бе мечтал за сърдечна, любеща майка, а вместо това получи една откачалка, която го тероризираше и налагаше здравата като дете, а когато порасна, все хленчеше, че не се отбивал да я види.

Ани обаче ще е по-различна от другите жени. Беше дама от класа, каквато майка му и след милион години нямаше да стане. Никога не бе чул Ани да повишава тон на някого, беше прекалено елегантна, сговорчива. Не си я представяше да хване пръста му и да го насочи към клитора си. Беше прекалено добре възпитана, за да стори подобно нещо. Ще го изчака той да предприеме първата стъпка и ако не е това, което очаква, никога няма да го направи на въпрос.

Не, Ани ще се държи прилично. Ще прави онова, което й се каже.

А ако не го стори… И затова си има лек. Представи си Ани гола, разпъната със завързани крайници към таблите на огромното му легло. Красивите й дълги ръце и крака се напрягат, а тялото й се гъне, докато опитва да се освободи. Точно такава искаше да я обладае.

Но преди да я шиба, иска да погледа изражението й, да види страха. Господи, колко уязвима ще е в този момент! Ще е нервна, притеснена и страшно секси…

Флетчър си припомни с наслада последния път, когато завърза жена. Всъщност тя го предложи. Твърдеше, че това я възбужда.

Дотогава не беше връзвал жена, макар често да си го представяше. Стегнато напрегнато женско тяло се вие безпомощно под неговото, докато я шиба — нищо по-секси не бе в състояние да си представи.

Оказа се дивно. Довери се на инстинкта си и сложи и превръзка на очите й. Тя не го очакваше и той забеляза страха по лицето й, докато връзваше шала. Преди това изглеждаше нетърпелива, но като й привърза очите, я контролираше изцяло. Не знаеше какво ще предприеме той, опасяваше се, че ще й причини болка. Как го бе възбудило всичко това!

А и я нарани малко. Шляпна я няколко пъти, поощипа зърната на гърдите й. Но не прекали. Внимаваше да не изгуби контрол. По едно време тя се оплака, че й изтръпват пръстите, затова развърза ръката й, помасажира я, провери въжето да е по-хлабаво и отново я върза.

Това я поуспокои и тя бе готова да продължи играта. Направи това-онова, та да я заболи, след което я облада и двамата, крещейки, свършиха едновременно.

Да, дивно беше. Тя всъщност се оказа единствената жена, която пожела да види повторно. Но тя отказа.

Не беше хубава постъпка от нейна страна.

Никак.

Флетчър отново се замисли за Ани.

Този път ще се справи с връзването както трябва. Беше открил, че може да упражнява натиск. В женското съзнание болката и възбудата се объркваха. Стига да направиш няколко неща, за да ги поуспокоиш, после карай както повечето мъже дори не помислят, че е възможно.

Май ще е най-добре в началото да си поиграе малко. Например да погали вътрешната страна на бедрата й, докато я възбуди. Но не бива да я възбужда прекалено, за да не я докара до оргазъм. Не. Възнамеряваше да си отмъсти заради всички феминистки кучки, които го бяха поучавали как да ги доведе до по-качествен и продължителен оргазъм. Няма да позволи на Ани да свърши. Не възнамеряваше да я чука, за да й достави наслада. Удоволствие ще изпита той.

Някой ден, помисли си Флетчър.

Усети, че самата мисъл за предстоящото го възбужда.

Някой ден, съвсем скоро.

 

 

Вкъщи Ани завари ново писмо. Този път бе тикнато под вратата. Разпозна печатните букви върху плика веднага, щом го видя.

„Той е тук — мина й през ума. — Човекът, който върши това, може дори в момента да е отвън, да наблюдава къщата.“

Затръшна вратата и заключи, дръпна всички завеси и спусна щорите. После обходи цялата къща, за да е сигурна, че никой не се е вмъкнал. Едва тогава отвори плика.

Вътре имаше един-единствен лист. Този път посланието бе кратко. И бе написано в стила на некролог:

„Тук почива в мир Ани Джеферсън, дизайнерка на църковни интериори. Смазана внезапно от тежестта на своята гордост.

Поклон пред паметта й.“

Отдолу, с по-едри букви, бе добавено: „Внимавай. Ти си следващата.“

И подписът: „Тризъбец на Йехова.“