Линда Барлоу
Ревност (26)

Двадесет и шеста глава

— Къде отиваме? — Ани попита Матю, докато той завиваше по дълга алея.

Обилният дъжд обливаше колата и чистачките едва смогваха да отмиват предното стъкло. Матю караше бавно и внимателно и с присвити очи следеше пътя пред себе си.

Ани, седнала в поршето до него, с удоволствие съзерцаваше изящното му тяло — дългите крака върху педалите, красивата ръка върху скоростния лост. Така уверен, спокоен… привлекателен.

„Майчице, май наистина съм хлътнала — помисли си тя. — Държа се направо като влюбена хлапачка.“

— В крайморската ми вила. Всъщност, беше собственост на Франческа.

Собственост, която сега му принадлежеше. Ако го бяха осъдили за убийството й, нямаше да я наследи. Кой ли щеше да бъде щастливецът тогава, зачуди се тя.

— Мат, Франческа остави ли завещание?

— Знам, че звучи глупаво, но не. Аз обаче направих завещание и многократно я молех и тя да го стори. Дори неколкократно й уговарях срещи с адвоката ни, но тя не отиде. Изпитваше суеверни предразсъдъци.

— Защо?

— Защото родителите й загинали при злополука с лодка скоро след като написали завещанията, си. Нелепа случайност. Според Франческа обаче оставеното завещание носи лош късмет. Дори възразяваше срещу моето. Беше убедена, че ще умра в момента, в който подпиша документа. — Той направи кратка пауза: — Всичко това стана известно по време на процеса.

— Не следих особено внимателно процеса — призна тя.

— Радвам се. Щеше да бъде ужасно да седиш в съдебната зала и да слушаш историята на живота ми, преразказана от непознати. Представяха за истина факти, които всъщност представляват бледо копие на същността ми.

— Предполагам, че за всеки от нас истината е различна.

— Обвинението дори не се стремеше да представи истината — продължи той с горчивина. — Единствената им задача беше да скалъпят история, правдоподобна в очите на обществото и да го убедят, че съм хладнокръвен убиец. Доста добре се справиха.

Спря колата пред тъмна постройка. Не се забелязваше никаква светлина. От малкото, което различаваше през проливния дъжд, вилата изглеждаше просторна и с много прозорци. Доста впечатляваща сграда.

— На колко възлизаше състоянието на Франческа?

— Сравнено с това на средния американец — значително — отвърна той. — Тази виличка е доста скъпа. Прибави и стойността на земята. Освен това наследи немалко и от родителите си, а после умело вложи средствата.

— Нямам спомен състоянието й да е било от водещите теми по време на процеса.

— Така е, защото сравнено с моето, беше незначително. Никой никога не е допускал, че съм я убил за пари.

— Не. По-скоро се смяташе, че си я убил, за да предотвратиш възможността тя да получи половината от твоите пари при евентуален развод.

— Точно така. Бяхме женени двадесет години. През цялото това време аз изграждах „Пауърдим“. Според законите на Калифорния тя имаше право на половината от състоянието, с други думи — на два милиарда долара.

Ани се засмя малко притеснено. Като мотив за убийство два милиарда долара не са малко. Нищо чудно, че обвинението е било така ожесточено срещу него.

— А вместо това след смъртта й ти получи цялото й състояние — отбеляза на глас Ани.

— Всъщност аз й давах пари за благотворителност. Ако беше оставила завещание, средствата й щяха да отидат там. Често говореше за това. Искаше Барбара Рей и църквата „Общ път“ да разполагат със средства. Франческа обичаше Барбара Рей. — За момент замълча. — Струва ми се всички от църквата останаха изненадани, когато узнаха, че Франческа няма завещание. Изпитаха истинско облекчение, когато доброволно им прехвърлих парите.

— Излиза, че комитетът за изграждане на катедралата се е облагодетелствал от смъртта на Франческа.

— Не. Когато беше жива, получаваха много повече. Тя лично развиваше огромна благотворителна дейност и събираше доста пари.

И голяма част от тях, както Ани знаеше, идваха от джоба на Матю.

— Ти си щедър мъж, Матю.

Той сви рамене.

— Лесно е да си щедър, когато си богат като Крез. Имам много повече пари, отколкото ми трябват.

— Всъщност защо дойдохме именно тук? — полюбопитства тя, докато го следваше през пустата къща.

Имаше нещо призрачно. Мебелите, покрити с калъфи срещу праха, представляваха причудливи форми. В библиотеката Ани застана до френския прозорец с изглед към залива.

Матю дойде и застана до нея в тъмнината. Не усети, че е толкова наблизо и неволно подскочи при досега му.

— Нервна си.

Още не му беше разказала за случката с асансьора.

— Искам да те заведа на едно специално място тази вечер — обяви той, когато мина да я вземе от дома й. Пристигна с порше, а не с тъмната затворена кола и тя се засмя, защото го виждаше с трета кола. Лимузината на погребението на Джузепе, не се брои, засмя се той, защото била взета под наем.

— Да, малко съм неспокойна — призна тя.

— Защото си сама с мен на отдалечено място?

Очевидно му трябваше време да свикне с мисълта, че тя му има доверие, отбеляза наум Ани. Отпусна глава назад и я облегна на рамото му.

— Да. Имам чувството, че съм девойка от миналото. А ти си тъмният господар и си ме отвлякъл в морски замък. Очите му проблеснаха закачливо.

— Тази роля ми харесва — обяви той, хвана я през китките и задържа ръцете й зад гърба. — Стой мирно или скъпо ще ми заплатиш за непокорството си.

Тя се подчини и го остави да плъзне ръка по гърдите й, да разкопчее блузата и да я смъкне от раменете. Не носеше сутиен. Огледа я с възхищение преди отново да я погали по нежната, гола плът.

— Така изглеждаш много уязвима — прошепна той.

— И се чувствам много уязвима — призна тя.

Наведе се и я целуна.

— Харесва ми. Изпълва ме с усещане за мощ — засмя се той. — Сега разбирам, защо през миналите векове толкова место са отвличали млади жени.

Усмихна му се в отговор. Дали се включваше в играта или просто искаше да му покаже, че му има доверие?

— На колене — внезапно заповяда той.

Тя преглътна. Да коленичи?

Пръстите му леко стиснаха зърното на гърдата й.

— О-о-о… — простена тя и се изхили.

— Хайде, направи го!

Тя се подчини. Постара се да приклекне грациозно, защото той продължаваше да държи ръцете й зад гърба. Погледна и забеляза изписаното удоволствие по лицето му. Сякаш не вярваше, че това се случва.

— Олеле… — възкликна той и се отпусна на пода до нея, за да я вземе в прегръдките си. — Бих искал да те отведа в спалнята, но не съм сигурен, че мога да чакам толкова дълго.

Тя се засмя щастливо и двамата започнаха трескаво да се разсъбличат един друг…

В отдалечената крайморска вила Ани откри едни непознат за нея до този момент Матю. През първата им вечер той едва удържаше обзелата го страст, но тази нощ се владееше напълно. Показа й колко чувствен може да бъде и тя се оказа напълно неспособна да му се съпротивлява.

През тази нощ разбира, че каквото и да поиска от нея, поне в леглото, ще му го даде с готовност. Нямаше сили да му откаже нищо, така както нямаше власт да забрани на слънцето да изгрее.

Изпитваше наслада от желанието му да господства в леглото и от осъзнатото му доволство, че тя му се доверява и подчинява. А същевременно бе изключително грижовен и внимателен към нейните искания и потребности. С нисък, гърлен глас поиска да му разкаже фантазиите си, да сподели неща, които не бе изричала пред друго живо същество. Дори Чарли не узна най-еротичните й фантазии. Скоро откри, че нищо не бе в състояние да смути или изненада Матю Карлайл. Та неговите собствени фантазии и копнежи, така както ги сподели, не бяха по-малко необуздани от нейните.

— Искам да си честна с мен — мъркаше той с дрезгав глас. — Не. Нещо повече. Настоявам да си честна. Така трябваше да постъпя и с Франческа. Да нямаме никакви тайни, нищо скрито помежду ни. Лежиш гола до мен, но не ми е достатъчно. Искам да разголиш душата си.

— Не е ли прекалено много? — прошепна тя.

— Да. Но възнамерявам да получа желаното.

— Ще ти дам всичко, което мога.

Той се надигна и я притисна към твърдото си голо тяло.

— А аз ще взема с охота, всичко, което ми дадеш.

 

 

— Видя ли? — попита го тя по някое време през онази безкрайна нощ и пристъпи към прозореца с изглед към скалата от северната страна на къщата.

— Какво?

— Стори ми се, че нещо проблесна.

Той застана до нея и се опита да различи нещо през мъглата и продължаващия дъжд.

— Сигурно е било светкавица — реши Матю.

Бавно я придърпа в обятията си. Ръцете му започнаха да обхождат раменете и гърба й. Наведе глава и я целуна по устните.

Ани му отвърна с нежност, но чувството на безпокойство не я напусна. Проблясването й заприлича на автомобилни фарове. Сякаш за миг бяха блеснали светлините на спряла кола. Отдръпна се леко и сподели:

— Имам странното чувство, че ни наблюдават.

Той се усмихна.

— Дори така да е, няма да видят кой знае колко. Прекалено мъгливо и тъмно е. — Целуна я отново. — Отпусни се, Ани. Отпусни се.

 

 

На Матю му се присъни, че е на крайбрежния булевард и гледа към къщата, но едва различава силуета й в мъглата. Забеляза тъмна, модерна кола да се прикрива в храстите. Двигателят й тихичко работи. Фаровете й не светят.

Шофьорът също съзерцава къщата и се кълне, че Матю Карлайл никога повече няма да е щастлив.

Ще страда.

Ще загуби всичко, което има стойност за него.

Ще умре.

Матю се раздвижи неспокойно на сън. Беше с Ани. Отново беше щастлив!

Това не се хареса на шофьора. Не биваше да се получава така. Не така го беше планирал.

Възнамеряваше да унищожи Матю Карлайл.

И ако някой друг — Ани Джеферсън например — попречи на замисъла му, и тя ще умре.

Матю се събуди. Сърцето му биеше лудо. Притегли Ани в обятията си и силно я прегърна.