Линда Барлоу
Ревност (15)

Петнадесета глава

Барбара Рей винаги ставаше няколко минути преди зазоряване. Навикът й остана от годините, когато работеше по нивите. Събираше узрелите и готови за пазара плодове и зеленчуци. Работа повече от изтощителна, но беше доволна, че я има. Там, сред нивите, често вдигаше глава към просветляващото небе и търсеше отговори на въпросите, които си задаваше от детството. Защо животът е пълен с толкова страдание? Има ли надежда? Защо, о защо изпитва такава мъка? Как да облекчи страданията на другите?

Минаха години преди да получи отговор и още толкова, преди да дръзне да повярва.

Вечер, преди да заспи, не я спохождаха въпроси. Вечерната й молитва бе мълчалива, носеше й успокоение. В тъмнината сетивата й бяха нащрек — в случай, че Бог има да й каже нещо.

Но сутрин Му отправяше въпроси. Приличаше почти на разпит.

В петък сутринта стана малко по-рано от обикновено. Ръцете и краката й бяха леко схванати. Надигна се от леглото с бучене в главата. По навик се облече бързо и семпло. По-късно щеше да вземе душ.

Утрото беше хладно и преди да се отправи към катедралата, наметна яке. Бързаше, защото знаеше, че някои от работниците пристигат рано-рано, при първите лъчи на слънцето.

Макар небето да бе още тъмно, на изток вече просветляваше. За Барбара Рей всяко утро бе скъпо и тя отправяше благодарност към Бога, че е доживяла да види още едно. Светът бе възхитително място! Независимо от всичката житейска мъка — и злини, стаени в човешките сърца — безкрайното разнообразие и богатство на света непрестанно я удивляваха. Беше толкова вълнуващо да си жив!

Влезе в строящата се катедрала през страничния южен вход. Бученето в главата й се засили. Разтърси глава и си помисли дали не се разболява.

Вътре в сградата, независимо от ранния час, Барбара Рей изпита усещането, че не е пристигнала първа. Остана смълчана и изчака очите й да привикнат с тъмнината. Макар почти нищо да не виждаше, сетивата й бяха изострени.

— Ало! — провикна се тя. — Има ли някой?

Не последва отговор. Остана обгърната от тишина.

Ани се събуди от настойчивото звънене на телефона. Напипа слушалката и сънено я вдигна.

— Ало?

— Сам е.

Приспи очи и погледна часовника. Не, не беше се успала. Стрелките сочеха няколко минути след седем, а будилникът бе нагласен за седем и петнадесет.

— Здравей, Сам. Не е ли малко раничко?

— Да, знам. Извинявай. — Гласът му бе необичайно притеснен. — Току-що ми се обадиха от полицията. На строежа е станала злополука. Загинал е един работник.

— О, Господи!

— Очевидно е паднал от скелето и се е сгромолясал долу на пода. Това са двадесет и пет метра, че и повече. Полицията е вече на местопроизшествието. Иска да разговаря с отговорните фактори. Тъй като ти си една…

— Сам, за Бога, кой е пострадал?

— Бригадирът на майсторите от Италия, които монтират паната с витражите…

— Да не е Джузепе?

— Да. — Последва пауза. — Дни, съжалявам, че се наложи да те събудя с тази отвратителна новина.

— Господи — прошепна тя. Наведе се напред. С едната ръка стискаше слушалката, а с другата неволно притисна стомаха си — беше започнало да й се гади. — Кога е станало? Как?

— Още не са известни никакви подробности. Най-добре отиди веднага. Полицията иска да разговаря с теб… и с всички нас. — Отново настъпи пауза. — Знаеш какви стават, когато някой почине внезапно.

— Тръгвам незабавно. Уведомено ли е семейството му? Има сестра тук, а и Лудовико, племенника му, който работеше за нас…

— Мисля, че полицията има грижата. Но искат да ни зададат някои въпроси. Аз самият тръгвам към строежа.

„Да ни зададат въпроси.“

— Сам, нали е злополука?

— Какво друго може да е?

„Така де — помисли си Ани объркано. — Какво друго може да е?“

Облече се бързо. Джузепе — мъртъв? Този талантлив, жизнен, приятен човек? Господи, каква загуба!

Дали Сам се е обадил на Дарси, зачуди се тя. Не долавяше движение в съседство. Излезе на верандата и почука по вратата на приятелката си, но Дарси не отвори. А и снощи не си беше вкъщи, сети се Ани. След като се прибра от вечерята с Матю я потърси, за да я успокои, че не е била изнасилена или убита.

Потрепери. Не, тя не беше убита…

Но един чудесен човек вече не беше сред живите.