Линда Барлоу
Ревност (6)

Шеста глава

От ъгловия си кабинет на третия етаж на сградата, където се помещаваше „Пауърдим“, Матю Карлайл съзерцаваше през прозореца залива на Сан Франциско. Върху бюрото му стоеше кристална чаша с неотпито първокласно уиски. Долавяше тънкия му аромат, но не посягаше към питието.

От прозореца на кабинета му се откриваше великолепен изглед. Слънцето обаче биеше право в компютърния екран и въпреки климатичната инсталация, в помещението беше горещо. И задушно. А прозорецът, заел цялата стена, предизвикваше усещане за уязвимост.

Новата сграда всъщност се оказа пълен провал.

Ненавиждаше я, а и персоналът му не се чувстваше добре. И се разбра, че е твърде малка, за да побере всички.

Продажбите и съответно приходите нарастваха, „Пауърдим“ продължаваше да води в софтуерния бизнес, ала според наскоро проведената анкета сред служителите се оказа, че удовлетворението им от работата спада — сигурен белег за предстоящи неприятности. Не беше ясно дали причината е в новата сграда, в икономиката на страната или поради факта, че шефът на компанията прекара повече от година в затвора.

След тясната килия Карлайл се надяваше да бъде повече от доволен, щом се завърне в слънчевия си кабинет. Но остана излъган. Тук никак не му харесваше. Той не можеше да работи продуктивно на място, което не е по вкуса му. Проклетата сграда се оказа грешка още от самото начало.

„Точно като всичко останало в живота ми“ — помисли си той.

За някои неща просто не мислиш, докато си в затвора, обвинен за убийство на съпругата си. В противен случай ще полудееш. Насилваше се да си спомня само хубавите години — ухажване, срещи, радости, той и Франческа все още влюбени. Отпъждаше мрачните мисли за дните, когато тя прекаляваше с пиенето, когато настояваше да напусне живота му. Как да убедиш съда да те освободи, щом от време на време ти е идвало да извършиш убийство?

Никой нямаше представа как се живее с красива, но своенравна жена като Франческа. Изглежда беше родена да влудява мъжете. Оказа се първокласна актриса и само малцината, които допусна близо до себе си, знаеха колко обича да манипулира и колко неуверена в себе си е всъщност.

Просто не мислиш за това. Не си позволяваш да си припомняш всички изпитания, през които те е накарала да минеш. И в никакъв случай не се спираш на факта, че невярната ти съпруга е била бременна, а тестът на ДНК, приведен като доказателство от адвоката ти по време на процеса, е показал, че ти си бащата. Да, бракът им беше застрашен, но ако знаеше, че е бременна и то след толкова години усилия да имат деца, щеше повече да се старае да запази съюза им. Щеше да се старае доста повече, по дяволите!

Беше четиридесет и една годишен. Както обявиха вестниците по време на процеса „през последните двадесет години бе водил достоен за завиждане живот“. Беше основател на една от най-преуспяващите компании в света и в резултат на това — мултимилиардер. Но подобно на други преуспели хора той откри, че цялото богатство на света не е в състояние да ти купи щастие, спокойствие или удовлетворение. Нито пък е в състояние да те защити от бавнодвижещите се колела на американската съдебна система.

Малцината му останали приятели го посъветваха да загърби всичко. Да не се обръща назад.

Да, но те не бяха прекарали година и половина в затворническа килия с тясна кушетка и тоалетна чиния без капак, не бяха яли отвратителна, мазна, противна храна, надзирателят не ги беше проверявал всеки петнадесет минути. Не се бяха мятали нощем, изтощени от безсъние и отчаяние, че дванадесет непознати ще те погледнат в очите и ей така, само по чути някакви теории и превратно представени данни пред съда, ще преценят ума, тялото и душата ти.

Франческа беше мъртва. Но той беше жив, и сега — най-после — свободен.

Някак, дявол да го вземе, трябваше отново да подреди живота си.

Матю вдигна слушалката и се обади на човек, комуто безрезервно разчиташе — преподобната Барбара Рей Акер.

Умна и състрадателна, тя не го изостави по време на процеса, независимо от приятелството й с Франческа. Той не беше религиозен, но това нямаше значение. Барбара Рей обсипваше с добрината си не само вярващите.

Може би тя ще успее да му помогне да измисли какво да прави с остатъка от живота си.

 

 

— Обичам го — прошепна девойката.

Ани взе треперещата ръка на момичето. Разговаряха в уединена стая в младежкия център „Състраданието на ангелите“, организиран от Барбара Рей Акер. Тук Ани работеше доброволно две вечери седмично. Центърът се намираше само на една пряка от строежа, затова и беше лесно да се отбива след работа.

Историята на момичето беше банална. С испански произход, седемнадесетгодишната бедна и красива Паулина имаше златист тен и руси коси до кръста. Кожата на лицето й със съвършен овал и правилни черти блестеше като полиран мрамор.

Най-голямата от три сестри и трима братя, тя живееше в неразбито семейство — нещо рядко срещано, както Ани знаеше от опит. Родителите на Паулина бяха изключително строги. Бащата възпитаваше всичките си деца с широк кожен колан.

Паулина винаги бе спазвала реда вкъщи, разказваше тя, хлипайки. Слушала родителите си, учела усилено, помагала на майка си при отглеждането на по-малките, готвела, чистела и през последната година работела по малко като шивачка, за да припечели по нещо допълнително за семейството.

— Не съм лошо момиче — пророни тя.

— Разбира се, че не си — увери я Ани.

За пръв път от миналата зима имала приятел, много го обичала. Не познавала друг младеж като него. Той не съблюдавал никакви правила, не признавал никакви власти, макар да бил вярващ и да имал страх от Бога.

— Каза ми, че онова, което правим, е неправилно според Бога. Затова се опитахме да спрем. — Тъмните й очи блестяха. — Но аз толкова много го обичам, а когато ме докосна бе така хубаво, сякаш самият Бог се радваше с нас и ни се усмихна. Разбирате ли какво имам предвид?

Ани кимна. Понякога изпитваше същото с Чарли.

— Но защо ни се усмихваше и допусна това да се случи? — попита девойката, забила поглед към набъбналия си корем. — Чувствам се така засрамена!

Паулина беше бременна в четвъртия месец. Нагласяше дрехите си така, че да прикрие наедряването си, но състоянието й започваше да личи. Предишната вечер родителите й разбрали и баща й заплашил, че ще я наложи с колана.

— Мама го умоляваше да не го прави, а той я наби вместо мен — проплака момичето. — После ме изгони и каза никога повече да не се връщам под покрива му.

— О, Паулина, толкова съжалявам. Предполагам, че когато се успокои, ще премисли думите си.

— Не, няма — твърдо отсече момичето. — И не защото съм го посрамила, а с кого съм го сторила. Татко ненавижда Вико. Не може да му прости. Разбирате ли, Вико е направил нещо противозаконно. Полицията го издирва, той загуби работата си и сега се укрива.

Цялата история изведнъж придоби по-ясен смисъл.

— Чакай малко. Твоят приятел Вико ли се казва? Това не е ли съкратено от Лудовико? Лудовико Бриндеси?

— Лудовико Дженезе — уточни момичето. — Но е роднина на семейство Бриндеси, да… Джузепе Бриндеси му е вуйчо. — Погледна Ани изпитателно. — Вие сте чували за него? От полицията ли?

Ани поклати глава.

— Познавам хората, за които работеше. Затова го знам.

И одобрих уволнението му…

— Той не е лош — продължи Паулина. — Само дето е малко див и понякога прави грешки.

— Търсят го заради наркотици, нали? Взема ли кокаин или нещо друго?

Паулина яростно поклати глава.

— Смята, че това са глупости. Размекват мозъка, така твърди той. Никога няма да опита наркотик.

Но очевидно не изпитва угризения да ги продава на хора, които ги взимат. По думите на Барбара Рей, която си бе имала вземане-даване с Вико, той от години се забърквал в разни каши. От дете се движи с разни банди.

А сега бягаше от властите. Ако Паулина го прикриваше, лесно щяха да я обвинят в съучастничество.

— Паулина, знаеш ли къде е Вико?

Тя още по-яростно поклати глава.

Ани разбра, че я лъже. Но девойката се разплака и Ани направи единственото нещо, което й се стори подходящо — привлече я към себе си и я прегърна.

— Ела, ще поговорим с Барбара Рей. Тя ще ни каже какво да направим. Тя е много настоятелна. Може да успее да склони баща ти да отстъпи.

Макар да говореше убедително, Ани бе изпълнена със съмнения. Знаеше, че Барбара Рей се справя отлично с ролята на посредник и мнозина наистина променяха решенията си след разговор с нея. Но невинаги успяваше. У Паулина се долавяше нещо хем силно, хем трагично и Ани се страхуваше за нея.

Наканиха се да потърсят Барбара Рей, когато Ани чу врата да се хлопва зад тях.

— Къде е тя! — изкънтя мъжки глас и очите на Паулина станаха неспокойни. Скочи на крака и прошепна:

— Майчице Господна!

След това високо се провикна:

— Вико!

Тъмнокос младеж нахлу в стаята и за миг Ани си помисли: „Ето го, младият Хадес, тъмен и див, решен да вземе бледата Персефона и да я отведе в царството си“.

Беше не по-малко красив от Паулина, но мургав, с лъскави черни коси до раменете, според младежката мода в момента. Лицето му имаше класически римски черти с тъмни, пронизващи очи. Среден на ръст, набит и мускулест — вероятно така е изглеждал преди двадесет години все още привлекателният Джузепе.

Ани го бе виждала да работи на строежа с вуйчо си и бе дочула някои от разгорещените им спорове. Стана свидетел и как разгневен напусна обекта, без да го е грижа какво ще си помислят за него.

Беше на седемнадесет години.

По-интелигентен от останалите.

По-смел.

Знаеше към какво се стреми.

Нямаше да допусне нищо да застане на пътя му.

Включително покорната му приятелка, включително и жената, която заедно с Джак Флетчър го освободи от работа. Та тази работа можеше да му даде шанс да направи нещо с живота си.

Пристъпи директно към Ани. Лицето му излъчваше гняв и студенина. Протегна ръка към Паулина — сякаш мощен магнит привлече парче желязо.

— Казаха ми, че разговаря с младежки консултант — процеди той. — За такава ли се представяш тук?

— Да, работя като доброволка — отвърна Ани.

— Бас държа, не си й казала, че си кучката, дето ме изрита от работа!

Паулина стрелна с очи Ани. Ани се стегна. Прекалено добре познаваше неговия тип. Осъзна колко измамен се чувства.

— А ти спомена ли на Паулина защо беше уволнен? — парира тя. — Или излъга и не призна, че продаваш наркотици на деца?

Нещо проблесна в тъмните му хипнотизиращи очи.

— Никога не лъжа. Не съм продавал наркотици. — Той дръпна Паулина за ръката. — Хайде да вървим.

— Тя се нуждае от помощ, Вико — обади се Ани. — Укриваш се от властите, но все някога ще те намерят. И когато това стане и попаднеш в затвора, докато трае процесът срещу теб, какво ще стане с нероденото ти дете?

Без да й обръща внимание, той се извърна и Паулина го последва, сякаш невидима нишка я привързваше към него.

— Нали искаш да си мъж, Вико? Да те уважават като такъв? Но докато не се научиш да поемаш отговорност за постъпките си, ще си останеш хлапак, при това — егоист.

— Оди се шибай, госпожо надзирател — отсече Вико. — Нищо не виждаш, нищо не разбираш, а хората, за които работиш са помия.

Вратата се затръшна зад тях. Той изведе Паулина от младежкия център.

Ани въздъхна.

Трудно й бе да го съди. Вико приличаше прекалено много на нея през младежките й години.