Линда Барлоу
Ревност (19)

Деветнадесета глава

— Трябваше да ти ги покажа по-рано — следващата сутрин Ани подаде на Сам фотокопия от трите заплашителни писма. — Освен Вико, излиза, че и друг е враждебно настроен към катедралата. Последно получих това — посочи тя. — Снощи ги предадох на полицията.

Докато Сам четеше писмата, изражението му стана сурово. При последното изглеждаше силно ядосан.

— „Ти си следващата“? Господи, Ани!

— Враждебността към моята персона очевидно нараства — отбеляза Ани суховато.

— И още как! — възкликна Сам. — Напоследък неприятностите следват една след друга. — Погледна я. — Как се чувстваш?

— Не особено добре.

Сам тихичко изпсува — нещо нехарактерно за него.

— Имаш ли представа кой ги изпраща?

Тя поклати глава.

— Мислех, че е някой откачен. Но сега, след убийството, се чудя дали няма връзка между убиеца и тези писма.

— Кога започнаха да пристигат?

— От скоро. От няколко дни, всъщност.

— Да не е онова хлапе, Вико? Може той да е убиецът и той да те заплашва.

Горкият Вико, помисли си Ани. Всички бързаха да стоварят вината върху него.

— Съмнявам се, Сам.

— И ти изглежда не допускаш, че е убиец, а?

— Не знам какво да мисля.

Сам стана и започна да крачи из кабинета. Спря пред прозореца и разтърка врата си, като разбърка златистите си коси. Обърна се към нея:

— Виж, моментът е труден за всички ни, но като видях тези писма, си давам сметка, че за теб е особено трудно. Съжалявам, Ани.

Гласът му бе нежен и Ани усети сълзи да напират в очите й. Прехапа устни. Колкото и да харесваше Сам, не желаеше да го залее с избликналите си емоции. Не забравяше лекцията на Чарли по този повод: „Жените бързо се разплакват. Не е професионално. Ако една жена е приета да работи с група мъже, трябва да се приспособи към стила им. Мъжете не плачат.“

Овладей се, Ани.

— Ще се оправя — пророни тя тихо. — Една нощ сън ще ми помогне. Възнамерявам да си легна рано довечера.

— Тревожат ме тези писма. Не искам да те плаша, но никак не ми харесват.

— Е, полицията вече знае за тях. Все ще предприемат нещо.

— Предложиха ли ти някаква защита?

— Не, но и аз не съм им искала.

Сам посегна към телефона.

— По дяволите, ще се погрижа за това. Един мъж бе убит без някой да е наясно точно защо, след това — заплашителни писма…

— Макар и да прозвучи странно, но нямам чувството, че животът ми е в опасност — обади се тя. — По-скоро чисто интуитивно, че някой иска да ме сплаши.

Ръката му остана върху слушалката.

— Какво искаш да кажеш — да те сплаши? Защо някой ще иска да го прави?

— Не съм сигурна, но може би защото съм жена. Не е обичайно жена да контролира строеж на стойност двадесет милиона долара. — Направи пауза. — Сам, ако не ме бе назначил на тази работа от името на фирмата, кой щеше да получи поста?

Той сви рамене.

— Решаващата дума имат собствениците. Не е задължително да е някой от нашата фирма. Нямаше да е неестествено да наемат външен човек, запознат със строителните работи по-добре от теб.

— Някой като Флетчър ли например?

Сам присви очи.

— Подозираш, че е намесен по някакъв начин, така ли?

— Господи, въобще не знам. — Сети се за Джак Флетчър, защото винаги я караше да се чувства неспокойно. — Не го харесвам особено, наистина. Но знам, че подобна постановка е нечестна от моя страна. Започвам да се превръщам в параноик. Подозирам всички.

— Всъщност, ако ти не беше назначена за отговорник на строежа, във фирмата ни има идеален човек за поста. Става въпрос за Дарси.

— Дарси?

— Разбира се. Като архитект тя е наясно с някои от техническите подробности, които се наложи ти да овладяваш в хода на работата. А и преди е работила с предприемачи. Едно лято още през студентските си години е работила за Макенерней, струва ми се. Липсват й твоите познания по вътрешно обзавеждане, разбира се, но в някои отношения ти е равна, ако не и по-добра от теб.

— Е, поне ме успокои — усмихна се Ани. — Последният човек, когото ще си представя, че иска да ме прогони от мястото ми, е Дарси!

— Слушай — подхвана Сам бавно, — искам да ме държиш в течение какво става и да ми подскажеш, ако работата започне да те изнервя.

— Не те разбирам.

— Ами станаха толкова много неща, неочаквани неща. Задълженията ти да контролираш обекта не включват забъркване в убийство или получаване на заплашителни писма.

Ани усети как се разгневява. Да не би да намекваше, че не е в състояние да се справи със задълженията си?

Мислено си заповяда да не се впряга. Сам просто проявяваше искрена загриженост към нея. Като мъж не можеше да си даде сметка, че една жена в този бизнес винаги се притеснява, да не би да я сметнат за некомпетентна.

— Ще се справя, Сам — увери го тя.

— Знам. Дотук се справяш отлично. Страшно се гордея със свършеното от теб.

Ани малко се отпусна.

— Благодаря.

— Но ти обещавам, че няма да допусна ти или който и да било друг да рискува живота си, заради някакъв строеж. Не ме е грижа колко пари ще ни донесе поръчката. Възнамерявам да си поговоря с детективите, които поеха разследването. Ако според тях има и най-малката опасност за хората ми, ще оттегля временно всички.

— Но, Сам, графикът…

— Да върви по дяволите. До завършването на строежа остава съвсем малко. Няколко седмици няма да са фатални. Ако се наложи, ще замразя работата, докато трае разследването. Не ми се ходи повече на погребения, Ани… Особено на твоето.

На излизане от кабинета на Сам Ани се размина със Сид Канин, който се вмъкна вътре. Всъщност от деня, когато нахълта в кабинет й и избухна по повод връзката на Матю Карлайл с проекта, Сид се държеше доста некоректно с нея.

Първоначално Ани го отдаде на раздразнението му и реши, че не си заслужава да се тревожи. А и убийството на Джузепе накара всичко останало да изглежда дребнаво.

Сега обаче не пропусна да забележи, че Сид се разкрещя още щом затвори вратата зад гърба си. Не различаваше ясно думите, а и не възнамеряваше да подслушва.

Докато крачеше по тесния коридор към своя кабинет, неволно дочу, че Сам също крещи.

След около час Дарси надникна при нея.

— Нови неприятности — обяви тя. — Сам уволни Сидни.

— Какво!

— Да. Очевидно му е наредил да напусне незабавно. Мрачният Сид вече не е сред нас.

— Заради какво?

— Сам мълчи по въпроса. Според мълвата двамата яко се скарали. Сид се развилнял, че не го интересува този град, тази работа, че ще зареже всичко и ще се върне да живее в Ню Йорк, както възнамерявал още преди две години.