Линда Барлоу
Ревност (5)

Пета глава

Дарси нареди картите „Таро“ и започна да ги изучава.

— Ще ми се да не гадаеш, когато съм наоколо — обади се Ани.

Дарси вдигна глава, премигна и отвърна разсеяно:

— Нали уж не вярваше на предсказания?

— Не. Поне мисля, че не вярвам — добави тя усмихната. — Но ти винаги добиваш такъв сериозен вид, че постоянно очаквам да се появи някоя мрачна карта, вещаеща смърт или нещастие.

— Наистина, напоследък се заредиха доста мрачни карти — съгласи се Дарси весело, — но излязоха и някои хубави за теб. Силен, вълнуващ мъж… Страст… Романтика…

— Ето, такива неща искам да чувам — хубави карти. Да вещаят чудесно бъдеще с обещаващи, привлекателни, чувствителни, пожертвователни мъже!

Дарси се изхили.

— Ей, картите са мои! Ако такива мъже изобщо съществуват, те са за мен!

Ани и Дарси се бяха събрали да вечерят заедно, както често правеха след работа. Тази вечер бе ред на Ани да готви. Тя режеше салатата, а Дарси нареждаше картите.

— Е, какво ти е приготвила съдбата? — попита Ани като пъхаше хляба във фурната.

Долният етаж на къщата бе просторен. Дневната, трапезарията и кухнята не бяха отделени със стени. Ани виждаше как Дарси се взира в наредените на холната масичка карти.

— Тревоги — отвърна тя мрачно. — Това ме потиска. Защо не се примиря? Ще се превърна в скучна личност и ще започна да водя обикновен, нормален живот.

— Глупости! — възрази Ани. — Никога не си скучна. Всички те обожават, Дарси.

Истина беше, помисли си тя. Не е просто комплимент за най-добрата й приятелка. Жените харесваха Дарси, защото бе непретенциозна, жизнена и енергична. Мъжете я харесваха, защото бе разбрана, дружелюбна, разсъждаваше логично и се смееше жизнерадостно.

— Нещо не ми харесва живота ми — въздъхна Дарси.

— Ще ми се да приличах на теб. Ти си толкова любезна с хората, дипломатична, истинска владееща се дама. — Дарси разсеяно взе дистанционното и включи телевизора.

— Никога ли не ти се е приисквало да се държиш неподобаващо?

Ани прехапа устни и се усмихна. Дали й се е искало? Имаше времена, когато правеше точно това. Прекара първата половина от живота си по този начин.

Родена от самотна майка, която попадна в затвора за въоръжен грабеж, когато Ани бе едва на три години. Тя свикна с нескончаемото местене от един дом за изоставени деца в друг. Обожаваше майка си и не разбираше, защо полицията я отведе. Ненавиждаше полицаите, заради това.

Гневът и мъката, че е загубила майка си, се проявяваха в невъздържаното й поведение. Седемгодишна, Ани вече бе добре известна в канцеларията на прокурора като „непокорна“ и „опърничава“. На няколко пъти я прибираха разни семейства, но по никакъв начин не успяваха да се справят с нея. Беше невъзпитана, борбена и представляваше проблем за всяко училище, където попадаше. Решаваше тестовете за интелигентност далеч над средното ниво, ала разните там надзиратели неизменно подчертаваха, че „проявява слаб интерес към учението“.

Неколцина по-интелигентни учители се постараха да й помогнат. Една от тях, започна да води Ани в дома си след часовете, даваше й мляко с бисквити и й разказваше чудни приказки за герои, злодеи, богове и богини. Учителката дори даде на Ани книжка с легенди и митове. Детето трудно разчиташе текста, но в захлас разглеждаше цветните илюстрации — Персей, с огледалния си щит, се бори срещу Медуза, Ерос спасява прикованата към скалата Психея.

Хората, които я бяха приютили по онова време, бяха дълбоко религиозни. Една вечер мъжът завари Ани да срича книжката с легенди. Измъкна я от ръцете й, разлисти я и обяви, че е нечестива и богохулна и я хвърли в запалената камина. Ни най-малко не се трогна от воплите на Ани, нещо повече — здравата я наби с кожения колан.

Ани избяга, твърдо решена да се самоубие, ако се опитат да я върнат. Изпратиха я в сиропиталище. Никое семейство не желаеше да приюти питомци от този дом. На десет години Ани беше наясно, че никой не я иска. Нито, че някога ще я поиска.

През следващата година започна да краде. Сиропиталищни надзиратели и самозвани възпитатели й втълпиха, че е дъщеря на крадла. И тя реши да продължи традицията.

Крадеше и лъжеше. Не толкова от нужда, колкото от гняв и безсилие. Бяха й отнели всичко, което имаше значение за нея.

Едва навършила тринадесет, имаше три ареста зад гърба си и беше на път да потвърди, че е вярна на гените си.

Русокоса, с хубаво миловидно лице и ангелски тюркоазени очи, тя великолепно симулираше изгубено, уплашено дете от добро семейство. Различаваше милостивите от километри. Пускаше няколко сълзици, редуваше риданията с чаровни усмивки и жертвите щедро й купуваха храна, дрешка, сладолед, даваха й пари за такси или автобус да се прибере у дома. И тя изчезваше, често задигнала портфейлите им.

Всичко вървеше чудесно до деня, когато се опита да приложи номера на Чарли Джеферсън, по онова време студент. Ала се оказа, че не е толкова лесен за обработване, колкото изглеждаше на пръв поглед. Тогава Ани беше четиринадесетгодишна, но доста дребна за възрастта си. Криеше гърдите си под широка риза и се стараеше да прилича на десетгодишна.

Докато Чарли вадеше пет долара, за да откликне на горещите й молби, тя прецени добре натъпкания му портфейл. Започна да го залисва. Искаше да го ограби. И тъкмо реши, че е успяла, когато се оказа, че той е по-бърз. Хвана я за китките и всичките й отчаяни писъци, ритници и крясъци „Ограбват ме!“, „Изнасилват ме!“, „Убиват ме!“ въобще не го трогнаха.

Държеше я здраво. Пристигнаха ченгетата. Но какво беше смайването й, когато той спокойно им обясни, че тя била по-малката му сестра, избягала от къщи и той ще я отведе у дома. Полицаят не я познаваше, двамата с Чарли нямаха съмнителен вид, затова ги пуснаха да си вървят. Без да охлаби дори за миг хватката си, Чарли я поведе към колата.

— Ти си педофил! — съскаше тя и се дърпаше на всяка крачка.

— Не. Студент съм — поправи я той. — А родителите ми се занимават с непоправими хлапета като теб.

Оказа се, че са възпитатели, организирали училище за „трудни“ деца. Прилагаха не толкова нормите на дисциплината, колкото метода на личната отговорност. Едно от първите неща, което възложиха на Ани, бе да изучава гръцка и римска митология. Тя продължи да се бунтува и едва след няколко месеца семейство Джеферсън успя да спечели сърцето й и да я накарат да повярва, че най-после някой я иска.

Чарли следваше архитектура и обикновено отсъстваше от дома, но макар да го виждаше рядко, никога не забрави, че именно той е нейният спасител. Лятото, през което Ани — вече красива девойка — навърши осемнадесет, той се върна да прекара ваканцията с родителите си. Странната химия, привлякла ги още при първата среща, задейства отново.

В началото връзката им изглеждаше обречена. Въпреки усилията си, Ани не се чувстваше на място в светския живот на семейство Джеферсън. Наистина, беше се научила да се държи прилично, ала все още не владееше изкуството да разговаря изискано, да използва правилно сребърните прибори, да се облича подходящо.

— Никога няма да бъда достойна за теб — изповядваше се тя тъжно пред Чарли. А той се смееше и й вдъхваше кураж, че ще я научи на всичко, което трябва да знае.

Оказа се не само настойчив, но и търпелив млад мъж. Същински герой от митовете, поел ролята на Пигмалион, за да я превърне в Галатея. Откриваше интелигентността й, амбицията и непрестореното й желание да учи. Ани се впусна в науката. Закле се пред себе си никога да не го разочарова, че я е обикнал.

С помощта на Чарли завърши гимназия и се записа в колеж. Той споделяше с нея всичко, което знаеше и обичаше, насърчаваше артистичните й наклонности. Заразена от примера му, искаше да следва архитектура, но след време предпочете вътрешния дизайн.

После тя и Чарли се ожениха.

Заедно основаха „Фабрикейшънс“.

Едва когато той почина, си даде сметка колко е била зависима от него. И колко е трудно да се справя сама в свят, лишен от магии и митове.

— Ани? — Гласът на Дарси я върна към действителността. — Ела да погледнеш. — Дарси увеличи звука на телевизора. — Съдебните заседатели се връщат в залата. Усмихват се. По дяволите, та те се готвят да оправдаят негодника!

Ани се приближи. Не се налагаше да пита „Кои съдебни заседатели?“. Делото срещу Матю Карлайл, обвинен в убийство, бе едно от най-нашумелите в страната през последните години.

— Мислиш ли?

— Още не са произнесли присъдата. Съдията ще я обяви всеки момент.

Показаха съдебната зала, заседателите — осем жени и четирима мъже — бяха заели места си, съдийката даваше разпореждания на пристава. Процесът продължи дълго. Всички аргументи — и на защитата, и на обвинението, бяха съобщени надълго и нашироко в пресата.

През цялото време Ани изпитваше смесени чувства към процеса. Сякаш се преплитаха два, съвършено различни, случая — изграждането на катедралата и изправянето пред съда на Матю Карлайл. Франческа Карлайл бе основната движеща сила за строежа на катедралата. Затова насилствената й смърт и последвалият процес срещу съпруга й сякаш хвърляха сянка върху проекта.

По ирония на съдбата, докато катедралата се изграждаше камък по камък, репутацията на Матю Карлайл се сриваше със същото темпо. Според пресата Матю Карлайл беше виновен.

Камерата се насочи към обвиняемия, седнал сковано до адвоката си. Лицето му бе източено, дълбоки бръчки се спускаха край устата му. Ани беше сигурна, че преди две и половина години, когато той разби на пух и прах надеждите й да запази „Фабрикейшънс“, ги нямаше там. „Рухването на величията“ — мина й през ума.

Според обвинението Карлайл е нанесъл тежък удар на съпругата си, от което тя паднала и си наранила главата. После той захвърлил хладнокръвно безчувственото й тяло във водите на Залива, където тя се удавила.

Мотивът на Карлайл, твърдеше прокурорът, е ясен. В случай на развод той щеше да загуби половината от състоянието си, възлизащо на четири милиарда долара.

Ани се настани на дивана да чуе присъдата. Вгледа се в лицето на Матю Карлайл. С изненада откри, че изпитва известно състрадание към него. Сигурно е ужасно да седиш в съдебна зала и да чакаш дванадесет непознати да решат бъдещето ти.

Облечен в традиционен тъмен костюм и подходяща вратовръзка, несъмнено по съвет на защитниците си, той се изправи. Съвършен образец на контролиращ се мъж. Въпреки безизразната маска на лицето му, от време на време камерата улавяше известно терзание, което пробягваше в погледа му. И Ани допускаше, че то дори е по-силно, защото той очевидно се стараеше да го прикрие.

„Не заслужава моето състрадание — напомни си тя. — Ако трябва да ми е жал за някого, това е Франческа.“

— Взехте ли решение, господа съдебните заседатели?

— Да, Ваша Светлост.

Ани усети как сърцето й заби по-бързо. Той ли е извършил убийството? Определено беше достатъчно безскрупулен да го стори.

— Намираме, че Матю Карлайл е невинен — заяви главната съдебна заседателка.

В съдебната зала настъпи истински хаос.

— Ето, нали ти казах — обади се Дарси възмутено. — Богатите в тази страна се измъкват от всякакви ситуации. Такава е прословутата американска съдебна система. Франческа Карлайл лежи неотмъстена в гроба, защото законът винаги покровителства членовете на могъщия елит.

Ани нямаше какво да каже. По принцип бе съгласна с Дарси, макар да не смяташе, че зад присъдата се крие обществен заговор.

— Предполагам, прокуратурата просто не е успяла да докаже вината.

— Да, но кой тогава я е убил?

— Нямам представа — въздъхна Ани. — Защо да не е мъжът, с когото е имала любовна връзка?

— Ако е имала такава!

Високоплатената защита на Карлайл бе използвала като аргумент смущаващото, но не необичайно поведение на Франческа във фаталната нощ. Била алкохоличка, поддържала връзки с разни мъже и често заплашвала да напусне съпруга си, но щом изтрезнеела, променяла решението си. След като тържеството приключило и гостите се разотишли, тя и Матю се сдобрили. Смъртта й на следващото утро била трагичен и неочакван удар за скърбящия й съпруг.

Защитата наложи идеята, че вероятният убиец е любовникът. Вбесен от изгубената възможност да се ожени за нея и да получи нейните два милиарда той си отмъщавал.

Но така и не се разбра кой е любовникът, ако такъв изобщо е съществувал.

Ани си мислеше за Сид Канин. Та той гледаше Франческа прекалено собственически през последната вечер от живота й. Подобно на всички гости и той бе разпитан от полицията, но не се откриха никакви улики срещу него. Сид не бе призован като свидетел по делото.

Дали е възможно човек да има любовна връзка и никой да не подозира? Вероятно, помисли си Ани. Никой никога не я попита за онова, което почти се случи между нея и Матю преди няколко години в Англия.

Камерите прекъснаха предаването от залата и се насочиха навън, пред съда. Матю излизаше с адвоката си. Ани очакваше да го отведат бързо до колата, но вместо това оправданият милиардер тръгна към журналистите, които отбягваше от месеци. Те го наобиколиха, навирайки микрофони пред лицето, му.

— Искам да кажа няколко думи — гласът му заглуши адвоката, който също се канеше да направи изявление. — Благодарен съм на калифорнийските жители, че изслушаха моя случай и правилно го прецениха. За мен правдата възтържествува. Но… — Той направи пауза и погледна за миг десетките камери, насочени към лицето му. — Правдата не е възтържествувала що се отнася до Франческа. Тя бе убита най-брутално. Убиецът й е все още на свобода. Полицията на Сан Франциско, за жалост, преустанови издирването и положи всички усилия да скалъпи обвинение срещу мен. Смятам, че това е пародия.

Спря да говори и репортерите начаса го обсипаха с въпроси, но той не им обърна внимание.

— На този етап нямам какво повече да кажа — заяви той и добави: — Благодаря ви.

Думите му прозвучаха искрено, помисли си Ани. Изглежда наистина смяташе, че убиецът все още е на свобода.

Матю Карлайл влезе в паркираната наблизо лимузина и потегли.

Като свободен човек.

 

 

През нощта Ани не успя да заспи. В главата й бушуваше миналото. Опитваше се да мисли за Чарли и преживените съвместни радости, но спомените се оказаха нещо, което не беше в състояние да овладее. Тази нощ цялото й съзнание бе обсебено единствено от Матю Карлайл.

Летеше за Лондон. Предстоеше й среща с богат клиент, наел „Фабрикейшънс“ да проектира офисите на международната компания в Сан Франциско. Клиентът изпрати самолетен билет първа класа и резервира апартамент в лондонския хотел „Дорчестър“.

Ани посещаваше Лондон за първи път. Надяваше се Чарли да я придружи, но той така и не успяваше да преодолее странната си чудатост — страха от летене. Нямаше сила, която да го принуди да се качи на самолет за десетчасовия полет от Сан Франциско до Лондон.

Замина сама. В салона на първа класа се оказа и Матю Карлайл. Той също пътуваше до Лондон.

Леко притъмненият през нощта интериор на презокеански лайнер може да създаде неочаквано интимна атмосфера. Срещаш непознат, разменяте няколко реплики — никакви презимена, разбира се — и нещо прещраква. Улавяш се как си доверявате неща, които никога не бихте изрекли пред близки. В повечето случаи е сигурно, че след като самолетът кацне, едва ли някога ще се срещнете пак.

В техния случай обаче пътуването им в първа класа означаваше резервирани места в един и същ луксозен хотел. И щом той узна за желанието й да поразгледа града, веднага призна, че обожава Лондон и предложи — не, настоя — да й покаже интересни забележителности.

През седмицата й двамата имаха много ангажименти. Уговориха се да се разходят през уикенда. В събота посетиха Бъкингамския дворец, Парламента и Британския музей. Ани остана впечатлена от енциклопедичните познания на Карлайл по английска история. Той кръстосваше с лекота града и дори я заведе в няколко прекрасни чайни за кратък отдих.

Усети привличането помежду им от самото начало. Но понеже от пет години бе не просто омъжена, а дълбоко обичаше съпруга си, лесно си внуши, че това, което става в момента не е нищо повече от глупаво ученическо увлечение по изтънчения Матю Карлайл, който — от своя страна — очевидно пет пари не дава за нея.

Откри грешката си едва в неделя следобед. Отидоха с кола до Стратфорд-ъпон-Ейвън, родното място на Уилям Шекспир.

Досега Матю й се представяше само в добре скроени делови костюми, но за случая бе облякъл джинси, тениска и маратонки. Имаше съвсем земен вид и не приличаше на онзи богат шеф на компютърна компания. Беше се погрижил за всичко. Беше наел малка кола и освободил лимузината с шофьор, който предишния ден ги разкарва из града. Пътуването в тясното купе породи между тях чувство за интимност.

Денят започна отлично. Под яркото августовско слънце обходиха родното място на Шекспир и къщурката на Ан Хатауей. Но времето започна да се разваля и вечерта, на излизане от вълнуваща театрална постановка на „Хенри V“, се наложи да тичат до колата под проливен дъжд.

Измокрени до кости и двамата се смееха, когато Карлайл престана да се занимава със заялата дръжка и я взе в обятията си. Притисна гърба й към колата и жадно я целуна. Без да се замисли, тя обви ръце около врата му и отвърна на целувката с не по-малка страст.

Успяха някак да влязат в колата, а магията на взаимното им привличане продължи. Чувстваше се прималяла от желание, докато се наслаждаваше на допира му. Напълно забрави къде е, коя е, какво прави. Единствено страстта, пронизала я до дъното на душата й, имаше значение.

По-късно често си мислеше, че ако тогава се бяха притиснали на задната седалка в луксозната лимузина, всичко би могло да се случи. Но тази кола беше малка, а и скоростният лост ги разделяше. Най-сетне Карлайл я пусна от прегръдката си и прошепна:

— Преди малко подминахме една страноприемница. Сигурно разполагат със свободни стаи да се подсушим…

Изведнъж си даде сметка какво прави. Та тя беше омъжена! Защо постъпваше така?

— Не… — пророни тя. — Моля те, недей.

Взе я отново в прегръдките си и се опита да я убеди.

— Ела с мен. Не мисли за нищо. Просто ела.

— Не мога. Моля те. Не бива да се държа така.

— Защо не? Стигнахме дотук. Някои неща просто са предопределени да се случат.

Отказа му. Окончателно и категорично.

Но никога не забрави чувствата, които изпита към него, както в деня, когато го намрази, защото заради него загуби „Фабрикейшънс“, така и когато го обвиниха в убийството на Франческа.

Дали Матю Карлайл бе невинен и правилно оправдан? Или съдът току-що бе освободил хладнокръвен убиец?