Патрик Ротфус
Името на вятъра (86)

85.
Ръце срещу мен

Симон и Уилем ме отведоха в стаята ми в „При Анкер“, където аз се сгромолясах в леглото и прекарах следващите осемнайсет часа зад дверите на съня. Когато се събудих на следващия ден, се чувствах учудващо добре, предвид че бях спал с дрехите и мехура ми се бе надул до размерите на диня.

Късметът ми се усмихна и ми отпусна достатъчно време, за да се нахраня и изкъпя, преди едно от момчетата за поръчки на Джеймисън да ме открие. Трябваше да бъда „на рогата“ след половин час.

* * *

Амброуз и аз стояхме изправени пред масата на магистрите. Той ме беше обвинил в злонамерена постъпка. В отговор аз го обвиних в кражба, унищожаване на чужда собственост и поведение, неподобаващо за член на Арканум. След предишното ми преживяване на „върха на рогата“ бях разучил официалните правила на Рерум кодекс — правилника на Университета. Бях ги прочел два пъти, за да съм сигурен какъв е редът на нещата тук. Познавах ги вече като собствената си длан.

За съжаление това означаваше и че ми беше напълно ясно в какви сериозни неприятности се бях забъркал. Обвинението в злонамерено действие беше нещо сериозно. Ако ме намереха за виновен за това, че преднамерено бях наранил Амброуз, щях да бъда бит с камшик и изключен от Университета.

Едва ли имаше някакво съмнение, че бях наранил Амброуз. Той беше посинен и накуцваше. Челото му бе украсено с яркочервено ожулване. Носеше и превръзка през рамо, но бях почти сигурен, че я беше добавил просто за повече драматизъм.

Неприятното беше, че нямах и най-малка представа какво се беше случило в действителност. Не бях имал възможност да говоря с когото и да било. Дори не успях да благодаря на Елодин за това, че предния ден ми беше помогнал в работилницата на Килвин.

Магистрите позволиха на всеки от нас да изложи своята гледна точка. Амброуз се държеше възможно най-възпитано, което означаваше, че когато заговореше, беше изключително вежлив. След известно време започнах да подозирам, че мудността му се дължи на твърде голяма доза болкоуспокоителни.

По изцъклените му очи можех да предположа, че е взел лауданум.

— Нека се занимаем с оплакванията по реда на тяхната сериозност — каза ректорът, след като всеки от нас беше представил своята страна от историята.

Магистър Хеме вдигна ръка и ректорът му кимна да говори.

— Трябва да намалим броя на обвиненията, преди да гласуваме — каза Хеме. — Оплакванията на е’лир Квоте са твърде изобилни. Не може студент да бъде обвинен едновременно и в кражба, и в унищожаване на една и съща собственост — трябва да е или едното, или другото.

— Защо казвате това, магистре? — учтиво го попитах аз.

— Кражбата предполага притежаването на чужда собственост — отвърна Хеме с разумен тон. — Как може да бъде притежавано нещо, което е унищожено? Едното или другото обвинение трябва да отпадне.

— Е’лир Квоте, желаеш ли да оттеглиш едното от оплакванията си? — ректорът погледна към мен.

— Не, господине.

— Тогава предлагам да гласуваме за оттеглянето на обвинението в кражба — настоя Хеме.

Ректорът хвърли гневен поглед към Хеме, като с това мълчаливо го смъмри, задето беше говорил, без да му е дадена думата, и след това отново се обърна към мен:

— Упорството ти срещу гласа на разума не е особено похвално, е’лир, а аргументът на магистър Хеме звучи убедително.

— Аргументът на магистър Хеме е погрешен — отвърнах с равен глас аз. — Кражбата предполага придобиване на чужда собственост. Нелепо е да се твърди, че човек не би могъл да унищожи онова, което е откраднал.

Забелязах, че няколко от магистрите закимаха в отговор на думите ми, но Хеме настояваше:

— Магистър Лорен, какво е наказанието за кражба?

— Студентът може да получи не повече от два удара с камшик по гърба — цитира Лорен — и трябва да върне собствеността или стойността на собствеността, плюс глоба от един сребърен талант.

— А наказанието за унищожаване на чужда собственост?

— Студентът трябва да плати за замяната или ремонта на собствеността.

— Виждате ли? — продължи Хеме. — Съществува възможността той да трябва да заплати два пъти за една и съща лютня. В това няма справедливост. Би означавало да бъде наказан два пъти за едно и също нещо.

— Не, магистър Хеме — прекъснах го аз. — Би означавало да бъде наказан за кражба и унищожаване на чужда собственост. — Ректорът ми хвърли същия поглед, който преди малко си бе спечелил и Хеме за това, че бе говорил, без да му бъде дадена думата, но аз въпреки това продължих: — Ако му бях заел лютнята си и той я беше счупил, това щеше да е едно. Ако я беше откраднал и след това върнал невредима, щеше да е друго. Но той не направи нито едното, нито другото. А двете заедно.

Ректорът почука с пръсти върху масата, за да ни накара да млъкнем.

— Да разбирам ли тогава, че няма да се откажеш от едното от обвиненията си?

— Няма да го направя.

Хеме вдигна ръка и думата му беше дадена.

— Призовавам да гласуваме за отпадането на обвинението в кражба.

— Всички ли са „за“? — уморено попита ректорът. — Хеме вдигна ръка, последван от Брандеур, Мандраг и Лорен. — Пет и половина срещу четири, оплакванията остават в сила. — Той продължи, преди някой да успее да се отклони. — Кой намира ре’лар Амброуз за виновен в унищожаването на чужда собственост?

Всички, с изключение на Хеме и Брандеур, вдигнаха ръце.

— Колко плати за лютнята? — погледна към мен ректорът.

— Девет таланта и шест пенита — излъгах аз, като знаех, че цената все пак беше разумна.

При тези мои думи Амброуз се изправи.

— Хайде стига. Никога през живота си не си държал в ръцете си десет таланта.

Раздразнен от това прекъсване, ректорът отново тропна с пръсти. Но Барндеур вдигна ръка, за да вземе думата:

— Ре’лар Амброуз повдигна интересен въпрос. Как студент, който дойде при нас в такова окаяно състояние, е намерил тези пари?

Няколко от магистрите ме погледнаха с известна несигурност. Сведох поглед, сякаш смутен.

— Спечелих ги от игра на ъгли, господа.

Разнесе се развеселено мърморене. Елодин се разсмя на глас. Ректорът почука върху масата.

— Ре’лар Амброуз да бъде глобен девет таланта и шест пенита. Някой от магистрите противопоставя ли се на това решение?

Хеме вдигна ръка, но загуби срещу гласовете на останалите.

— По обвинението в кражба — брой на отсъдените удари с камшик?

— Нито един — казах аз и това накара някои от магистрите да повдигнат вежди.

— Кой намира ре’лар Амброуз за виновен в кражба? — попита ректорът. Хеме, Брандеур и Лорен не вдигнаха ръце.

— Ре’лар Амброуз да бъде глобен десет таланта и шест пенита. Някой магистър противопоставя ли се на това решение?

Този път Хеме не вдигна ръка, а просто седеше с мрачно изражение на лицето.

Ректорът си пое дълбоко дъх и след това го изпусна шумно.

— Магистре на Архива, какво е наказанието за поведение, неподобаващо на член на Арканум?

— Студентът може да бъде глобен, бит с камшик, временно отстранен от Арканум или изключен от Университета, в зависимост от сериозността на провинението — спокойно отвърна Лорен.

— Какво наказание определяме?

— Временно отстраняване от Арканум — предложих аз, сякаш това беше най-разумното нещо на света.

Амброуз изгуби хладнокръвието си.

— Какво? — обърна се невярващо към мен той.

— Това вече е нелепо! — възкликна Хеме.

— Боя се, че трябва да се съглася с магистър Хеме, е’лир Квоте. — Ректорът ме погледна с известен упрек. — Не бих казал, че наказанието за това трябва да бъде временно отстраняване.

— Не съм съгласен — казах аз, като се опитвах да звуча колкото можех по-убедително. — Помислете за онова, което чухте. Без всякакво друго основание освен личната си неприязън към мен Амброуз реши да ми се подиграе публично и след това да открадне единственото ценно нещо, което притежавам. Такова ли поведение трябва да демонстрира един член на Арканум? Това ли е отношението, което бихте искали да поощрявате и в останалите ре’лар? Дребнавата низост и злоба ли са качествата, които бихте одобрили в студентите, които искат да станат арканисти? Изминали са двеста години, откакто за последен път арканист беше изгорен жив. Ако дадете гилдери на дребнави, разглезени деца като това — посочих Амброуз, — тези продължили дълго мир и безопасност ще свършат след броени години.

Успях да им въздействам. Личеше си по лицата им. До мен Амброуз неспокойно се размърда, като стрелкаше с поглед лицата на магистрите.

След известно мълчание ректорът ги прикани да гласуват.

— Кои са „за“ временното отстраняване на ре’лар Амброуз?

Аруил вдигна ръка, последван от Лорен, Елодин и Елкса Дал…

Настъпи напрегнат миг. Поглеждах ту Килвин, ту ректора с надеждата да видя как ръката на някой от двамата се присъединява към останалите.

Моментът отмина.

— Обвинението отпада.

Амброуз въздъхна облекчено. Аз бях само леко разочарован. Всъщност бях доста изненадан, че изобщо успях да стигна толкова далеч.

— А сега — рече ректорът така, сякаш се подготвяше за нещо, което щеше да му коства огромно усилие. — Обвинението за злонамерена постъпка срещу е’лир Квоте.

— От четири до петнайсет единични удара с камшик и задължително изключване от Университета — изрецитира Лорен.

— Колко удара се предлагат?

Амброуз се обърна да ме погледне. Можех да видя как се въртяха колелцата в мозъка му, опитвайки се да прецени колко тежка цена може да ме накара да заплатя, без да загуби гласовете на магистрите.

— Шест.

Почувствах как в стомаха ми се настаниха ледените пипала на страха. Изобщо не ме беше грижа за ударите с камшик. Бих се съгласил и на две дузини само да не ме изключат от Университета. Ако ме изхвърлеха от Университета, животът ми свършваше.

— Ректоре? — обърнах се към него аз.

Той ме изгледа уморено, но благо. Очите му казваха, че ме разбира, но няма избор, освен да погледне на нещата така, както се налага. Мекото съчувствие в погледа му ме изплаши.

— Да, е’лир Квоте? — Той знаеше какво престои да се случи.

— Мога ли да кажа няколко неща?

— Вече ни изложи своята защита — решително отвърна той.

— Но аз дори не знам какво съм сторил! — избухнах аз, обзе ме паника и хладнокръвието ми се пропука.

— Шест удара и изключване — продължи ректорът с официален глас, без да обръща внимание на моя изблик. — Кои са „за“?

Хеме вдигна ръка. Брандеур и Аруил го последваха. Сърцето ми се сви, когато видях, че ректорът и Лорен също вдигнаха ръце, както и Килвин и Елкса Дал. Последен остана Елодин, който се усмихна безгрижно и размърда пръсти, сякаш ми махаше.

Всички девет гласа бяха срещу мен. Щяха да ме изключат от Университета. С живота ми беше свършено.