Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Кралеубиеца (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Name of the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)

Издание:

Патрик Ротфус. Името на вятъра

Американска, първо издание

Превод: Ангел Ангелов

Редактор: Невена Дишлиева-Кръстева

Коректор: Станка Митрополитска

Художник на корицата: Ясен Панов

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2010 г.

ISBN: 978-954-733-679-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

6.
Цената на спомените

Летописеца слезе в общата стая на странноприемницата „Пътният камък“ едва привечер на следващия ден. Беше блед и се движеше несигурно, като носеше кожената си чанта под мишница.

Коте седеше зад тезгяха и прелистваше книга.

— А, нашият неволен гост. Как е главата?

Летописеца вдигна ръка и докосна тила си.

— Леко пулсира, когато направя по-рязко движение, но все още е на мястото си.

— Радвам се да го чуя — каза Коте.

— Това… — Летописеца се поколеба, докато се оглеждаше. — В Нюар ли сме?

— Всъщност намираш се точно в центъра на Нюар — кимна Коте.

Той размаха ръка с драматичен жест.

— Процъфтяваща метрополия. Дом на десетки люде.

Летописеца се вгледа в червенокосия мъж зад тезгяха и след това се опря на една от масите да си почине.

— В името на овъгленото тяло господне — задъхано каза той. — Това наистина си ти, нали?

Съдържателят изглеждаше объркан.

— Моля?

— Зная, че ще го отречеш — продължи Летописеца — Но онова, което видях миналата нощ…

Съдържателят вдигна ръка, за да го успокои.

— Преди да започнем да обсъждаме възможността мозъкът ти да се е размътил от тая цепнатина върху главата ти, кажи ми — как е пътят до Тиньо?

— Моля? — раздразнено попита Летописеца. — Не бях тръгнал към Тиньо. Бях… ох. Е, добре, дори като оставим настрана миналата нощ, пътят беше доста тежък. Бях ограбен край Абътс Форд и оттогава съм все пеша. Но си заслужаваше, защото ти наистина си тук. — Писарят хвърли поглед към меча, окачен над тезгяха, пое си дълбоко въздух и изражението на лицето му стана леко неспокойно. — Първо искам да ти кажа, че не съм дошъл тук, за да ти създавам неприятности. Не съм тук заради наградата, определена за главата ти. — Той немощно се усмихна. — Не че мога изобщо да те затрудня по някакъв начин…

— Много добре — прекъсна го съдържателят, измъкна отнякъде бял ленен парцал и започна да полира тезгяха. — Тогава кой си ти?

— Можеш да ме наричаш Летописеца.

— Не те попитах как мога да те наричам — натърти Коте, — а как ти е името?

— Деван. Деван Локийс.

Коте спря да полира тезгяха.

— Локийс? Да не си роднина на Дюк… — Коте не довърши и кимна сякаш на себе си. — Да. Разбира се, че си. Не просто летописец, ти си Летописеца.

Той остро изгледа оплешивяващия мъж, като го измери с поглед от горе до долу.

— Я виж ти. Самият велик разобличител.

Летописеца леко се отпусна, очевидно доволен, че репутацията му го е изпреварила.

— Преди малко не се опитвах да се правя на интересен. Не съм мислил за себе си като Деван от години. Отдавна изоставих това име. — Той погледна многозначително съдържателя. — Предполагам, че това усещане е познато и на теб…

Коте не обърна внимание на неизказания въпрос.

— Прочетох книгата ти преди години — „Размножителните навици на обикновените дракуси“. Бях млад мъж, чиято глава беше пълна с разни истории, и тази книга ми отвори очите. — Той погледна надолу и отново започна да бърше повърхността на тезгяха с белия парцал. — Признавам, че бях разочарован да науча, че драконите не съществуват. Това е труден урок за всяко момче.

Летописеца се усмихна.

— Честно да си кажа, и аз самият бях леко разочарован. Отидох да проуча легендата и онова, което открих, беше гущер. Удивителен гущер, но все пак просто гущер.

— И сега си тук — рече Коте. — Успя ли да докажеш, че и аз не съществувам?

— Не — Летописеца нервно се засмя. — Виждаш ли, ние чухме слух…

Ние? — прекъсна го Коте.

— Пътувах с един твой стар приятел — Скарпи.

— Взе те под крилото си, нали? — каза Коте повече на себе си. — Виж ти — чирак на Скарпи.

— По-скоро колега.

Коте кимна все така безизразно.

— Трябваше да се досетя, че той пръв ще ме открие. И двамата сте клюкари.

Усмивката на Летописеца стана кисела и той преглътна първите думи, които му дойдоха на устата в отговор. Положи усилия, за да запази спокойното си изражение.

— И така, какво мога да направя за теб? — Коте остави парцала настрани и се усмихна с най-добрата си усмивка на гостилничар. — Нещо за ядене или пиене? Стая за през нощта?

Летописеца се поколеба.

— Имам всичко. — Коте направи широк жест зад тезгяха. — Меко и светло старо вино? Медовина? Тъмна бира? Сладък плодов ликьор? Сливова ракия? Шери? Зелена ябълка? Къпина? — Коте посочваше бутилките една по една. — Хайде, сигурно все искаш нещо?

Докато говореше, усмивката му се разшири, разкривайки твърде много зъби за една приятелска усмивка на гостилничар. В същото време очите му заблестяха студени, непреклонни и гневни.

Летописеца не издържа погледа му и сведе глава.

— Мислех си, че…

Мислел си — подигравателно го прекъсна Коте, зарязал всякакви престорени усмивки. — Много се съмнявам. Иначе щеше да помислиш — той сякаш отхапа думата — в каква опасност ме поставяш с идването си тук.

Лицето на Летописеца пламна.

— Чувал съм, че Квоте е безстрашен — каза той разгорещено.

Съдържателят сви рамене.

— Само свещениците и глупаците са безстрашни, а аз никога не съм бил в много добри отношения с Господ.

Летописеца се намръщи, осъзнавайки, че е налапал стръвта.

— Слушай — продължи той със спокоен тон, — бях изключително внимателен. Никой освен Скарпи не знаеше, че идвам. Не съм споменавал за теб на никого другиго. Не очаквах да те намеря.

— Това много ме облекчава — отвърна Коте със сарказъм.

Очевидно обезсърчен, Летописеца продължи:

— Аз самият ще призная, че идването ми тук може и да е било грешка. — Той направи пауза, като се надяваше, че Коте ще го опровергае, но това не се случи и след като въздъхна кратко и дълбоко, Летописеца продължи: — Но стореното — сторено. Не си ли се замислял…

— Това беше отдавна… — поклати глава Коте.

— Не са минали и две години — възрази Летописеца.

— … и аз вече не съм човекът, който бях преди — продължи Коте, без да спира.

— И какъв човек точно имаш предвид?

— Квоте — просто отговори, избягвайки по-нататъшни обяснения. — Сега аз съм Коте. Грижа се за странноприемницата си. Това означава, че бирата струва три шима, а самостоятелната стая — една медна монета. — Той отново се зае ожесточено да търка. — Както сам се изрази, „стореното — сторено“. Историите сами ще се погрижат да бъдат разказвани.

— Но…

Коте погледна нагоре и Летописеца за секунда успя да надникне зад гнева, блестящ в очите на червенокосия. За миг мярна болката, таяща се отдолу — оголена и окървавена — като рана, която е твърде дълбока, за да зарасне. След това отвърна поглед и на повърхността остана само гневът.

— Какво би могъл да ми предложиш, че да си заслужава да платя цената, за да си спомня?

— Всички мислят, че си мъртъв.

— Ти не можеш да разбереш, нали? — Коте поклати глава на границата между раздразнението и забавлението. — Точно в това е работата — хората не те търсят, когато знаят, че си мъртъв. Старите врагове не се опитват да си разчистят сметките с теб. И хората не идват при теб да те карат да им разказваш истории — добави той кисело.

— Някои казват, че си мит — не се отказваше Летописеца.

— Аз съм мит — спокойно отвърна Коте, като направи екстравагантен жест. — Много специален вид мит, който създава сам себе си. Най-добрите лъжи за мен са онези, които аз самият съм измислил.

— Разправят, че никога не си съществувал — кротко го поправи Летописеца.

Коте равнодушно сви рамене, но усмивката му помръкна едва доловимо.

Усетил слабото му място, Летописеца продължи:

— Някои истории те описват като най-обикновен убиец с окървавени ръце.

— Аз съм и това. — Коте се обърна и започна да полира тезгяха зад бара.

Той отново сви рамене, но този път не със същата лекота като преди.

— Убивал съм хора и твари, които са повече от хора. И всеки един от тях си го е заслужавал.

— Историите използват думата „убиец“, а не „герой“ — бавно поклати глава Летописеца. — Загадъчният Квоте и Квоте Кралеубиеца са двама съвсем различни мъже.

Коте спря да търка тезгяха и се обърна с гръб към стаята. Кимна веднъж, без да вдига поглед.

— Някои стигат по-далеч и казват, че има нов Чандриан — нов ужас в нощта. И косата му е червена като кръвта, която пролива.

— Хората, които са важни за мен, могат да различат истината от лъжата — каза Коте, сякаш опитваше да убеди самия себе си, че това е така, но гласът му беше уморен и отчаян и му липсваше увереност.

Летописеца леко се засмя.

— Така е, разбира се. Поне засега. Но ти самият би трябвало да осъзнаваш най-добре колко тънка е линията между истината и убедителната лъжа. Между истинската история и историята, разказвана за забавление. — Летописеца изчака думите му да постигнат нужния ефект и продължи: — Знаеш коя от двете ще победи накрая.

Коте остана с лице към стената, а ръцете му стояха отпуснати върху тезгяха. Главата му беше леко наклонена напред, сякаш върху плещите му бяха стоварили огромна тежест.

Предусещайки победата, Летописеца нетърпеливо продължи:

— Някои казват, че имало и жена…

— Какво знаят те? — гласът на Коте режеше като нож. — Какво знаят за онова, което се случи? — Внезапно гласът му стана толкова тих, че Летописеца трябваше да сдържа дъха си, за да чува думите.

— Казват, че тя… — Думите заседнаха във внезапно пресъхналото гърло на Летописеца и стаята стана необичайно тиха.

Коте стоеше с гръб, тялото му не помръдваше, а зъбите му бяха здраво стиснати. Дясната му ръка, омотана в чистия бял парцал, бавно се затвори в юмрук.

На двайсетина сантиметра от него една бутилка се пръсна на парчета. Въздухът се изпълни с миризмата на ягоди едновременно със звука от счупването на стъклото. Тишината беше толкова всеобхватна, че звукът сякаш се изгуби в нея, но все пак се оказа достатъчен.

Достатъчен, за да разчупи мълчанието на малки остри парченца. Кръвта на Летописеца изстина във вените, когато той внезапно осъзна каква опасна игра играе. Вцепенен, той си помисли: „Значи това е разликата между това да разказваш история и да участваш в нея — страхът.“

— Какво би могъл да знае който и да било за нея? — кротко попита Коте и се обърна.

Дъхът на Летописеца секна, когато видя лицето му. Спокойното изражение на гостилничаря беше като маска, разбита на парчета. Под нея лицето на Коте беше обладано от духовете на миналото, очите му бяха наполовина в този свят, наполовина другаде — в спомените.

Летописеца се сети за една история, която беше чувал.

Една от многото. Историята разказваше как Квоте тръгнал да търси онова, което желаело сърцето му. Трябвало да излъже един демон, за да го получи. Но веднъж получил го, трябвало да се пребори с ангел, за да го запази. Летописеца усети, че е готов да повярва в тази история. „Преди това беше само история, — рече си, — но сега вярвам в нея. Това е лицето на мъжа, убил ангела.“

— Какво биха могли да знаят за мен? — продължи Коте със сдържан гняв в гласа. — Какво знаят за това? — Той направи кратък, гневен жест, който сякаш се отнасяше до всичко — счупената бутилка, странноприемницата, целия свят.

Летописеца мъчително преглътна сухотата в гърлото си.

— Само онова, което им е казано.

Кап-кап, кап-кап. Ликьорът от счупената бутилка се застича неравномерно по пода.

— Аха — Коте изпусна дълга въздишка.

Кап-кап, кап-кап.

— Хитро. Използваш най-добрите ми трикове срещу мен самия. Възнамеряваш да държиш историята ми за заложник.

— Ще разкажа истината.

— Нищо друго освен истината не може да ме пречупи. Има ли нещо по-трудно от истината? — по лицето му бързо премина болнава, подигравателна усмивка.

За един дълъг миг само звукът от капките, които падаха върху пода, нарушаваше тишината в стаята.

Накрая Коте излезе през вратата зад тезгяха.

Летописеца стоеше неловко в празната стая, без да е сигурен дали е получил отказ и трябва ли да си върви.

Няколко минути по-късно Коте се върна с ведро сапунена вода. Без да поглежда към разказвача на истории, той започна внимателно и методично да мие бутилките. Избърса дъната на всяка от тях от ягодовия ликьор и ги постави върху тезгяха, между себе си и Летописеца, сякаш можеха да му послужат за защита.

— Значи ти търсеше легендата и вместо това намери човека — безизразно каза той, без да поглежда нагоре. — Чувал си историите и сега искаш да разбереш как наистина са се случили нещата.

Очевидно облекчен, Летописеца остави чантата си върху една от масите и изненадано забеляза, че ръцете му треперят.

— Преди известно време дочухме за теб. Просто слухове. Всъщност не очаквах… — Внезапно почувствал се неловко, Летописеца спря за момент. — Представях си те по-стар.

— Аз съм — отвърна Коте.

Летописеца изглеждаше объркан, но преди да успее да каже нещо, съдържателят продължи:

— Какво те доведе в този забутан край на света?

— Среща с графа на Баедн-Брит — каза Летописеца, като тежко въздъхна. — След три дни в Трейа, ако не броим днес.

Съдържателят спря за момент с търкането.

— Очакваш да стигнеш до имението му за четири дни? — тихо попита той.

— Изостанах с графика — призна Летописеца. — Откраднаха ми коня близо до Абътс Форд — той хвърли поглед през прозореца, към притъмняващото небе, — но ще наваксам с по-малко сън. Утре сутринта тръгвам и ти се махам от главата.

— Е, не искам аз да съм причината да си губиш от съня — саркастично отвърна Коте и очите му отново заискриха неприветливо. — Мога да ти разкажа всичко на един дъх. — Той се прокашля. — Участвах в трупа, пътувах, обичах, изгубих, доверих се и бях предаден. Запиши си го и след това го изгори, защото така ще е най-добре за теб.

— Не приемай думите ми по този начин — бързо отвърна Летописеца. — Ако желаеш, цялата нощ е на наше разположение, както и няколко часа от утрото.

— Колко любезно от твоя страна — сряза го Коте. — Искаш да ти разкажа моята история за една вечер? Без каквото и да е време да си припомня нещата? Без да мога да се подготвя? — Устата му се сви в тънка линия. — Не. Отивай да си губиш времето с оня благородник. Няма да се занимавам повече с това.

— Ако си сигурен, че ще ти трябва… — побърза да каже Летописеца.

— Да — Коте с трясък остави бутилката върху тезгяха. — Със сигурност може да се каже, че ще ми трябва повече време от това. И тази нощ няма да получиш нищо. Нужно е време, за да се подготви една истинска история.

Летописеца нервно потръпна и прокара ръце през косата си.

— Мога да използвам и утрешния ден в записването на историята ти… — Той не довърши, като видя, че Коте клати глава.

След като помълча известно време, отново продължи, като по-скоро сякаш говореше на себе си:

— Ако взема кон в Баедн, мога да ти отделя целия утрешен ден, по-голямата част от нощта и част от следващия ден. — Той потри челото си. — Мразя да яздя през нощта, но…

— Ще ми трябват три дни — рече Коте. — Сигурен съм.

— Но… графът — пребледня Летописеца.

Коте презрително махна с ръка.

— На никого не му трябват цели три дни — твърдо рече Летописеца. — Разпитвах не кой да е, а Орен Велситер. Самият Орен Велситер. Той е осемдесетгодишен, а животът, който е живял, се равнява на двеста години. Ако се броят и лъжите — може да са и петстотин. Той беше този, който ме потърси — настойчиво подчерта Летописеца. — И му бяха необходими само два дни.

— Това е моето предложение — простичко отвърна съдържателят. — Или ще го направя както трябва, или изобщо няма да го правя.

— Чакай малко — просветна лицето на Летописеца. — Досега си правех плановете отзад напред — каза той, като поклати глава на собствената си глупост. — Просто първо ще посетя графа и след това ще се върна. Тогава ще разполагаш с цялото време, което ти е нужно. Даже мога да доведа и Скарпи със себе си.

Коте хвърли на Летописеца поглед, изпълнен с дълбоко пренебрежение.

— Какво те кара да мислиш, че изобщо ще съм тук, когато се върнеш? — скептично го запита той. — И като стана въпрос, какво те кара да мислиш, че можеш просто свободно да си излезеш оттук след онова, което научи?

Летописеца притихна напълно.

— Да не би… — Той преглътна и започна отначало: — Да не би да искаш да кажеш, че…

— Разказването на историята ще отнеме три дни — прекъсна го Коте, — които започват утре. Това казвам.

Летописеца затвори очи и прокара ръка през лицето си. Графът, разбира се, щеше да е бесен. И не беше ясно какво щеше да се наложи да стори, за да си върне благоразположението му. И все пак…

— Ако това е единственият начин, по който мога да получа тази история — приемам.

— Радвам се да го чуя. — Съдържателят се отпусна и на устните му се появи подобие на усмивка. — Хайде сега, да не би три дни да са толкова необичайно много?

Сериозното изражение на Летописеца се върна.

— Три дни наистина са необичайно много… — Част от усещането за собствената му значимост се появи отново. — Но пък от друга страна… — Той направи жест, с който да покаже колко безполезни са думите. — Ти си Квоте.

Мъжът, който наричаше себе си Коте, погледна иззад бутилките си. На устните му изгря истинска усмивка. В очите му се разгоря искра. Изведнъж той сякаш изглеждаше по-висок.

— Да, предполагам, че е така — каза Коте и в гласа му имаше стоманена твърдост.