Патрик Ротфус
Името на вятъра (84)

83.
Завръщане

Същата вечер събрах вещите си и слязох долу в общата стая. Местните хора ме наблюдаваха и развълнувано шепнеха помежду си. Докато вървях към бара, дочух някои от коментарите и осъзнах, че вчера повечето от тях ме бяха видели увит в превръзки и навярно бяха предположили, че под тях има тежки рани. Днес превръзките ги нямаше и всичко, което виждаха, бяха няколко дребни натъртвания. Поредното чудо. Едва сдържах усмивката си.

Навъсеният съдържател ми каза, че не би могъл да ми вземе пари, като вижда как целият град ми се чувства задължен и така нататък… Настоях. Не и не. В никакъв случай — той не искаше и да чуе за това. Искало му се да има и някакъв друг начин да покаже признателността си.

Направих замислено изражение. Казах му, че сега, след като той го споменава, бих се зарадвал на още една бутилка от онова очарователно ягодово вино…

Отидох на пристанището Ийвсдаун и си купих място на баржата, която слизаше надолу по течението на реката. След това, докато чаках, попитах дали някой от работниците по доковете е виждал красива млада жена с тъмна коса да минава оттук през последните два дни…

Оказа се, че я бяха виждали. Била пристигнала предния ден следобед и тръгнала с кораб надолу по реката. Почувствах известно облекчение, след като разбрах, че е сравнително добре и в безопасност. Но като изключим това, не знаех какво да мисля. Защо не беше дошла в Требон? Дали мислеше, че съм я изоставил? Дали си спомняше нещо от онова, за което говорихме в онази нощ, докато лежахме заедно върху сивия камък?

Няколко часа след зазоряване пристанахме на кея в Имре и аз отидох право при Деви. След разгорещен пазарлък й дадох лоденския камък и един талант, за да издължа твърде краткосрочния си заем от двайсет таланта. Продължавах да й дължа първоначалния си заем, но след всичко, през което бях преминал, четирите таланта вече не ми изглеждаха толкова заплашителни, макар кесията ми да бе отново почти празна.

Нужно ми беше известно време, за да се върна към нормалния си ритъм на живот. Бях отсъствал само четири дни, но се наложи да се извинявам и да давам обяснения на най-различни хора. Бях пропуснал една среща с граф Трепе и две с Манет, както и един обяд с Фела. Анкер беше останал без музикант в продължение на две нощи. Дори и Аури внимателно ме упрекна, че не съм ходил да я видя.

Бях пропуснал занимания с Килвин, Елкса Дал и Аруил. Всички те приеха извиненията ми със снизходително неодобрение. Знаех, че в крайна сметка, когато определяха таксата ми за обучение за следващия семестър, щях да си платя за това внезапно и до голяма степен неоправдано отсъствие.

С Уил и Сим беше по-трудно. Те бяха чули слухове за студент, нападнат в някаква уличка. И тъй като изражението на Амброуз напоследък било по-самодоволно от обикновено, очаквали, че съм избягал от града или, в най-лошия случай, че съм на дъното на Ометхи със завързани за краката ми камъни.

Те бяха единствените, които получиха истинско обяснение за онова, което се бе случило. Макар да не им казах цялата истина за причината, поради която се интересувах от чандрианите, все пак им разказах цялата история и им показах люспата. Те бяха доста смаяни, но въпреки това ми дадоха ясно да разбера, че следващия път трябва да им оставя бележка или здравата ще си изпатя.

Разбира се, потърсих и Дена, като се надявах да дам на нея най-важното от всичките си обяснения. Но както винаги не успях да я намеря.