76.
Размножителните навици на обикновените дракуси
— Това е дракон — прошепна Дена. — Техлу да ни пази и закриля! Дракон!
— Не е дракон — възразих. — Дракони не съществуват.
— Погледни го! — изсъска ми тя. — Ето го там! Погледни огромния проклет дракон!
— Това е дракус — поправих я аз.
— Дяволски огромен е — каза тя с истерична нотка в гласа. — Това е един дяволски огромен дракон, който ще дойде тук и ще ни изяде.
— Не яде месо — рекох аз. — Растителнояден е. Нещо като голяма крава.
Дена ме погледна и започна да се смее. Не се смееше истерично, а безпомощно като някой, който току-що бе чул нещо толкова смешно, че просто не може да се въздържи да не се изхили. Запуши устата си с ръце и започна да се тресе от смях, като единственият звук, който се чуваше между пръстите й, беше тихо пухтене.
Отдолу просветна нов отблясък от синия огън. Както се смееше, Дена замръзна и след това махна ръце от устата си.
Погледна ме с широко отворени очи и измуча с тих и леко разтреперан глас:
— Му-у-у.
И двамата бяхме преминали толкова бързо от състояние на ужас към усещането, че сме в безопасност, че бяхме готови да се смеем на всичко просто от облекчението, което изпитвахме. Така че когато тя отново се разтърси от конвулсивен смях, който се опитваше да заглушава с ръце, аз също започнах да се смея и коремът ми се тресеше от опитите да не издавам звук. Лежахме така като две кикотещи се деца, докато под нас огромният звяр сумтеше и душеше около огъня ни, като от време на време изпускаше пламъци.
След няколко дълги минути най-сетне успяхме да започнем да се контролираме.
Дена избърса сълзите от очите си и си пое дълъг, разтреперан дъх. Плъзна се по-близо до мен, докато лявата част на тялото й се притисна до дясната ми страна.
— Слушай — тихо каза тя, докато и двамата надничахме през ръба на камъка, — това нещо не пасе. То е огромно. Никога не би успяло да се нахрани достатъчно. И погледни устата му. Погледни какви зъби има.
— Точно така. Те са плоски, а не остри. То яде дървета. Виж колко е голямо. Къде би могло да намери достатъчно месо? Ще трябва да изяжда по десет елена всеки ден. Не би могло да оцелее!
— Откъде знаеш! — обърна се да ме погледне тя.
— Четох за това в Университета. В една книга, наречена „Размножителните навици на обикновените дракуси“. Използва огъня, за да привлече партньор. Нещо като оперението при птиците.
— Искаш да кажеш, че това нещо там долу… — Известно време тя мълча, търсейки подходящите думи — … ще се опита да се чифтоса с нашия лагерен огън? — На мен ми изглеждаше, че тя отново ще избухне в смях, но вместо това си пое дълбоко дъх и запази хладнокръвие. — Е, това е нещо, което трябва да видя…
И двамата усетихме как камъкът и земята под нас потрепериха. В същия момент наоколо притъмня забележимо.
Когато погледнахме надолу, видяхме, че дракусът се търкаля в огъня като прасе в калта. Земята се тресеше, докато той се извиваше и мачкаше огъня под себе си.
— Това нещо трябва да тежи… — Дена не довърши и поклати глава.
— Пет тона — предположих аз. — Поне пет.
— Може да ни докопа. Може да бутне тези камъни.
— Не ми се вярва — казах аз и потупах с ръка камъка под мен, като се опитвах да звуча по-уверен, отколкото бях наистина. — Те са били тук дълго време. В безопасност сме.
Докато се търкаляше в големия ни лагерен огън, дракусът беше разхвърлял горящи клони по цялото било на хълма. Сега той се бе насочил към един полуизгорял пън, който пушеше в тревата. Дракусът го подуши и след това се претърколи върху му, смазвайки го върху земята. След това се изправи отново на крака, отново подуши пъна и го изяде. Не го дъвчеше. Глътна го наведнъж, като жаба, която гълта щурец.
Това се повтори на няколко пъти, докато звярът обикаляше в кръг около вече почти угасения огън. Той душеше, въргаляше се върху горящите парчета дърво и след като бяха угасени, ги изяждаше.
— Предполагам, че в това има смисъл — каза Дена, докато го наблюдаваше. — Ако нямаше нещо в главата си, което да го кара първо да угаси пламъците, едва ли щеше да оцелее много дълго.
След няколко минути душене и въргаляне дракусът се върна при смачканите въглени, което беше всичко останало от огъня ни. Обиколи ги няколко пъти, след това отиде и легна върху тях. Свих се уплашено, но той просто се размърда напред-назад като кокошка, която се наместваше върху полог. Върхът на хълма беше вече напълно тъмен, с изключение на бледата лунна светлина.
— Как може никога да не съм чувала за тези неща? — попити Дена.
— Те са много редки — отвърнах аз. — Хората са склонни да ги избиват, защото не разбират, че тези зверове са сравнително безобидни. А и не се възпроизвеждат много бързо. Този е вероятно около двестагодишен и е достигнал горе-долу максималната им големина — възхитих се аз. — Обзалагам се, че в целия свят няма повече от двеста-триста дракуса с такава големина.
Наблюдавахме още няколко минути, но долу нямаше никакво движение. Дена се прозя широко.
— Богове! Толкова съм изтощена. Нищо не може да те измори толкова, колкото усещането за сигурна смърт. — Тя се претърколи по гръб и след това настрани, после отново се обърна с лице към мен. — Господи! Тук, горе, е студено. — Тя видимо трепереше. — Мога да разбера защо се е сгушил върху нашия огън.
— Можем да слезем и да вземем одеялото — предложих аз.
— Как не — изсумтя тя.
Тя обгърна раменете си с ръце и продължи да трепери.
— Ето, вземи — изправих се и свалих плаща си. — Увий се с това. Не е много, но е по-добре от голия камък — подадох й го. — Ще те наблюдавам, докато спиш, за да съм сигурен, че няма да паднеш през ръба.
Тя дълго ме гледа и аз почти очаквах, че ще ми откаже. Но малко след това тя взе плаща и се уви с него.
— Вие, господарю Квоте, със сигурност знаете как да накарате едно момиче да се чувства добре.
— Изчакай до утре — казах аз. — Още нищо не си видяла.
Седях тихо, като се опитвах да не треперя, и накрая дишането на Дена стана равномерно. Наблюдавах я как спи с тихото доволство на момче, което си няма и представа колко е глупаво и какви неочаквани трагедии ще му донесе следващият ден.
