Патрик Ротфус
Името на вятъра (57)

56.
Покровители, девици и метеглин

Пренастроих лютнята си. Това ме разсея, докато Станчион събираше мнения от тълпата. Ръцете ми сами следваха толкова познатите движения за смяната на скъсаната струна, докато вътрешно аз бях разяждан от терзания. Сега, когато аплодисментите бяха заглъхнали, отново бяха започнали да ме измъчват съмнения. Беше ли една песен достатъчна, за да покажа таланта си? Ами ако реакцията на публиката се дължеше не толкова на моето изпълнение, колкото на силата на самата песен? Дали импровизираният ми финал се бе харесал? Може би песента изглеждаше завършена само на мен самия…

Когато приключих със свалянето на скъсаната струна, аз я огледах равнодушно и внезапно мислите ми запрепускаха лудо.

Тя не беше износена или дефектна, както очаквах. Скъсаният й край беше срязан чисто като с нож или ножици.

За момент просто продължих глупаво да се взирам в нея. Дали някой нарочно бе повредил лютнята ми? Невъзможно. Никога не я изпусках от поглед. Освен това бях проверил струните, преди да напусна Университета, и още веднъж, преди да изляза на сцената. Тогава как се бе случило?

Мисълта продължаваше да се върти в главата ми, когато забелязах, че тълпата е притихнала. Вдигнах поглед точно навреме, за да видя как Станчион се качва на сцената. Побързах да се изправя насреща му.

Изражението на лицето му беше любезно, но иначе непроницаемо. Когато той се приближи към мен, стомахът ми се стегна на възел. След като ми протегна ръка по същия начин, както го бе направил с предишните кандидати, усетих как ми прималява.

Насилих се да се усмихна с най-добрата си усмивка и стиснах ръката на Станчион. Бях син на баща си и някогашен член на трупа. Щях да приема провала си с достойнството на рода Едема Рух. По-скоро земята щеше да се разтвори и да погълне това лъскаво, надуто място, отколкото аз да покажа каквато и да е следа на отчаяние.

Освен това някъде в публиката, която ме наблюдаваше, беше и Амброуз.

Бих се продънил заедно с „Еолиан“, Имре и цялото море Сентхе, преди да му доставя такова удоволствие.

И така аз се усмихнах весело и поех ръката на Станчион в своята.

Докато я разтърсвах, усетих в дланта си нещо твърдо. Погледнах надолу и видях блясъка на сребро. Свирките — признание за моя талант.

Сигурно на всички е било забавно да видят изражението на лицето ми. Погледнах отново Станчион. Очите му играеха и той ми намигна.

Обърнах се и вдигнах високо свирките, за да може всеки да ги види. Тълпата в „Еолиан“ изрева отново. Този път тя ме приветстваше.

* * *

— Трябва да ми обещаеш — сериозно и със зачервени очи ми каза Симон, — че никога повече няма да свириш тази песен, без преди това да ме предупредиш. Никога.

— Толкова ли зле беше? — все още зашеметен му се усмихнах аз.

— Не! — почти извика Симон. — Беше… Аз никога… — Той напразно се опитваше да намери точните думи, след това склони глава, отчаяно я зарови в ръцете си и заплака.

Уилем прегърна покровителствено Симон, който, без да се срамува, се облегна на рамото му.

— Нашият Симон има нежно сърце — меко обясни той. — Мисля, че той искаше да каже, че много е харесал песента.

Забелязах, че ъгълчетата на очите на Уилем също са зачервени.

Сложих ръка на гърба на Симон.

— И мен ме удари право в сърцето, когато я чух за пръв път — честно си признах аз. — Родителите ми я изпълниха по време на Карнавала в средата на зимата. Когато бях деветгодишен и в продължение на два часа след това се чувствах като развалина. Наложи се да отрежат моята партия от „Свинарят и славеят“, защото изобщо не бях в състояние да играя.

Симон кимна и направи жест, който трябва да означаваше, че е добре, но едва ли ще може да говори скоро и че аз трябваше да не му обръщам внимание.

Отново погледнах Уилем.

— Бях забравил, че някои хора преживяват песента по този начин — неуверено казах аз.

— Препоръчвам лечение със скутен — безцеремонно отвърна Уилем, — или „отрежи опашка“, ако предпочиташ вулгарното му наименование. Май, доколкото си спомням, ти ни обеща, че ще ни залееш с него, ако си получиш свирките. Което е доста жалко за теб, защото за твое нещастие си нося обувките за пиянство.

Чух Станчион да се подхилва зад гърба ми.

— Май това трябва да са двамата ти приятели, които не са кастрати, а? — Симон, изглежда, беше достатъчно изненадан от това, че го наричаха „не кастрат“, та се посъвзе малко и изтри носа си с ръкав.

— Уилем, Симон, това е Станчион.

Симон кимна.

Уилем се поклони леко вдървено.

— Станчион, би ли ни помогнал да стигнем до бара? Обещах да им купя напитка.

— Напитк-и — натърти Уилем. — Напитки.

— Съжалявам… напитки — наблегнах на множественото число. — Нямаше да съм тук, ако не бяха те двамата.

— А — ухили се Станчион, — покровители, значи. Напълно те разбирам!

* * *

Халбата на победата се оказа същата като утешителната халба. Вече ме чакаше, когато Станчион накрая успя да ни преведе до новите ни места на бара през блъсканицата от хора. Той дори настоя да купи скутен на Симон и Уилем, като обясни, че покровителите също имат дял от плячката. Искрено му поблагодарих от името на бързо изтъняващата ми кесия.

Докато чакахме напитките им да дойдат, се опитах любопитно да надникна в халбата си, която стоеше на тезгяха, и открих, че за да го направя, трябва да се изправя върху стола си.

— Метеглин — информира ме Станчион. — Опитай го и после можеш да ми благодариш. Там, откъдето идвам, казват, че човек би се върнал от света на мъртвите само за да опита тая напитка.

Допрях върха на пръстите си до периферията на въображаема шапка.

— На вашите услуги.

— За теб и твоето семейство — учтиво отвърна той.

Отпих от високата халба и се опитах да си събера мислите. Тогава усетих нещо прекрасно в устата си — свеж пролетен мед, карамфил, кардамон, канела, изстискано грозде, печена ябълка, сладка круша и бистра кладенчова вода.

Това е, което мога да кажа, за метеглина. Ако не сте го опитвали, тогава съжалявам, че не мога да го опиша по-добре. Ако пък сте го опитвали, то няма нужда да ви напомням какъв е вкусът му.

С облекчение видях, че „отрежи опашката“ беше сипана в умерено големи чаши, като имаше една и за Станчион. Ако бяха дали халби с черно вино на приятелите ми, щеше да ми е нужна ръчна количка, за да ги върна обратно от другата страна на реката.

— За Савиен! — вдигна тост Уилем.

— Правилно! — съгласи се Станчион и вдигна своята чаша.

— Савиен… — успя да се включи и Симон, макар гласът му да звучеше като сподавено ридание.

— … и Алоин — добавих аз и с усилие придвижих огромната си халба, за да се чукна с техните чаши.

Станчион изпи своя скутен на един път с безгрижие, от което и на мен ми се припи.

— И така — рече той, — преди да те оставя на хвалбите на твоите колеги, трябва да те попитам нещо. Къде си се научил да правиш това? Имам предвид, да свириш с една липсваща струна.

Замислих се за момент.

— Кратката или дългата история искаш да чуеш?

— Засега кратката.

— Ами, просто е нещо, което успях да науча — небрежно махнах с ръка аз и се усмихнах. — Нещо, останало от грешната ми младост.

Станчион ме изгледа продължително и по изражението на лицето му си личеше, че се забавлява.

— Май сам си заслужих този отговор. Следващия път ще предпочета дългата версия. — Той си пое дълбоко дъх и огледа залата, при което обицата на ухото му проблесна на светлината. — Отивам да се смеся с тълпата. Няма да им позволя да ти се изсипят на главата всички наведнъж.

— Благодаря ви, господине — облекчено се ухилих аз.

Той поклати глава и направи подканящ жест към някой зад бара, който бързо му донесе пълна халба.

— По-рано тази нощ „господине“ звучеше добре и подходящо. Но сега за теб съм просто Станчион.

Той отново ме погледна, усмихна се и кимна.

— А аз как да те наричам?

— Квоте — отвърнах аз, — просто Квоте.

— За „просто Квоте“ — Уилем вдигна тост зад гърба ми.

— И за Алоин — добави Симон, подпря глава на ръката си и започна тихо да плаче.

* * *

Граф Трепе беше един от първите, които дойдоха при мен. Отблизо той изглеждаше по-нисък и по-възрастен. Но очите му бяха блестящи, весели, когато говореше за песента ми.

— Тогава тя се скъса! — каза той и лудо размаха ръце. — И всичко, което успях да си помисля, беше: „Не сега! Не преди края!“ Ти вдигна поглед към нас и след това отново го сведе надолу към струните, а в залата ставаше все по-тихо и по-тихо. След това ти отново сложи ръцете си върху струните и аз си помислих: „Това момче е смело. Твърде смело. То не знае, че не може да спаси финала на една прекъсната песен със счупена лютня.“ Но ти го направи! — Той се засмя, сякаш бях направил най-смешното нещо на света и след това затанцува бързите стъпки на фолклорен танц.

Симон, който беше спрял да плаче и вече бе започнал да се поддава на ласкателствата, които чуваше, се засмя заедно с графа. Уилем, изглежда, все още не можеше да прецени що за човек е Трепе и го наблюдаваше със сериозен поглед.

— Някой ден трябва да посвириш в моята къща — каза Трепе и побърза да вдигне ръка. — Сега няма да говорим за това и няма да отнемам повече от вечерта ти. — Той се усмихна. — Но преди да си тръгна, трябва да ти задам един последен въпрос. Колко години е прекарал Савиен при амирите?

— Шест — отговорих аз, без да се замислям. — Три години е трябвало да се доказва и още три години се е обучавал.

— Как мислиш, дали шест е добро число?

Нямах представа какво се опитва да ми каже.

— Шестицата не може да бъде наречена точно щастливо число — предпазливо казах аз. — Ако търсех щастливо число, бих се спрял на седем — свих рамене — или пък на три.

Трепе обмисли думите ми, потупвайки с пръст брадичката си.

— Прав си. Но шест години с амирите означава, че се е върнал при Алоин на седмата. — Той порови в джоба си и извади цяла шепа монети от най-малко три различни страни. Отдели седем таланта от цялата бъркотия и ги бутна в изненаданата ми ръка.

— Милорд — заекнах аз, — не мога да приема парите ви.

Не парите ме изненадаха, а сумата.

— И защо не? — Трепе изглеждаше объркан.

Отворих уста да отвърна, но се оказа, че това беше един от редките моменти, в които не можех да намеря подходящите думи.

Трепе се изкикоти и затвори ръката ми около монетите.

— Това не е награда за свиренето. Е, всъщност е такава, но по-скоро като стимул, който да те поощри да продължаваш да се упражняваш, да ставаш все по-добър. Правя го в името на музиката. — Той сви рамене. — Виждаш ли, на лавровото дърво му е нужен дъжд, за да расте. Аз не мога да направя много по този въпрос. Но все мога да запазя главите на няколко музиканти, нали така? — На лицето му се появи дяволита усмивка. — Така че Бог ще се погрижи да има влага за лавровите дървета, а аз ще се погрижа музикантите да са на сухо място. И някои по-мъдри умове от моя ще решат кога да съберат едните с другите.

За момент замълчах.

— Мисля, че май сте по-мъдър, отколкото твърдите — рекох след малко.

— Е — рече той, като се опитваше да не показва какво удоволствие са му доставили думите ми, — не позволявай да се разчуе или хората ще започнат да очакват велики неща от мен.

Той се обърна и беше бързо погълнат от тълпата.

Плъзнах седемте таланта в джоба си и усетих как от раменете ми падна огромна тежест. Беше като отлагане на екзекуция.

Може би наистина беше така, тъй като нямах представа как Деви би ме окуражила да платя дълга си. За пръв път от два месеца можех спокойно да си поема дъх. Усещането беше приятно.

След като Трепе си тръгна, един от признатите музиканти дойде да отправи своите поздравления. След него се появи един кеалдишки лихвар, който стисна ръката ми и предложи да ми купи напитка.

След това дойдоха един дребен благородник, още един музикант и красива млада жена, за която реших, че може да е моята Алоин, докато не чух гласа й. Тя беше дъщерята на местен лихвар и разговаряхме накратко за различни дреболии, преди тя да си тръгне. Малко късно се сетих за обноските си и й целунах ръка, докато се разделяхме.

След това хората, които идваха и си отиваха, започнаха да се сливат в едно. Един по един ми изказваха своите почитания, поздравления, стискаха ръката ми, даваха ми съвети, завиждаха ми или ми се възхищаваха. Въпреки че Станчион спази обещанието си и успяваше да ги удържа да не идват всички наведнъж, не след дълго ми стана трудно да ги различавам един от друг. Освен това изпитият метеглин никак не ми помагаше в това начинание.

Не съм сигурен колко време мина, преди да се сетя да се огледам за Амброуз. След като обиколих с поглед залата, смушках Симон с лакът, та да се откъсне от играта, която той и Уилем играеха с шимове.

— Къде е най-добрият ни приятел? — попитах го аз.

Симон ме изгледа с празен поглед и аз осъзнах, че е изпил твърде много чаши, за да схване сарказма в думите ми.

— Амброуз — уточних аз, — къде е Амброуз?

— Разкара се — обяви Уилем с войнствена нотка в гласа — веднага щом свърши да свириш. Преди още да си получиш свирките.

— Той знаеше. Той знаеше — монотонно и с наслада повтаряше Симон. — Знаеше, че ще ги получиш, и не можа да понесе да види това с очите си.

— Изглеждаше зле, когато си тръгна — каза Уилем с тиха злоба. — Беше блед и трепереше като човек, който е разбрал, че някой цяла вечер му е плюл в напитките.

— Може би някой наистина го е правил — каза Симон с непривично за него злорадство, — аз бих.

— Трепереше ли? — попитах аз.

— Трепереше — кимна Уилем. — Сякаш някой го беше ударил с юмрук в корема. Беше се облегнал на ръката на Линтен, когато си тръгна.

Симптомите ми прозвучаха познато — напомняха ми за измръзването от обвързване. В мен започна да се оформя неясно подозрение. Представих си как Амброуз ме е слушал, докато се носех върху звуците на най-красивата песен, която някога беше чувал, и е осъзнал, че скоро ще спечеля своите сребърни свирки.

Той не би сторил нищо прекалено очевидно, но вероятно е могъл да намери висящ конец или дълга треска от масата. И двете биха му осигурили съвсем неуловима симпатична връзка към струната на лютнята ми — в най-добрия случай не по-голяма от един процент, а по-вероятно едва една десета от това.

Представих си как Амброуз съсредоточено черпи от топлината на тялото си, докато ръцете и краката му бавно започват да измръзват. Виждах го в мислите си как трепери и се задъхва до мига, в който накрая струната се скъсва…

… А аз завършвам песента независимо от направеното от него. Ухилих се при тази мисъл. Разбира се, това не беше нищо повече от предположение, но нещо със сигурност беше скъсало струната на лютнята ми и аз дори за секунда не се усъмних, че Амброуз би направил нещо такова. Отново се съсредоточих върху думите на Симон:

— … до него и да му кажа „не ти се сърдя за оня път в «Пещта» когато ми смеси солите и в продължение на един ден бях почти сляп. Не. Наистина не ти се сърдя, да пием за това!“ Ха! — засмя се Симон, потънал в собствените си фантазии за отмъщение.

Потокът от доброжелатели понамаля — събрат музикант на лютня, утвърденият музикант, когото видях на сцената, местен търговец. После един силно напарфюмиран благородник с мазна коса и аристократичен акцент ме потупа по гърба и ми даде кесия с пари „за нови струни“. Той самият не ми хареса, но задържах кесията.

* * *

— Защо всички продължават да повтарят все за това? — попита ме Уилем.

— За кое?

— Половината от хората, които идват да ти стиснат ръката, преливат от вълнение колко красива е била песента. Другата половина почти не споменават песента и всичко, за което говорят, е как си свирил с една скъсана струна. Сякаш изобщо не са чули песента.

— Първата половина не разбира нищо от музика — каза Симон. — Само хора, които вземат на сериозно музиката, могат да оценят наистина онова, което направи тази вечер нашият малък е’лир.

— Тогава онова, което си направил, е било трудно? — замислено промърмори Уилем.

— Никога не съм виждал някой да изсвири дори и „Катеричка върху сламен покрив“, без да разполага с пълния комплект струни — каза му Симон.

— Е — рече Уилем, — ти го направи да изглежда лесно. Тъй като виждам, че ти е дошъл акълът и си се отказал от тази илишка плодова напитка, ще ми позволиш ли да те черпя една чаша хубав черен скутен — напитката на кралете на Кеалдим?

Можех да разбера кога ми правят комплимент, но не ми се искаше да приема, защото главата ми тъкмо се бе прояснила отново.

За мой късмет бях спасен от появата на Мареа, която дойде да изкаже почитанията си. Тя беше очарователната златокоса арфистка, която се опита да спечели признанието на свирките, но не успя. За момент си помислих, че гласът на моята Алоин може да е бил нейният, но след като се заслушах в него за известно време, осъзнах, че не можеше да е тя.

Въпреки това тя беше красива. Дори по-красива, отколкото изглеждаше на сцената, което не се случва много често. От разговора ни разбрах, че тя е дъщеря на един от членовете на съвета на Имре. На фона на спуснатата й тъмнозлатиста коса мекото синьо на нейната рокля беше като отражение на тъмносиния цвят в очите й.

Макар да беше очарователна, не можах да й отделя вниманието, което заслужаваше. Горях от нетърпение да напусна бара и да открия гласа, който беше пял партията на Алоин заедно с мен. Поговорихме малко, посмяхме се и се разделихме с любезни думи и обещанието отново да се видим. Тялото й, което беше прекрасна комбинация от меки, закръглени линии, изчезна отново в тълпата.

— Какво беше това възмутително държание? — попита ме Уилем, след като тя си тръгна.

— Какво? — попитах аз.

— Какво? — подигравателно ме изимитира той. — Как може да се преструваш на толкова тъп? Ако толкова красиво момиче ме погледнеше дори и с едно око по начина, по който гледаше теб с двете… Досега, меко казано, да сме си взели стая.

— Тя просто се държеше приятелски — запротестирах аз. — И ние просто разговаряхме. Попита ме дали не мога да й покажа някои акорди за арфа, но мина дълго време, откакто не съм свирил на такъв инструмент.

— Ще стане още по-дълго, ако продължаваш да пропускаш възможности като тази — откровено ме нахока Уилем. — Тя опита всичко възможно, само дето не започна да се разкопчава пред теб.

Сим се наведе и сложи ръка на рамото ми — истинска картина на загрижен приятел.

— Квоте, отдавна исках да поговоря с теб точно за този проблем. Ако наистина не можеш да разбереш, че тя се интересуваше от теб, то тогава вероятно трябва да приемеш възможността да си невероятно задръстен по женския въпрос. Може би трябва да обмислиш идеята да станеш свещеник.

— И двамата сте пияни — побързах да кажа аз, за да прикрия изчервяването си. — Дали случайно по време на нашия разговор не обърнахте внимание, че тя е дъщеря на член на съвета?

— А ти забеляза ли — отговори Уил със същия тон — как те гледаше тя?

Знаех добре печалната истина, че ми липсва опит с жените, но не беше нужно да го признавам. Така че не обърнах внимание на коментара му и станах от стола си.

— Нещо ме съмнява, че онова, което тя е имала предвид, е някоя бърза лудория зад бара. — Пийнах малко вода и оправих плаща си. — А сега трябва да намеря своята Алоин и да й изкажа горещата си благодарност. Как изглеждам?

— Има ли някакво значение? — попита Уилем.

Симон потупа Уилем по лакътя.

— Не виждаш ли? Той се е захванал с нещо по-опасно от някаква си дъщеря на съветник с дълбоко деколте.

Обърнах им гръб с възмутен жест и се отправих към претъпканата зала.

В действителност нямах никаква представа как бих могъл да я открия. Някаква глупава и романтична част от мен си мислеше, че бих я познал веднага щом я видя. Ако беше и наполовина толкова лъчезарна, колкото бе гласът й, щеше да блести като свещ в тъмна стая.

Но докато в главата ми минаваха такива мисли, по-благоразумната част от мен шепнеше в другото ми ухо: „Не се и надявай — казваше ми тя, — не смей да се надяваш, че която и да е жена би могла да блести толкова ярко, колкото гласа, който изпя партията на Алоин.“

И макар този глас да не ми казваше онова, което исках да чуя, знаех, че то бе разумно. Бях се научил да го слушам из улиците на Тарбеан, където той ме беше запазил жив.

Обиколих първото ниво на „Еолиан“, като търсех някого, за когото нямах представа как изглежда. От време на време хората наоколо ми се усмихваха или ми махваха с ръка. След пет минути вече бях видял всички лица и се качих на втория етаж.

Той всъщност представляваше преустроен балкон, но вместо редици със седалки имаше постепенно издигащи се редове от маси, които гледаха към долното ниво. Докато се отправях към масите в търсене на моята Алоин, здравият разум продължаваше да шепне в ухото ми: „Не се надявай. Всичко, което ще спечелиш, е само разочарование. Тя няма да е толкова красива, колкото си я представяш, и тогава ще се отчаеш.“

Вече приключвах с претърсването на второто ниво, когато в мен започна да се надига нов страх. Може би си беше тръгнала, докато седях на бара, пиех метеглин и се фуках. Трябваше веднага да отида при нея, да падна на коляно и да й благодаря от цялото си сърце. А ако вече си бе отишла? Ако никой не знаеше коя е или къде е отишла? Усетих безпокойство в стомаха си, докато се качвах по стълбите към най-високия етаж на „Еолиан“.

Гласът в ухото ми каза: „Виж сега докъде те докара напразната надежда. Тя си е тръгнала и всичко, което ти остава, са бляскавите ти, глупави представи за нея, които да те тормозят.“

Последното ниво беше най-малкото от трите — нещо като тънък полумесец, който заобикаляше три от стените високо над сцената. Тук масите и пейките бяха разделени от по-голямо пространство и хората бяха по-малко. Забелязах, че посетителите на това ниво са предимно двойки и докато минавах от маса на маса, се чувствах малко като воайор.

Опитвайки се да се държа непринудено, оглеждах лицата на хората, които седяха на масите и си пийваха. Колкото повече се приближавах до последната маса, толкова по-нервен се чувствах. Беше невъзможно да отида дотам уж случайно, защото масата се намираше в ъгъла. Хората седяха с гръб към мен и виждах само косите им — светла и тъмна.

Докато се приближавах, човекът със светлата коса се засмя и за момент мярнах гордо и хубаво лице. Беше мъж. Насочих вниманието си към жената с дълга тъмна коса. Последната ми надежда. Знаех, че тя е моята Алоин.

Когато заобиколих масата, видях лицето й. Или по-скоро неговото лице. И двамата бяха мъже. Моята Алоин си беше тръгнала. Бях я загубил и когато разбрах това, сърцето ми се преобърна и падна долу, в краката ми.

Те вдигнаха погледи и светлорусият ми се усмихна.

— Виж, Триа, младият музикант, който свири на шест струни е дошъл да ни изкаже почитанията си. — Той ме изгледа от горе до долу. — Хубавец си. Искаш ли да се присъединиш към нас за една напитка?

— Не — смутено измрънках аз, — просто търся някого.

— Е, намери го — непринудено отвърна той и докосна ръката ми. — Името ми е Фалон, а това е Триа. Ела и пийни с нас. Обещавам да не позволявам на Триа да се опитва да те отведе в дома си. Музикантите са му голяма слабост. — Той ми се усмихна очарователно.

Промърморих извинение и си тръгнах, твърде смутен, за да се безпокоя дали не съм изглеждал като пълен глупак.

Докато тъжно слизах надолу по стълбите, моята по-разумна половина се възползва от възможността да ме смъмри: „Ето какво излиза, когато много се надяваш — нищо добро. От друга страна, по-добре, че я изпусна. Не е възможно външността й да е сравнима с гласа й. Този глас — красив и ужасяващ като разтопено сребро, като лунната светлина върху речните камъни или перо върху устните ти.“

Насочих се към стълбите, с очи, вперени в пода, та никой да не се опитва да ме заговори.

След това чух глас, глас като разтопено сребро, като целувка върху ушите ми. Вдигнах поглед, сърцето ми подскочи и тогава вече знаех, че това е моята Алоин. Видях я и всичко, което можех да си помисля, беше, че е красива.

Прекрасна.