Патрик Ротфус
Името на вятъра (70)

69.
Вятър или женски прищевки

През следващите два цикъла новото ми наметало ме топлеше по време на редките ми разходки до Имре, където така и не успях да открия Дена. Винаги си намирах някаква причина да пресека реката — да заема книга от Деви, да обядвам с Трепе, да посвиря в „Еолиан“. Но истинската причина беше Дена.

Килвин продаде останалата част от излъчвателите и с постепенното излекуване на изгарянията ми настроението ми се подобряваше. Разполагах с пари, които да похарча за някои луксозни неща, като сапун и втора риза в замяна на старата. Този ден отидох до Имре за малко метални стърготини от басал, необходими за проекта, върху който работех в момента — голяма симпатична лампа, работеща с двата излъчвателя, които бях запазил за себе си. Надявах се, че ще ми донесе значителна печалба.

Може да ви се стори странно, че постоянно купувах материали за изобретенията си от другата страна на реката, но истината бе, че търговците близо до Университета често се възползваха от мързела на студентите и вдигаха цените. За мен ходенето си заслужаваше, ако можех да спестя няколко пенита.

След като купих каквото ми трябваше, се отправих към „Еолиан“. Деох беше на обичайното си място, облегнат на вратата.

— Оглеждам се за момичето ти — каза той.

— Тя не е моето момиче — промърморих аз, раздразнен, че се бях оказал толкова прозрачен за него.

— Добре — Деох вдигна очи към небето. — Момичето тогава. Дена, Диана, Дианае… Или както и там да се нарича напоследък. Не съм виждал и следа от нея. Дори поразпитах малко тук-там никой не я е виждал от цял цикъл. Това означава, че най-вероятно е напуснала града. Често го прави. Докато си свалиш шапката и е изчезнала.

Опитах се да скрия разочарованието си.

— Не е било нужно да го правиш — рекох аз, — но все пак благодаря.

— Не разпитвах само заради теб — призна Деох. — Аз самият също съм привързан към нея.

— Така ли? — казах аз колкото можех по-безразлично.

— Не ме гледай така. Не съм ти конкурент — той се усмихна криво. — Във всеки случай не и този път. Може и да не съм като вас от Университета, но мога да открия луната в ясна нощ. Достатъчно умен съм да не завирам главата си в един и същи огън два пъти.

Силно смутен, се опитах да запазя хладнокръвно изражение. Обикновено не позволявам чувствата ми да се изписват на лицето ми.

— Значи ти и Дена…

— Станчион още ми се подиграва за това, че тичам след момиче, което е наполовина на годините ми. — Той стеснително сви широките си рамене. — Въпреки това все още съм привързан към нея. Напоследък повече от всякога ми напомня за най-малката ми сестра.

— Откога я познаваш? — попитах го с любопитство.

— Не бих казал, че наистина я познавам, момче. Но за пръв път я срещнах преди колко… Може би около две години? Май не беше чак толкова отдавна — може би преди година и нещо…

Деох прокара пръсти през русата си коса и силно протегна гърба си, при което мускулите на ръцете му се издуха под ризата. След това се отпусна с оглушителна въздишка и погледна полупразния двор.

— Още часове няма да имам работа на вратата. Какво ще кажеш да дадеш извинение на един старец да поседне и пийне нещо? — Той махна с глава по посока на бара.

Погледнах високия, мускулест и с мургав загар на кожата Деох.

— Старец ли? Като гледам, косата и зъбите ти са си още на мястото. На колко си, на трийсет?

— Нищо друго не кара мъжа да се чувства толкова стар колкото една млада жена. — Той сложи ръка на рамото ми. — Ела да пийнем.

Отидохме до дългия махагонов тезгях и той промърмори:

— Бирата притъпява спомените, въглените ги разпалват, а виното е най-доброто лекарство за копнежа на нараненото сърце. — Замълча и се обърна да ме погледне, сбърчил вежди. — Не мога да си спомня останалата част. А ти?

— Никога преди не съм го чувал — отвърнах аз. — Но Текам твърди, че от алкохола само виното е подходящо за спомените. Той казва, че доброто вино прояснява и фокусира мислите, като все пак ги поукрасява за утеха.

— Доста вярно — каза той и порови из рафтовете, преди да извади една бутилка и да я вдигне, за да я огледа на светлината на лампата. — Нека да я видим в розова светлина, какво ще кажеш?

Той взе две чаши и ме поведе към едно уединено сепаре в ъгъла.

— Значи познаваш Дена от доста време — подканих го аз, докато наливаше по чаша от бледочервеното вино.

— От време на време я виждах. — Той се облегна на стената. — По-скоро рядко.

— Как изглеждаше тя тогава?

Деох дълго обмисля отговора си, като обърна повече внимание на въпроса, отколкото очаквах.

Отпи от виното си.

— Същата — отвърна накрая. — Предполагам, че беше по-млада, но не мога да кажа, че сега изглежда по-възрастна. Тя винаги е изглеждала по-възрастна за годините си — Той се намръщи. — Не точно по-възрастна, по-скоро…

— Зряла? — предположих аз.

— Не — Деох поклати глава. — Не зная подходяща дума, за да го опиша. То е като да погледнеш някой огромен дъб. Не те впечатлява това, че е по-стар от останалите дървета или по-висок от тях. Просто има нещо, което останалите млади дървета нямат. Сложност, солидност, значимост. — Той раздразнено се смръщи. — Проклет да съм, ако това не е най-лошото сравнение, което някога съм правил.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Хубаво е да разбера, че не съм само аз този, който не може да я опише с думи.

— Тя не подлежи много на описание — съгласи се Деох и допи остатъка от виното си.

След това взе бутилката и допря леко гърлото й до чашата ми. Изпих я и той наля отново и на двама ни.

— Още тогава си беше необуздана и буйна — продължи Деох. — Все така красива, способна да прикове погледа и да спре сърцето ти. — Той отново сви рамене. — Както казах — почти същата като сега. С очарователен глас и остър език, пъргава и предизвикваща с еднаква сила обожание у мъжете и презрение у жените.

— Презрение ли?

Деох ме изгледа така, сякаш не разбираше въпроса ми.

— Жените мразят Дена — простичко отвърна той, все едно повтаряше нещо, което и двамата вече знаехме.

— Мразят я, така ли? — Мисълта ме изненада. — Защо?

Деох ме изгледа невярващо и след това избухна в смях.

— Бога ми, ти май наистина не знаеш нищо за жените, а?

Обикновено такъв коментар би ме накарал да се наежа, но думите на Деох бяха изречени с добродушен тон.

— Помисли само. Тя е очарователна и красива. Мъжете се тълпят около нея като разгонени бичета. — Той махна небрежно с ръка. — В природата на жените е да негодуват срещу това.

Спомних си какво ми каза Сим за Деох преди по-малко от цикъл.

Успял е отново да доведе тук най-красивата жена. Това е достатъчно, за да го намрази човек.

— Винаги съм имал усещането, че тя се чувства по-скоро самотна — казах аз. — Може би причината е тази.

— В това има доза истина — сериозно кимна Деох. — Никога не съм я виждал в компанията на други жени, а късметът й с мъжете е толкова… — Той спря, търсейки подходящата дума. — Толкова… Да му се не види. — Въздъхна обезсърчен.

— Знаеш ли какво казват: „Да намериш подходящото сравнение е толкова трудно, колкото…“ — Направих замислена физиономия. — Толкова трудно, колкото… — Размахах ръка, все едно се опитвам да сграбча нещо във въздуха.

Деох се разсмя и отново наля вино в чашите ни. Започнах да се отпускам. Между мъжете, които са се били в едни и същи битки и са познавали едни и същи жени, съществува един особен вид другарство.

— И тогава ли имаше навика да изчезва по същия начин? — попитах аз.

— Без предупреждение, просто внезапно изчезва — кимна той. — Понякога за месеци.

— „Няма нищо по-непостоянно от вятъра и прищевките на жените“ — цитирах аз.

Искаше ми се да прозвучи дълбокомислено, но вместо това в думите ми имаше горчивина.

— Имаш ли представа защо го прави?

— Мислил съм върху това — философски отвърна Деох. — Донякъде мисля, че такава е природата й. Може би просто й е в кръвта да се скита.

Думите му леко поуспокоиха раздразнението ми. Когато живеех в трупата, понякога баща ми ни караше да напускаме някой град без причина, макар да бяхме добре дошли и тълпите да бяха щедри. По-късно често ми бе обяснявал каква беше причината — някой ядосан поглед от пристава, твърде много закачливи намеци от младите жени в града…

Но понякога просто нямаше причина.

„Ние от Рух сме родени да пътуваме, сине. Когато кръвта ми казва да се скитам, аз й се доверявам.“

— За повечето случаи вероятно са виновни обстоятелствата в живота й — продължи Деох.

— Обстоятелствата ли? — попитах аз с любопитство.

Когато бяхме заедно, тя никога не ми бе разказвала за миналото си и аз винаги внимавах да не настоявам. Знаех какво означава да не искаш да говориш много за миналото си.

— Ами, тя няма семейство, нито постоянни доходи. Няма дългогодишни приятели, които да й помогнат в нужда.

— И аз също нямам — промърморих аз, вкиснат от изпитото вино.

— Има разлика — каза Деох с лек упрек в гласа. — Мъжът разполага с много възможности да намери своя път в света. Ти си намерил мястото си в Университета и ако не го беше направил, пак щеше да имаш някакъв избор. — Той ме погледна многозначително. — А какъв избор има едно младо, красиво момиче без семейство? Без зестра? Без дом? Може да проси, да стане уличница. — Той започна да изброява на пръстите на ръката си. — Или любовница на някой лорд, което е горе-долу същото. А ние и двамата знаем, че Дена не би могла да бъде нечия държанка или собственост.

— Има и друга работа за вършене — казах аз и също започнах да изброявам: — Шивачка, тъкачка, сервитьорка…

— Хайде, момче, по-умен си, за да говориш така. — Деох изсумтя и ме погледна възмутено. — Знаеш какво става по тези места. И също така знаеш, че мъжете биха се възползвали от едно красиво момиче без семейство по същия начин, както и от една уличница, като единствената разлика е, че биха плащали по-малко за това да ги обслужва.

Упрекът му ме накара да се изчервя повече от нормалното, защото и виното си казваше думата. То караше устните и върховете на пръстите ми леко да изтръпват.

— Не можем да очакваме от нея да върви срещу вятъра. — Деох напълни отново чашите ни. — Тя трябва да се възползва от възможностите, когато те се открият. Ако има шанса да пътува с хора, които харесват пеенето й, или с търговец, който се надява, че хубавото й лице ще му помогне да продава дрънкулките си, кой би могъл да я обвини, че рискува и напуска града? И ако понякога се възползва от женския си чар, аз не бих я осъдил и за това. Младите благородници я ухажват, купуват й подаръци, рокли, бижута. — Той сви широките си рамене. — Ако тя продава тези неща, за да има пари, с които да живее, то в това няма нищо лошо. Това са подаръци, които са й направени по желание, и тя може да прави с тях каквото си поиска. — Деох ме погледна втренчено. — Но какво става, когато някой кавалер започне да фамилиарничи прекалено? Или се ядоса, че му е било отказано онова, което мисли, че е купил и платил? Какво би могла да стори тя? Без семейство, приятели и обществено положение. Без възможност за какъвто и да е избор, освен да му се отдаде, макар никак да не го желае… — Лицето на Деох стана мрачно. — Или да си тръгне. Да си тръгне бързо и да чака по-добри времена. Учудващо ли е тогава, че е по-трудно да я хванеш, отколкото носен от вятъра лист?

Той поклати глава и сведе поглед към масата.

— Не, не й завиждам за живота. Нито пък я съдя. — Дългата му тирада, изглежда, го беше изтощила и го караше да се чувства малко неудобно. Когато продължи, той не вдигна поглед към мен. — Въпреки това бих й помогнал, стига тя да ми позволи. — Той ме погледна с огорчена усмивка. — Тя не е човек, който би искал да се чувства задължен на когото и да е. Дори и съвсем малко.

Той въздъхна и раздели по равно в чашите ни последните капки вино от бутилката.

— Показа ми я в една нова светлина — искрено признах аз. — Срамувам се, че сам не бях забелязал това.

— Е, аз имам преднина пред теб — отвърна той непринудено. — Познавам я по-отдавна.

— Въпреки това ти благодаря — казах и вдигнах чашата си.

Деох вдигна своята.

— За Дианае — каза той. — Най-прелестната.

— За Дена, възхитителната.

— Млада и упорита.

— Умна и красива.

— Към която всички се стремят, но е винаги самотна.

— Толкова мъдра и толкова безразсъдна — казах аз. — Толкова весела и толкова тъжна.

— Богове на предците ми — почтително рече Деох, — запазете я винаги такава — непроменлива, непонятна за мен и далеч от всякакво зло.

И двамата пихме и оставихме чашите си на масата.

— Позволи ми аз да купя следващата бутилка — казах аз.

Това щеше да намали кредита, който бавно бях натрупал на бара, но Деох ми изглеждаше все по-симпатичен и мисълта да не го почерпя ми се стори направо унизителна.

— Реки, камъни и небеса — изруга той и потри лицето си. — Не смея. Още една бутилка и до залез-слънце ще лежим в реката с прерязани от мъка вени.

Махнах на сервитьорката.

— Глупости — рекох аз. — Просто трябва да минем на нещо не толкова сълзливо като виното.

* * *

Когато се връщах в Университета, не забелязах, че ме следят. Вероятно мислите ми са били толкова заети с Дена, че не е било останало място за нищо друго. А може би бях водил цивилизован живот толкова дълго, че започвах да губя рефлексите, изградени с толкова усилия в Тарбеан.

Вероятно донякъде причината беше и в къпиновото вино. Деох и аз разговаряхме дълго и заедно изпихме половин бутилка. Бях взел остатъка със себе си, защото знаех, че Симон го харесва.

Предполагам, че това, дето не ги бях забелязал, не беше от особено значение. Така или иначе крайният резултат щеше да е същият. Вървях по една зле осветена част от Нюхол Лейн, когато нещо тъпо ме удари по тила и бях завлечен в полусъзнание в близка уличка.

Бях зашеметен за кратко, но докато успея да събера мислите си, една тежка ръка вече притискаше устата ми.

— Добре, глупако. — Огромният мъж зад мен говореше в ухото ми — Ножът ми е опрян в теб. Ако опиташ да се съпротивляваш, ще те намушкам. Това е всичко, което трябва да знаеш. — Почувствах леко бодване в ребрата под лявата ми ръка. — Провери търсача — обърна се той към съучастника си.

Всичко, което можех да видя на слабата светлина в уличката, беше висока безформена фигура.

Мъжът наклони глава и погледна към ръката си.

— Не съм сигурен.

— Запали клечка кибрит тогава. Трябва да сме сигурни.

Тревогата ми започна да прераства в истинска паника. Това не беше просто ступване в съмнителна уличка. Дори не бяха претърсили джобовете ми за пари. Беше друго.

— Знаем, че е той — каза високият нетърпеливо. — Да го направим и да приключваме с него. Замръзнах.

— Как не. Провери го сега, когато ни е подръка. Вече два пъти го изпускахме. Няма пак да се забъркваме в някоя каша като в Анилин.

— Мразя това — каза високият мъж и започна да рови в джобовете си вероятно за кибрит.

— Ти си идиот — рече онзи зад гърба ми. — Така е по-чисто. По-просто. Няма объркващи описания, имена или пък нужда да се безпокоим за дегизировка. Следвай посоката, увери се дали е нашият човек и толкоз.

Делничният тон на разговора им ме ужаси. Тези мъже бяха професионалисти. Осъзнах с внезапна сигурност, че Амброуз накрая е предприел необходимите стъпки, за да е сигурен, че никога повече няма да го безпокоя.

Мисълта ми запрепуска лудо и аз направих единственото, за което можех да се сетя — пуснах полупразната бутилка с вино. Тя се разби на парчета върху паветата и нощният въздух внезапно се изпълни с аромат на къпини.

— Няма що — изсъска високият мъж. — Що не вземеш да го оставиш да бие и камбаната?

Мъжът зад гърба ми стегна хватката си върху врата ми и ме раздруса силно само веднъж. Точно както бихте направили с някое немирно кутре.

— Нямай грижа — отвърна той раздразнено.

Отпуснах се, като се надявах да приспя бдителността му, след това се съсредоточих и промърморих обвързване под тежката ръка на мъжа, затиснала устата ми.

— Здрави гърди имаш — рече мъжът. — Ако стъпиш в стъклата, ще си е твоя грешкатааааа! — Мъжът изкрещя уплашено, когато алкохолът около краката ни се запали.

Възползвах се от моментното му разсейване и се извъртях, за да се измъкна от ръцете му. Но не бях достатъчно бърз. Ножът му изтръгна нажежена линия от болка по дължината на ребрата ми, докато се измъквах. Все пак успях да побягна надолу по уличката.

Но бягството ми се оказа краткотрайно. Улицата завършваше с отвесна тухлена стена. Нямаше врати и прозорци, нищо, зад което да се скрия или да използвам, за да се покатеря. Бях в капан.

Обърнах се и видях, че двамата са препречили входа на уличката.

Едрият трескаво тупаше с крак в опит да изгаси пламъците.

Моят крак също гореше, но не му обърнах внимание. Лекото изгаряне щеше да е най-малкият ми проблем, ако бързо не направех нещо. Огледах се трескаво, но уличката беше печално пуста. Нямаше дори и купчинка приличен боклук, който да използвам за импровизирано оръжие. Започнах да пребърквам като обезумял джобовете на наметалото си и същевременно отчаяно се опитвах да измисля някакъв план. Няколкото парчета медна тел бяха безполезни. Сол — можех ли да я хвърля в очите им? Не. Изсушена ябълка, перо и мастило, канап, восък…

Едрият угаси частично пламъците и двамата, извадили ножове, чиито остриета проблясваха на остатъците от огъня, бавно тръгнаха надолу по уличката. Продължих да ровя из безбройните си джобове и намерих една бучка, която не можах да разпозная. После се сетих — това беше торбичката с басалови стърготини, които бях купил, за да ги използвам в симпатичната си лампа.

Басалът е лек сребрист метал, полезен в някои сплави, които щях да използвам за конструирането на своята лампа. Манет, който винаги беше внимателен учител, се беше погрижил да опише опасностите, свързани с всеки материал, който използвахме. Ако се нагрееше достатъчно, басалът гореше с нажежен, ослепително бял пламък.

Бързо развързах кесийката. Неприятното беше, че не знаех дали ще се справя. Фитилите на свещите и алкохола бяха лесни за запалване. Единственото, от което имаха нужда, беше припламване от фокусирана топлина. Басалът обаче беше различен. Беше много трудно да бъде възпламенен и точно затова не се притеснявах да го нося в джобовете си.

Мъжете бавно се приближиха още няколко стъпки и аз хвърлих шепа от басаловите стърготини във въздуха във формата на широка дъга. Опитах се да достигна лицата им, но не се надявах много това да стане. Стърготините нямаха почти никакво тегло и беше все едно да хвърлиш шепа много пухкав сняг.

Свалих едната си ръка към пламъците, които облизваха крака ми и фокусирах своя Алар. Широката локва горящ алкохол зад двамата мъже потрепна и угасна, потапяйки уличката в почти пълна тъмнина. Но все още не можех да събера достатъчно топлина. Доведен до отчаяние, докоснах окървавената си страна, съсредоточих се и почувствах как отвътре започна да ме разкъсва ужасна студенина, докато издърпвах все повече топлина от кръвта си.

Експлозия от бяла светлина ослепи тъмната уличка. Затворих очите си, но дори и през спуснатите ми клепачи горящият басал беше пронизващо ярък. Един от мъжете изпищя с пронизителен и ужасен глас. Когато отворих очи, не виждах нищо друго освен синкави петна, които танцуваха пред очите ми.

Викът заглъхна до тихо стенание и аз чух глухо тупване, сякаш единият от мъжете беше паднал. Високият започна да бръщолеви неразбираемо и гласът му беше изпълнен с ужасени ридания:

— О, Господи. Там. Аз съм сляп.

Докато го слушах, зрението ми се проясни достатъчно, за да различа неясните очертания на уличката. Можех да видя тъмните силуети на двамата мъже. Единият беше коленичил с ръце, вдигнати пред лицето, а другият беше проснат неподвижно на земята, малко по-надолу по улицата. Изглежда се беше затичал с главата напред, беше се ударил в една ниска греда в началото на уличката и беше изпаднал в безсъзнание.

Остатъците от басала бяха разхвърляни наоколо върху паветата и искряха с пращене като малки синкавобели звезди.

Коленичилият мъж беше ослепял само временно, но слепотата му щеше да трае поне няколко минути — достатъчно дълго, за да мога да се измъкна от там. Бавно го заобиколих, като внимавах да стъпвам тихо.

Сърцето ми скочи в гърлото, когато той внезапно заговори отново:

— Там? — гласът на мъжа беше изтънял и уплашен. — Кълна се, Там, аз съм сляп. Хлапето призова светкавица върху мен. — Той се отпусна на четири крака и започна да опипва наоколо с ръцете си. — Беше прав, не трябваше да идваме тук. Да се забъркваме с такива хора не би ни донесло нищо добро.

Светкавица. Разбира се. Той не разбираше нищо от истинска магия. Това ме наведе на една идея.

Поех си дълбоко дъх, за да успокоя нервността си.

— Кой ви изпрати? — попитах, като наподобих колкото можех по-добре гласа на Таборлин Велики.

Едрият мъж окаяно изстена и спря да опипва с ръцете си.

— О, господарю. Не правете това отново…

— Няма да повтарям — прекъснах го гневно аз. — Кажи ми кой ви изпрати. И ако ме излъжеш, ще разбера.

— Не му знам името — побърза да отвърне той. — Получихме само половината от парите и косъм. Не научаваме имената. Никога не се срещаме с тях. Кълна се…

Косъм. Онова, което те наричаха „търсач“, вероятно беше някакъв търсещ компас. Макар да не можех да направя нещо толкова сложно, знаех на какъв принцип работи. Като се използваше мой косъм, компасът щеше да сочи към мен, независимо накъде побягна.

— Ако някога видя някой от вас двамата отново, ще призова нещо по-лошо от огън и светкавица — казах заплашително аз, като се промъквах към началото на уличката.

Ако успеех да взема търсача им, нямаше да се налага да се безпокоя, че ще ме проследят отново.

Беше тъмно и бях сложил качулката на плаща си. Може би те не знаеха как изглеждам.

— Благодаря ви, господарю — избръщолеви той. — Кълна се, че повече никога няма да чуете за нас. Благодаря ви…

Погледнах надолу към падналия мъж. Виждах една от бледите му ръце, разперена върху паветата, но шепата му беше празна. Огледах се наоколо, като се чудех дали не е изпуснал търсача. По-вероятно го бе прибрал. Доближих се още, като сдържах дъха си. Протегнах се към плаща му, опипвайки за джобовете, но тялото притискаше наметалото. Хванах мъжа леко за рамото и бавно го повдигнах…

Точно в този миг той издаде тих стон и се изтърколи по гръб. Ръката му се отпусна с глух звук върху паветата и се удари в крака ми.

Иска ми се да можех да кажа, че просто съм отстъпил, защото знаех, че високият мъж ще бъде замаян и полусляп. Иска ми се да можех да ви кажа, че съм запазил спокойствие и че съм направил всичко възможно, за да ги сплаша още повече, или поне че съм казал нещо драматично и остроумно, преди да си тръгна.

Но това няма да е истината. Истината беше, че побягнах като подплашен елен. Изминах близо половин километър, преди тъмнината и замъгленото ми зрение да ме предадат и да налетя с главата напред на въжето, с което беше вързан един кон, и да се сгромолясам на земята с болезнена сила. Останах да лежа там — натъртен, окървавен и полусляп. Едва тогава осъзнах, че никой не ме преследва.

С мъка се изправих на крака, проклинайки глупостта си. Ако бях запазил самообладание, можех да взема техния търсещ компас и да осигуря безопасността си. Сега щеше да се наложи да взема други предпазни мерки.

Върнах се обратно в „При Анкер“, но когато стигнах там, всички прозорци бяха тъмни, а вратата — залостена. И така, полупиян и наранен, се изкачих до прозореца си, дръпнах резето и напънах… Но той не се отвори.

Бяха минали поне няколко дни, откакто за последно се бях прибирал толкова късно в странноприемницата, че да ми се налага да използвам прозореца.

Да не би пантите да бяха ръждясали?

Облегнах се на стената, извадих ръчната си лампа и я включих на най-слаба светлина. Едва тогава видях, че в цепнатината на рамката на прозореца е мушнато нещо.

Да не би Анкер да беше залостил с клин прозореца ми?

Но когато го докоснах, разбрах, че това не е дърво. Беше парче хартия, прегъната многократно. Издърпах я и прозорецът се отвори с лекота. Прекачих се вътре.

Ризата ми беше съсипана, но когато я свалих, онова, което видях отдолу, ме накара да изпитам известно облекчение. Порязването не бе особено дълбоко — беше болезнено и замърсено, но не толкова сериозно, колкото ударите с камшик. Плащът от Фела също беше разкъсан, което ме ядоса. Но с оглед на всичко, което се бе случило, щеше да ми е по-лесно да закърпя наметалото, отколкото бъбрека си.

Отбелязах си наум да поблагодаря на Фела, че беше избрала хубав, дебел плат.

Кърпенето щеше да почака. Предположих, че двамата мъже са се съвзели от уплахата, която им бях причинил, и отново ме търсеха.

Излязох през прозореца, като си оставих плаща, за да не го нацапам с кръв. Надявах се, че късният час и естествената ми способност да се промъквам крадешком щяха да попречат да бъда забелязан. Кой знае какви слухове щяха да тръгнат, ако някой ме забележеше да тичам окървавен и гол до кръста по покривите късно през нощта.

Събрах шепа листа и се качих на покрива на една конюшня, който гледаше към двора със стълба за наказания близо до Архива.

На слабата лунна светлина можех да видя тъмните, безформени сенки на падащите листа, които се въртяха над сивите павета. Прокарах ръка през косата си и изскубнах кичур косми. След това с ноктите на ръцете си изрових малко катран от покрива и го използвах, за да залепя космите върху един лист. Повторих тази операция десетина пъти, като пусках листата от покрива и наблюдавах как вятърът ги подхващаше в лудешки танц насам-натам през двора.

Усмихнах се при мисълта, че всеки, който сега се опиташе да ме проследи, щеше да получи десетки противоречиви сигнали, докато листата се въртяха във всевъзможни посоки.

Бях отишъл точно на този покрив, защото знаех, че тук вятърът се движи странно. Забелязах го едва когато започнаха да падат есенните листа. Те сякаш изпълняваха някакъв сложен, хаотичен танц над паветата. Първо в една посока, после в друга — и движението им никога не можеше да бъде предвидено.

Веднъж след като човек забележи странните вихрушки на вятъра, беше трудно да не им обръща внимание.

Всъщност, наблюдавано от покрива, движението им беше почти хипнотизиращо. По същия онзи начин, по който течащата вода или лагерният огън приковават и задържат погледа.

Макар да бях изтощен и наранен, се почувствах странно успокоен, докато в онази нощ гледах танца на листата.

Колкото повече го наблюдавах, толкова по-малко хаотичен ми изглеждаше той. В действителност започнах да усещам, че в начина, по който вятърът се движеше в двора, има някаква скрита закономерност. Движението изглеждаше хаотично само защото то беше извънредно и изумително сложно. Освен това то сякаш се променяше през цялото време. Беше закономерност, изградена от други променящи се закономерности. Беше…

— До много късно учиш — каза тих глас зад гърба ми.

Стреснах се от унеса, в който бях изпаднал, и тялото ми се напрегна, готово всеки миг да побегне.

Как някой бе успял да се качи тук, горе, без аз да го забележа?

Беше Елодин. Магистър Елодин. Облечен в чифт кърпени панталони и широка риза. Той ми махна лениво и се наведе да седне с кръстосани крака на ръба на покрива толкова небрежно, сякаш се бяхме срещнали да пийнем в някоя кръчма.

Елодин погледна надолу към двора.

— Тази вечер се вижда особено добре, нали?

Скръстих ръце, като безуспешно се опитах да покрия голите си окървавени гърди. Едва тогава забелязах, че кръвта по ръцете ми е засъхнала. Колко дълго бях стоял неподвижно тук, за да наблюдавам вятъра?

— Магистър Елодин — казах аз и след това спрях.

Нямах никаква представа какво можех да кажа в подобна ситуация.

— Моля те, нали сме приятели. Можеш свободно да ме наричаш с първото ми име — „Магистър“. — Той се ухили безгрижно и отново насочи погледа си към двора.

Не беше ли забелязал в какво състояние бях? Или просто се държеше учтиво? Може би… Поклатих глава. С него човек нямаше смисъл да гадае. Знаех по-добре от всеки друг, че Елодин е доста смахнат.

— Някога, отдавна — каза Елодин с разговорлив тон, без да сваля очи от двора долу, — когато хората говорели различно от сега, това място се е наричало Куойан Хайел. По-късно го нарекли „Залата на въпросите“ и студентите измислили игра, при която пишели въпроси на листчета и оставяли вятъра да ги издуха. Говори се, че можеш да отгатнеш своя отговор според това по кой път хартията с въпроса ти е напуснала площада. — Той посочи улиците, които образуваха процепи между сивите сгради. — Да. Не. Може би. Другаде. Скоро. — Той сви рамене. — Обаче това е грешно. Лош превод. Мислели са, че „куойан“ е ранен корен на „куетентан“ — „въпрос“. Но не е така. „Куойан“ означава „вятър“. Мястото с право е наречено „Къщата на вятъра“.

Почаках малко, за да видя дали възнамерява да каже още нещо.

Когато това не стана, бавно се изправих на крака.

— Това е интересно, магистре… — поколебах се, тъй като не знаех доколко сериозни бяха предишните му думи. — Но трябва да си тръгвам.

Елодин кимна разсеяно и махна с ръка, донякъде сякаш се сбогуваше и донякъде сякаш искаше да каже, че разговорът ни е приключил. Очите му така и не се отделиха от двора под нас и продължаваха да следят вечно променливия вятър.

* * *

Когато се върнах в стаята си в „При Анкер“, останах дълго да седя на леглото си в тъмнината, като се опитвах да реша какво да правя. Мислите ми бяха неясни. Бях уморен, ранен и все още леко пиян. Адреналинът, който ме беше поддържал до момента, бавно започваше да се изчерпва. Едната ми страна гореше и смъдеше.

Поех си дълбоко дъх и се опитах да съсредоточа съзнанието си. Досега бях действал инстинктивно, но вече се налагаше внимателно да премисля нещата.

Можеше ли да отида при магистрите за помощ? За момент в гърдите ми се надигна надежда, която след това угасна. Не. Нямах доказателство, че Амброуз беше виновен за това. Освен това, ако им разкажех цялата история, щеше да се наложи да призная, ме бях използвал симпатия, за да ослепя и изгоря нападателите си. Самозащита или не, без съмнение бях сторил това със зла умисъл. Студенти бяха изключвани и за по-малки прегрешения, само за да бъде защитена репутацията на Университета.

Не. Не можех да рискувам да ме изключат. Ако отидех в Медика, щяха да ми задават твърде много въпроси. И когато ме зашиеха, щяха да се разнесат слухове за нараняванията ми. Това означаваше, че Амброуз щеше да разбере колко близо е бил до успеха. Беше по-добре да създам впечатлението, че се бях отървал напълно невредим.

Нямах представа от колко дълго време ме преследваха наемните убийци на Амброуз. Единият от тях беше казал: „Вече два пъти го изпускаме.“ Това означаваше, че можеха и да знаят, че имам стая в „При Анкер“. Може би тук не бях в безопасност.

Залостих прозореца и дръпнах завесата, преди да запаля ръчната си лампа. Светлината освети забравеното парче хартия, което бях намерил мушнато в прозореца ми. Разгърнах го и започнах да чета.

Квоте,

Катеренето дотук е точно толкова забавно, колкото си мислех, докато те гледах. Обаче отварянето на прозореца ми отне известно време.

Не те открих у дома и се надявам, че няма да имаш против да използвам малко хартия и мастило, за да ти оставя тази бележка. Тъй като не свириш долу, нито пък спиш кротко в леглото си, ако бях по-цинична, може би щях да се зачудя какво правиш в този късен час и дали се занимаваш с добри дела. Уви, тази нощ ще трябва да се прибера у дома, без да разчитам на спокойствието да ме придружиш и удоволствието от това да съм в твоята компания.

Липсваше ми миналия фелинг в „Еолиан“, но тъй като ми отказа своята компания, имах късмета да срещна един доста интересен човек. Той е необикновен и съм нетърпелива следващия път, когато се срещнем, да ти разкажа малкото, което знам за него.

Понастоящем имам стаи в „Лебеда“ и „Долчинката“ в Имре. Моля те, обади ми се преди двайсет и трети този месец и ще обядваме заедно, макар и със закъснение. След това ще съм заета с мои дела.

Твоя приятелка и чирак крадец с взлом,

Дена

 

Послепис: Моля те, бъди спокоен, че не съм забелязала безобразното състояние на чаршафите ти и че няма да съдя по тях за теб самия.

Денят беше двайсет и осми. Писмото нямаше дата, но беше стояло тук поне цикъл и половина. Трябва да го беше оставила само няколко дни преди пожара в Рибарника.

За момент се опитах да установя какви чувства изпитвам. Бях ли поласкан, че се беше опитала да ме намери? Или вбесен, че не бях открил бележката чак до днес? Що се касае до мъжа, когото беше срещнала…

Щеше да ми дойде твърде много да мисля и за това в момента. Чувствах се твърде уморен, болеше ме, а и донякъде не ми беше добре от изпития алкохол. Затова, като използвах легена си, бързо почистих, доколкото можех, плиткото порязване. Щях и да се зашия сам, но ъгълът не беше подходящ за това. Започнах да кървя отново, затова нарязах няколко по-чисти парчета от унищожената си риза, за да си направя импровизирана превръзка.

Кръвта. Мъжете, които се бяха опитали да ме убият, все още притежаваха търсещия компас и без съмнение върху ножа беше останала малко от моята кръв. Кръвта щеше да е далеч по-ефективна от един обикновен косъм. Това означаваше, че дори и да не знаеха още къде живея, щяха да могат да ме открият въпреки предпазните мерки, които бях взел.

Бързо обиколих стаята си и набутах всичко ценно в пътната си торба, тъй като не знаех кога ще е безопасно да се върна. Под една купчина листа намерих малък сгъваем нож, за който бях забравил, след като го спечелих от една игра на ъгли със Сим.

Едва ли щеше да ми е от голяма помощ в битка, но все пак беше по-добре от нищо.

След това грабнах лютнята и плаща си и се промъкнах в кухнята долу, където имах късмета да намеря велеганска делва за вино с широко гърло. Не беше кой знае какъв късмет, но в положението, в което бях, се зарадвах и на толкова.

Тръгнах на изток и пресякох реката, но не стигнах до самия Имре. Вместо това се насочих малко на юг, към мястото, където на брега на широката река Ометхи бяха накацали няколко къщи, западнала странноприемница и няколко дока. Това беше малко пристанище, което обслужваше Имре — твърде малко, за да има свое собствено име.

Напъхах окървавената си риза в делвата и я направих непромокаема с парче симпатичен восък. След това я хвърлих в река Ометхи и наблюдавах как се понесе бавно надолу по течението. Ако проследяваха кръвта ми, щеше да им изглежда, че съм се отправил с тичане на юг. Надявах се, че ще се отправят натам.