Патрик Ротфус
Името на вятъра (20)

19.
Пръсти и струни

В началото бях като някаква кукла, която изпълняваше, без да се замисля, действията, които ми помагаха да остана жив.

Изядох втория заек, който улових, а също и третия. Намерих едно място с много диви ягоди. Копаех и търсех корени. До края на четвъртия ден имах всичко необходимо, за да оцелея — издълбано огнище с наредени около него камъни и заслон за лютнята ми. Дори бях успял да събера малък запас от различни неща за ядене, до които можех да прибягна в случай на необходимост.

Имах също в изобилие и нещо, от което не се нуждаех — време. След като се бях погрижил за нещата от първа необходимост, открих, че нямам какво да правя. Мисля, че тогава някаква малка част от съзнанието ми започна бавно да се събужда.

Не мислете, че вече бях дошъл на себе си. Най-малкото не бях същият човек от преди няколко дни. Всяко нещо, с което се занимавах, заемаше цялото ми внимание и не оставяше свободна част от съзнанието ми, която да има възможност да си припомни случилото се.

Отслабнах и дрехите ми станаха на парцали. Спях под дъжда или слънцето върху меката трева, влажната пръст или острите камъни с онова безразличие, което само дълбоката скръб може да предизвика. Обръщах внимание на онова, което ставаше около мен, само когато валеше, защото тогава не можех да извадя лютнята си, за да свиря на нея, и това ме огорчаваше.

Разбира се, че свирех. Това беше моята единствена утеха.

В края на първия месец пръстите ми бяха покрити с твърди като камък мазоли и можех да свиря с часове без прекъсване. Свирех отново и отново всички песни, които знаех наизуст. След това свирех и полузабравени песни, като запълвах с каквото ми дойдеше наум частите от тях, които бях забравил.

Накрая можех да свиря през цялото време от събуждането ми, докато дойдеше време за сън. Спрях да свиря песните, които знаех, и започнах да измислям нови. И преди бях съчинявал песни — дори бях помагал на баща ми в композирането на някой и друг стих. Но сега съсредоточих цялото си внимание върху това. Помня някои от тези песни и до ден-днешен.

Скоро след като започнах да свиря… как да го опиша?

Започнах да свиря нещо различно, не просто песни. Когато слънцето затопли тревата и лекият бриз те гали, изпитваш едно особено усещане.

Свирех, докато не усетех, че съм напипал вярното чувство. Свирех, докато наистина не усетех топлата трева и свежия бриз в музиката си.

Нямах друга публика освен самия себе си, но бях взискателен слушател. Спомням си, че цели три дни опитвах да хвана „Вятърът носи есенен лист“.

До края на втория месец вече бях способен да изсвиря нещата почти толкова лесно, колкото да ги усетя: „Слънце, залязващо зад облаците“, „Птица, която пие“ или „Роса върху папратите“.

Някъде през третия месец спрях да свиря за нещата около мен и започнах да се вглеждам вътре в себе си. Тогава измислих „Пътувам в каруцата с Бен“, „Пея с татко край огъня“, „Гледам танца на Шанди“, „Меля листа, когато навън времето е толкова хубаво“, „Усмивката на мама“…

Излишно е да споменавам, че свиренето на тези мелодии ме нараняваше, но болеше по начина, по който твърде нежните пръсти са наранявани от струните на лютнята. Те се разкървавяват леко, но ти продължаваш да свириш, като се надяваш, че накрая ще загрубеят.

* * *

Към края на лятото една от струните така се скъса, че вече не можеше да се оправи. Стоях като вцепенен почти цял ден, без да съм сигурен какво да правя по-нататък. Съзнанието ми бе все така сковано и полуспящо. С остатъците от обичайната си интелигентност се съсредоточих върху проблема. След като осъзнах, че нито мога да направя струна, нито пък да се сдобия с нова, седнах отново и започнах да се уча как да свиря само с шест струни.

След известно време станах почти толкова добър в свиренето с шест струни, колкото бях и със седем. Три цикъла по-късно, когато се опитвах да изсвиря „Чакам да завали“, се скъса и втора струна.

Този път не се поколебах, махнах безполезната вече струна и започнах да се уча отново.

Третата струна се скъса, когато бях на средата на „Жътва“. След цял ден опити разбрах, че три скъсани струни са вече много. Така че опаковах малкия си затъпен нож, половината останало кълбо с канап и книгата на Бен в опърпаната платнена торба. След това метнах лютнята на баща ми на рамо и се отправих на път.

Със загрубелите си пръсти и четирите останали струни се опитах да изтананикам „Снегът заваля, когато паднаха последните есенни листа“, но не беше същото като наистина да я изсвиря.

* * *

Планът ми беше да намеря път и да тръгна по него, докато стигна до някой град. Нямах никаква представа на какво разстояние се намирам от населено място, в каква посока трябва да вървя или пък как се казват близките градове. Единствено знаех, че се намирам някъде в южната част на Федерацията, но точното място беше погребано някъде в паметта ми заедно с останалите спомени, които нямах желание да си връщам.

Времето ми помогна да взема решение. Хладната есен се превръщаше в мразовита зима. Знаех, че времето на юг беше по-топло. Така че, понеже нямах по-добър план, гледах слънцето да е над лявото ми рамо и се опитвах да измина възможно най-дълго разстояние.

Следващият цикъл се оказа истинско мъчение. Малкото храна, която бях взел със себе си, скоро свърши и когато огладнеех, трябваше да спирам и да търся нещо за ядене. Някои дни не можех да намеря вода, а и когато откриех, нямаше в какво да я нося. Малкият коларски път, по който вървях, скоро стигна да по-широк път, който след това ме отведе до още по-голям път. Краката ми се ожулиха и покриха с пришки от търкането с вътрешността на обувките ми. Някои нощи бяха страшно студени.

От време на време се появяваха странноприемници, но гледах да стоя настрана от тях, като само понякога използвах случая да се напия с вода от коритото за конете. Минах и през няколко малки градчета, но онова, което ми трябваше, беше по-голям град. Фермерите нямаха нужда от такива неща като струни за лютня.

В началото, когато чуех приближаването на каруца или кон, бързо се скривах край пътя. Не бях разговарял с друго човешко същество от нощта, в която семейството ми беше избито. Повече приличах на диво животно, отколкото на дванайсетгодишно момче. По някое време пътят стана твърде широк и оживен и започна да се налага повече да се крия, отколкото да вървя по него. Накрая се осмелих да оставам на пътя, когато насреща ми се зададе някой, и с облекчение установих, че, общо взето, никой не ми обръща внимание.

* * *

Една сутрин, още не бях вървял и час, когато чух зад себе си каруца. Пътят беше достатъчно широк, за да се движат две каруци една до друга, но въпреки това аз се отместих към тревата отстрани на пътя.

— Хей, момче! — извика груб мъжки глас зад мен.

Когато не се обърнах, гласът повтори:

— Ей, ти, момче!

Отдалечих се още встрани от пътя, без да поглеждам зад себе си. Не вдигах очи от земята под краката ми.

Каруцата бавно спря до мен.

— Момче, момче! — изрева гласът с двойно по-голяма сила от преди.

Погледнах нагоре и видях възрастен мъж, който примижаваше срещу слънцето. Можеше да е на всяка възраст между четирийсет и шейсет години. До него в каруцата седеше широкоплещест младеж с ясно лице. Предположих, че са баща и син.

— Да не си глух, момче? — възрастният мъж го произнесе като „глуф“.

Поклатих глава.

— Или пък ням?

— Не — отново поклатих глава аз.

Чувствах се странно отново да разговарям с някого. Гласът ми звучеше необичайно и дрезгаво — сякаш ръждясал от това, че дълго не е бил употребяван.

Той ме изгледа изкосо.

— В града ли отиваш?

Кимнах, тъй като не исках да говоря отново.

— Качвай се тогава. — Той кимна към задната част на каруцата. — Сам няма да има против да повози дребосък кат’ теб. — Мъжът потупа задницата на своето муле.

Беше по-лесно да се съглася, отколкото да се опитам да избягам. А и пришките по краката ми пареха от потта, с която се бяха пропили обувките ми. Заобиколих каруцата откъм задната страна и се покатерих вътре, като издърпах лютнята след себе си. Отзад около три четвърти от каруцата беше пълна с големи конопени чували. Няколко кръгли валчести тикви се бяха изсипали от един от чувалите и се търкаляха насам-натам по пода.

— Дий! — Възрастният мъж размаха поводите и мулето неохотно ускори темпото.

Събрах няколкото търкалящи се тикви и ги натъпках в отворения чувал. Старият фермер ми се усмихна през рамо.

— Благодаря, момче. Аз съм Сет, а това е Джейк. По-добре да седнеш долу, иначе някое по-силно друсване може да те събори.

Седнах на един от чувалите. Чувствах се напрегнат без особена причина, може би защото не знаех какво да очаквам.

Старият фермер подаде поводите на сина си и извади голям самун черен хляб от торбата, която лежеше между двамата. Той небрежно откъсна голям комат, намаза го с дебел слой масло и ми го подаде.

Този израз на нормална човешка доброта предизвика внезапно стягане в гърдите ми. Минала беше половин година, откакто за последен път бях ял хляб. Беше мек и топъл, а маслото имаше сладък вкус. Оставих си едно парче за по-късно и го мушнах в платнената торба.

След четвърт час, който премина в спокойно мълчание, възрастният мъж се извърна към мен.

— Свириш ли на това нещо, момче? — Той направи жест към калъфа с лютнята.

Притиснах го по-здраво към тялото си.

— Счупена е.

— Аха — отвърна той, видимо разочарован.

Помислих, че ще поиска от мен да сляза от каруцата, но вместо това той се усмихна и кимна на мъжа до себе си.

— Значи тогава ние ще трябва да те забавляваме.

Започна да пее „Калайджията Танер“ — пиянска песен, по-стара от света. Миг по-късно и синът му се присъедини към него и грубите им гласове се преплетоха в проста хармония, която събуди болката в мен заедно със спомена за едни други каруци, различни песни и полузабравения дом.