Патрик Ротфус
Името на вятъра (39)

38.
Симпатия в Мейнс

Мейнс беше най-старата сграда в Университета. През вековете тя се беше разраствала бавно във всички посоки, поглъщайки по-малките сгради и дворове, върху които се бе разпростирала. Приличаше на амбициозен архитектурен лишей, който се опитваше да покрие колкото се можеше повече акри.

Беше трудно да се ориентираш в нея. Коридорите правеха странни завои, свършваха неочаквано или пък вървяха по дълги, лъкатушещи, заобиколни пътища. Често се случваше да ти се наложи да вървиш двайсет минути, за да стигнеш от една стая в друга, макар иначе да бяха само на петнайсет метра разстояние. Разбира се, по-опитните студенти знаеха преки пътища — през кои работни помещения и зали за лекции да минат, за да стигнат по-лесно до там, докъдето са тръгнали.

Поне един от дворовете беше напълно изолиран и до него можеше да се стигне само ако се прекачиш през някой прозорец. Носеха се слухове, че имало стаи, които били напълно зазидани, някои от тях още със студентите вътре в тях. Говореше се, че духовете им обикаляли залите нощем, за да окайват съдбата си и да се оплакват от храната в столовата.

Първият ми предмет беше в Мейнс. За щастие съседите ми по легла ме бяха предупредили, че ще ми е трудно да се ориентирам в Мейнс, затова, макар че се изгубих веднъж, успях да стигна с достатъчен запас от време.

Когато накрая намерих стаята, в която се провеждаха първите ми занимания, с изненада установих, че прилича на малък театър.

Седалките бяха разположени във възходящи полукръгове около малката издигната сцена в средата. В по-големите градове трупата ми беше изнасяла представления на подобни места. Тази мисъл ме успокои и си намерих свободно място по-назад.

Бях силно развълнуван, докато наблюдавах как останалите студенти бавно се процеждат в залата. Всички бяха поне с няколко години по-големи от мен. Преговорих набързо в главата си първите трийсет симпатични обвързвания, докато театърът се пълнеше с неспокойни студенти. Може би бяхме около петдесетина души общо и залата беше три четвърти пълна. Някои имаха пера и хартия с твърди подложки, върху които да пишат. Други носеха восъчни плочки. Аз не бях взел нищо със себе си, но това не ме разтревожи особено. Винаги съм имал отлична памет.

Магистър Хеме влезе и се отправи към сцената, за да застане зад голямата каменна работна маса. Изглеждаше внушително в своята тъмна магистърска мантия и минаха само няколко секунди, преди залата, пълна с шептящи и мърдащи студенти, да утихне напълно.

— Значи искате да станете арканисти? — попита той. — Искате да научите магията, за която сте чували да ви разказват в приказките. Слушали сте песните за Таборлин Великия. За завеси от бушуващи пламъци, магически пръстени, невидими наметала, мечове, които никога не се изтъпяват, отвари, които ти помагат да летиш. — Той възмутено поклати глава. — Е, ако това е, което търсите, значи можете да си тръгнете още сега, защото няма да го намерите тук. То не съществува.

В този момент влезе един студент, разбра, че е закъснял, и побърза да си намери свободно място. Обаче Хеме го забеляза.

— Здравей. Радвам се, че реши да ни навестиш. Как се казваш?

— Гел — нервно отвърна момчето. — Съжалявам. Беше ми малко трудно…

— Гел — прекъсна го Хеме, — защо си тук?

Гел зяпна изумено за момент, преди да успее да отговори:

— Заради принципите на симпатията.

— Не обичам закъсненията в часовете си. За утре можеш да подготвиш доклад за разработката на симпатичния часовник, разликите между него и предишните по-неточни часовници, които използват хармоничното движение, и ефекта му върху точното манипулиране на времето.

— Да, господине — момчето се размърда неспокойно на стола си.

Хеме изглеждаше доволен от реакцията му.

— Много добре. И така, какво е симпатията?

Още едно момче забързано влезе в стаята, стиснало под мишница подложката си за писане. Беше младо, с което искам да кажа, че беше не повече от две години по-голямо от мен. Хеме го спря, преди да е успяло да стигне до някой стол.

— Здравей — прекалено любезно каза той. — А твоето име е?

— Базил, господине. — Момчето стоеше неловко на пътеката между редовете.

— Базил, ти да не би случайно да си от Йил? — попита го Хеме с язвителна усмивка.

— Не, господине.

— Аха — продължи Хеме, като се преструваше на разочарован, — бях чувал, че йилишките племена използват слънцето, за да отмерват времето, и затова нямат представа за това какво е това „точност“. Обаче, тъй като ти не си йилиш, не виждам какво извинение може да имаш за това, че си закъснял. Не мислиш ли така?

Базил отваряше и затваряше беззвучно уста в продължение на няколко мига, сякаш в опит да измисли някакво извинение, и накрая очевидно реши, че е по-добре да не го прави.

— Не, господине.

— Отлично. За утре можеш да подготвиш доклад за лунния календар на Йил, в сравнение с по-точния и цивилизован атурански календар, който би трябвало да ти е вече познат. Сядай.

Базил безмълвно се прокрадна до най-близкия стол с нещастното изражение на бито куче.

Хеме се отказа да продължава с лекцията и зачака появяването на следващия закъснял студент. И когато тя колебливо прекрачи прага, залата беше изпълнена с напрегнато мълчаливо очакване.

Беше млада жена, около шестнайсетгодишна. Което си беше рядкост, така да се каже. Съотношението на мъжете спрямо жените в Университета беше около десет към едно.

Държането на Хеме омекна, щом тя влезе в стаята. Той бързо се изкачи по стъпалата, за да я посрещне.

— А, скъпа моя. Добре, че не започнахме днешната дискусия.

Той я хвана под ръка и я отведе до първото свободно място няколко стъпала по-долу.

Тя очевидно се почувства смутена от оказаното й внимание.

— Съжалявам, магистър Хеме. Мейнс се оказа по-голямо място, отколкото очаквах.

— Не се безпокой — любезно отвърна Хеме. — Важното е, че вече си тук.

Той грижовно й помогна да подреди листата и мастилницата си и се отправи обратно към подиума.

Щом стигна до там, изглеждаше, че лекцията най-после щеше да започне. Но преди това той отново погледна към момичето.

— Съжалявам за недодяланите си обноски, госпожице. — Тя беше единствената жена в залата. — Как е вашето име?

— Риа.

— Риа е съкратено от Риан, нали?

— Да, така е — усмихна се тя.

— Риан, бихте ли кръстосали краката си?

Молбата беше отправена с толкова сериозен тон, че в стаята не се чу никакво хихикане. Смутена, Риан преметна крак връз крак.

— Сега, когато дверите на ада са затворени — продължи Хеме с нормалния си груб тон, — вече можем да започнем.

Така и направихме, като не обръщахме внимание на момичето през останалата част от лекцията.

С което, както по-късно разбрах, без да искаме, й направихме услуга.

Минаха два дълги часа и половина. Слушах внимателно, като през цялото време се надявах, че ще стигнем до нещо, което да не бях научил вече от Абенти. Но не се случи нищо такова. Бързо осъзнах, че макар Хеме наистина да обясняваше принципите на симпатията, той го правеше на твърде елементарно ниво. Този предмет беше чиста загуба на време за мен.

След като Хеме разпусна класа, аз се затичах и го настигнах надолу по стълбите точно преди той да излезе през долната врата.

— Магистър Хеме?

Той се обърна към мен:

— О, да, нашето момче чудо. Не знаех, че идваш в моите часове. Не обяснявах твърде бързо за теб, нали?

Добре знаех, че не трябваше да казвам онова, което мислех.

— Вие много ясно обяснихте основите, господине. Принципите, които споменахте днес, ще послужат за добра основа за останалите студенти в класа.

Да бъдеш част от трупа до голяма степен е свързано с умението да бъдеш дипломатичен.

Той леко изпухтя при този преднамерен комплимент и след това се вгледа по-внимателно в мен.

— На останалите студенти? — попита Хеме.

— Страхувам се, че вече съм запознат с основните неща, господине. Знам трите закона и четиринайсетте резултата. Както и първите деветдесет…

— Да, да, виждам — прекъсна ме той. — В момента съм доста зает. Утре преди часовете можем да говорим за това. — Той се обърна и бързо се отдалечи.

Тъй като все пак половин комат хляб е по-добре от нищо, аз свих рамене и се отправих към Архива. След като нямаше да науча нищо от лекциите на Хеме, можех поне да започна да се са самообразовам.

* * *

Този път заварих зад бюрото на входа млада жена. Тя беше удивително красива, с дълга тъмна коса и ясни умни очи. Със сигурност това беше много повече за предпочитане, отколкото среща с Амброуз.

Когато се доближих до бюрото, тя се усмихна.

— Как се казваш?

— Квоте — отвърнах, — син на Арлиден.

Тя кимна и започна да прелиства книгата.

— А как е твоето име? — попитах, за да запълня тишината.

— Фела — отговори ми, без да вдигне поглед, след това кимна на себе си и потупа дебелата книга. — Има те вътре, можеш да влезеш.

Имаше две двойни врати, които извеждаха от преддверието. На едната пишеше „КНИГОХРАНИЛИЩЕ“, а на другата — „ТОМОВЕ“. Тъй като не знаех каква е разликата между двете, се насочих към тази с надпис „КНИГОХРАНИЛИЩЕ“. Това ми трябваше — лавици, пълни с книги. Високи купчини с книги. Безкрайни редове с книги.

Вече бях сложил ръка на дръжката на вратата, когато гласът на Фела ме спря:

— Извинявай. За пръв път влизаш тук, нали?

Кимнах, без да пускам дръжката. Бях толкова близо.

Какво ли щеше да се случи сега?

— Книгохранилището е само за Арканум — извинително каза тя, изправи се и заобиколи бюрото към другата двойна врата. — Ела, нека ти покажа.

Пуснах неохотно дръжката и я последвах.

Тя издърпа с двете си ръце едно от тежките дървени крила, за да го отвори, и зад нея се разкри голяма стая с висок таван, изпълнена с дълги маси. Из стаята бяха разпръснати десетина студенти, които четяха. Помещението беше добре осветено с нетрепкащата светлина на десетки симпатични лампи.

Фела се наведе по-близо към мен и тихо ми прошепна:

— Това е главната читалня. Тук ще намериш всички необходими томове за по-голямата част от основните предмети. — Тя запъна с крак вратата и ми посочи към дългите лавици с триста-четиристотин книги, разположени покрай една от стените.

Това бяха повече книги, отколкото някога бях виждал събрани на едно място.

Фела продължи тихо да ми обяснява:

— Това е тихо място. Не може да се говори, а само да се шепне — вече бях забелязал, че в помещението цари почти неестествена тишина. — Ако ти трябва книга, която не е тук, можеш да попълниш заявка на бюрото. — Тя ми го посочи. — Те ще намерят книгата и ще ти я донесат.

Обърнах се, за да й задам въпрос, и едва тогава осъзнах колко близо до мен е застанала. Можете да си представите колко очарован съм бил от Архива, щом като не бях забелязал, че една от най-красивите жени в Университета стои на по-малко от педя от мен.

— Колко дълго отнема обикновено, за да намерят някоя книга? — попитах тихо, като се опитах да не я зяпам.

— Зависи. — Тя преметна дългата си черна коса през рамото си. — Понякога сме доста по-заети от останалите. А и някои хора по-лесно намират търсените книги от други. — Тя сви рамене и част от косата й отново падна напред, докосвайки ръката ми. — Обикновено е нужен повече от час.

Кимнах, разочарован, че няма да мога да се ровя в целия Архив, но все пак развълнуван, че съм вътре в него. Пак ще повторя — половин комат хляб е по-добре от нищо.

— Благодаря, Фела. — Влязох вътре и тя остави вратата да се затвори след мен.

Но само миг по-късно се появи отново.

— Още едно последно нещо — тихо прошепна тя. — Предполагам, че ти е ясно, но понеже все пак си тук за пръв път… — Изражението й беше сериозно. — Книгите не излизат от тая стая. Нищо не трябва да напуска Архива.

— Разбира се — отвърнах, — естествено, че е така.

Всъщност не го знаех.

Фела ми се усмихна и кимна.

— Просто исках да се уверя, че си наясно. Преди няколко години имахме един млад господин, когото използвахме да донася книги от книжарницата на баща си. Никога преди това не бях виждала Лорен да се мръщи или пък да говори с глас по-силен от шепот. Но когато хвана онова момче на улицата с една от неговите книги… — Тя поклати глава, сякаш нямаше думи да обясни какво се бе случило.

Опитах се да си представя високия, сериозен магистър ядосан и така и не успях.

— Благодаря за предупреждението.

— Няма защо. — Фела тръгна обратно към преддверието.

Приближих се към бюрото, което ми беше показала.

— Как мога да поискам книга? — тихо попитах писаря.

Той ми показа един голям дневник, който беше до половина изписан с имената и исканията на студентите. Някои търсеха книги със специфични заглавия или автори, докато други бяха направили по-общи запитвания за информация. Един от записите привлече вниманието ми: „Базил — илишки лунен календар. История на атуранския календар“. Огледах се и забелязах момчето от класа на Хеме, което си водеше бележки, наведено над една книга.

Записах: „Квоте — история на чандрианите. Доклади за чандрианите и знаците за появяването им — черни очи, син пламък и т.н.“

Отидох до близките лавици и започнах да преглеждам книгите. Разпознах една-две от онези, които бях изучавал с Бен. Единственият звук в стаята беше откъслечното драскане на перата върху хартията или слабият шум от прелистване, който наподобяваше на пърхане на птичи криле. Вместо да ме подразни, този звук ми действаше странно успокояващо.

По-късно щях да разбера, че наричат това място „гробниците“ заради тишината, която го правеше да изглежда като крипта.

Накрая книга със заглавие „Размножителните навици на обикновените дракуси“ привлече вниманието ми и аз я отнесох до една от масите за четене. Взех я, защото на корицата й имаше доста стилно релефно изображение на дракон, но когато започнах да я чета, открих, че е задълбочено проучване на някои широко разпространени митове.

Вече бях преполовил увода, който разясняваше как митът за драконите по всяка вероятност е произлязъл от доста по-обикновените дракуси, когато един писар ме докосна по лакътя.

— Ти ли си Квоте?

Кимнах и той ми подаде малка книга със синя корица от плат. Когато я разтворих, веднага се разочаровах. Беше колекция от приказни истории. Прелистих я, като се надявах да намеря нещо полезно, но тя беше пълна със сладникави приключенски истории за забавление на децата. Нали се сещате, онези, в които смели сирачета успяват да надхитрят чандрианите, печелят богатство, женят се за принцеси и накрая живеят доволно и честито.

Въздъхнах и затворих книгата. Донякъде очаквах това. До преди чандрианите да избият семейството ми, и аз си мислех, че това са детски приказки. Това търсене нямаше да ме доведе до никъде.

Отидох отново до бюрото и дълго мислих, преди да напиша на нов ред в дневника с поръчки: „Квоте — историята на ордена на Амир. Произход на Амир. Обичаите на амирите“. Стигнах до края на реда и се готвех да започна нов, когато спрях и вдигнах поглед към писаря зад бюрото.

— Всъщност ще взема всичко за Амир — казах аз.

— Сега сме малко заети — отвърна той, като махна към стаята, където след моето влизане бяха влезли още десетина студенти. — Но ще ти донесем нещо веднага щом можем.

Върнах се на масата и отново прелистих детската книжка, преди да я зарежа, отегчен от измислените истории в нея. Този път чакането се оказа много по-дълго и тъкмо научавах за лятната хибернация на сускуинианите, когато усетих леко докосване по рамото. Обърнах се, очаквайки да видя писаря с ръце, пълни с книги, или може би Базил, който се бе отбил да ме види. Стреснах се при вида на надвесения над мен, облечен в черната си мантия, магистър Лорен.

— Ела — каза ми той и направи жест да го последвам.

Последвах го извън читалнята, без да мога да предположа за какво става дума. Минахме зад бюрото на писаря и надолу по едно стълбище до малка, с нищо незабележима стая с маса и два стола. Архивът беше пълен със стаички като тази — леговища за четене, предназначени да осигуряват на членовете на Арканума място, където да седнат на спокойствие и да се отдадат на проучванията си.

Лорен постави на масата дневника с исканията.

— Забелязах твоето искане, докато помагах на един от новите писари да изпълнява задълженията си — рече той. — Интересуваш се от чандрианите и амирите, така ли? — попита ме той.

Кимнах.

— Някой от преподавателите ли ти постави тази задача?

За момент се замислих дали да не му кажа истината. За онова, което се бе случило с родителите ми. За историята, която бях чул в Тарбеан.

Но реакцията на Манет при моето споменаване на чандрианите вече ми беше показала колко глупаво щеше да бъде, ако го направех. Докато не бях видял чандрианите със собствените си очи, и аз не вярвах в тях. Ако някой ми беше казал, че ги е виждал, щях да го взема за луд.

В най-добрия случай Лорен щеше да помисли, че съм откачил, а в най-лошия — че просто съм едно глупаво дете. Внезапно осъзнах с поразителна яснота, че в опита си да разговарям с магистъра на Архива съм стъпил върху един от крайъгълните камъни на цивилизацията.

Той поставяше нещата на друга плоскост. Историите на стареца от забутаната кръчма на Доковете внезапно започнаха да изглеждат далечни и незначителни.

— Не, господине — поклатих глава аз. — Исках просто да задоволя любопитството си.

— Много ценя любопитството — каза Лорен без особена емоция в гласа. — Може би ще успея да задоволя твоето любопитство донякъде. Амирите са били част от църквата във времената, когато Атуранската империя е била все още могъща. Тяхното кредо било „Иваре еним еуге“, което може да бъде приблизително преведено като „За по-висшето благо“. Те били наполовина странстващи рицари, наполовина — нещо като доброволни пазители на реда. Имали съдебни правомощия и можели да са действащи съдии и в религиозни, и в светски съдилища. Всички те в различна степен поели над закона.

Вече бях научил по-голямата част от това, което магистърът ми разказваше:

— Но откъде са дошли? — попитах го аз, като не се осмелих да спомена повече от историята на Скарпи.

— Произлезли са от пътуващите съдии — отвърна Лорен — мъже, които пътували от град на град и донасяли със себе си правосъдието в малките атурански градчета.

— Значи произходът им е атурански?

— Какъв друг би могъл да бъде? — погледна ме той.

Не можех да му кажа истината — че заради разказа на един старец аз подозирах, че корените на амирите са много по-стари от тези на Атуранската империя. Както и че се надявах, че те може би съществуват и днес някъде по света.

Лорен прие мълчанието ми за отговор.

— Ще ти дам един съвет — меко каза той. — Амирите са драматични персонажи. Когато сме млади, всички ние се правим на амири и водим битки с мечове от върбови пръчки. Нормално е тези истории да привличат. — Той ме погледна в очите. — Обаче един мъж, един арканист, трябва да съсредоточи вниманието си върху настоящето. Той трябва да се занимава с практични неща.

Той задържа погледа си върху очите ми и продължи:

— Ти си млад. Много хора те преценяват само по този начин. — Поех си дъх, за да отвърна, но той вдигна ръка. — Не те обвинявам, че се занимаваш с момчешки фантазии, а те съветвам да не изглежда така, че се занимаваш с момчешки фантазии. — Той ме изгледа спокойно, а видът му бе все така невъзмутим както винаги.

Помислих за начина, по който Амброуз се беше държал с мен, и кимнах, усещайки как страните ми пламват.

Лорен извади перо и задраска реда, който бях записал в дневника.

— Аз много ценя любопитството, но не всички мислят като мен. Не ми се иска излишно да усложняваш първия си семестър с такива неща. Мисля, че ще ти бъде достатъчно трудно и без тези допълнителни грижи.

Наведох глава, усетил, че по някакъв начин съм го разочаровал.

— Разбирам. Благодаря ви, господине.