Патрик Ротфус
Името на вятъра (58)

57.
Антракт — частите, които ни създават

Баст се протегна с бавни движения и огледа стаята наоколо. Накрая търпението му се изчерпа.

— Реши?

— Хм? — погледна го Квоте.

— И какво стана след това, Реши? Говори ли с нея?

— Разбира се, че разговарях с нея. Ако не бях, нямаше да има история за разказване. Лесно ми е да разказвам тази част, но първо трябва да опиша нея. А не съм сигурен как да го направя.

Баст се размърда неспокойно.

Квоте се засмя и раздразнението на лицето му беше заменено от по-меко изражение.

— Значи за теб да опишеш една красива жена е също толкова лесно, колкото да я погледнеш, така ли?

Баст сведе поглед и се изчерви, а Квоте внимателно положи ръка на рамото му и се усмихна.

— Баст, затруднението ми се изразява в това, че тя е много важна. Важна за историята. Не мога да измисля как точно да я опиша.

— Мисля… че те разбирам, Реши — каза Баст с помирителен тон. — И аз съм я виждал, веднъж…

Изненадан, Квоте се облегна назад на стола си.

— Вярно е. Бях забравил. — Той притисна ръце към устните си. — Тогава ти как би я описал?

Баст засия от дадената му възможност. Той се изправи на стола си, постоя замислен известно време и накрая каза:

— Тя имаше съвършени уши — направи деликатен жест с ръцете си. — Съвършени малки уши, сякаш изваяни от… нещо.

Летописеца се засмя, след това сякаш се засрами, изненадан от самия себе си.

— Ушите й ли? — попита той, като че не беше сигурен дали е чул правилно.

— Знаете колко е трудно да намериш красиво момиче с подходящите уши — сухо отвърна Баст.

Летописеца се засмя отново, като, изглежда, втория път му беше по-лесно да го стори.

— Не — рече той. — Не, със сигурност аз не знам.

Баст изгледа събирача на истории с дълбоко съжаление.

— Е, тогава просто ще трябва да се довериш на думите ми. Бяха изключителни красиви.

— Мисля, че достатъчно дърпа тая струна, Баст — каза Квоте развеселен. Той замълча за момент и когато заговори, гласът му се носеше бавно, а очите му бяха вперени в някаква невидима точка: — Проблемът е, че тя не приличаше на никого, когото съм познавал някога. В нея имаше нещо, което е трудно да бъде описано. Нещо завладяващо, като топлината от огъня. В нея имаше грация, искра…

— Носът й беше крив, Реши — прекъсна го Баст и с това изтръгна учителя си от бляновете му.

Квоте го погледна и на челото му се появи бръчка на раздразнение.

— Какво?

Баст вдигна ръце, сякаш да се защити.

— Просто го забелязах, Реши. Всички жени в твоята история са красиви. Не отричам това по принцип, тъй като не съм виждал никоя от тях. Но тази съм я виждал. Носът й беше малко крив. И ако трябва да сме честни, лицето й беше възтесничко за моя вкус. Тя по никакъв начин не може да бъде наречена съвършена красавица, Реши. Разбирам от тия неща. Правил съм някои проучвания.

Квоте дълго и втренчено гледа своя ученик със сериозно изражение на лицето.

— Ние сме повече от отделните части, които ни създават, Баст — каза той с лек упрек в гласа.

— Не казвам, че тя не беше очарователна, Реши — побърза да каже Баст. — Тя ми се усмихна. Беше… В усмивката й имаше нещо… Тя директно докосваше нещо вътре в теб, ако разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам те, Баст. Но, разбира се, аз съм се срещал с нея. — Той погледна Летописеца. — Виждате ли, проблемът е в сравнението. Ако кажа „тя беше с тъмна коса“, вие може да си помислите „познавал съм тъмнокоси жени, някои от тях бяха очарователни“. Но ще сте далеч от истината, защото жената, за която мислите, няма по нищо да прилича на нея. Тя няма да има бързия й ум, умението й да очарова. Тя не приличаше на никоя друга, която някога съм срещал…

Квоте не довърши и погледна надолу към скръстените си ръце. Той мълча толкова дълго, че Баст започна да се върти на мястото си и да се оглежда неспокойно.

— Предполагам, че няма смисъл да се безпокоя — каза Квоте накрая, вдигна поглед и махна на Летописеца. — Ако се проваля и в това, светът няма да го е грижа кой знае колко.

Летописеца взе перото си и Квоте започна да говори още преди той да е успял да го потопи в мастилницата.

— Очите й бяха тъмни. Тъмни като шоколад, като кафе или като полираното дърво на бащината ми лютня. Лицето около тях беше красиво и овално. Като отронена сълза.

Квоте внезапно спря, сякаш не му достигаха думи. Тишината беше толкова внезапна и дълбока, че Летописеца за кратко вдигна поглед от листа — нещо, което не беше правил досега. Но още преди писарят да погледне обратно към страницата, от Квоте се изля нов поток от думи:

— Непринудената й усмивка можеше да накара сърцето на всеки мъж да спре. Устните й бяха червени. Не с онзи яркочервен цвят, за който толкова много жени мислят, че ги прави желани. Устните й бяха винаги червени и сутринта, и вечерта. Сякаш минути преди да я видиш, бе яла сладки горски плодове или бе пила от кръвта на нечие сърце.

— Независимо къде стоеше, тя се превръщаше в центъра на стаята. — Квоте се намръщи. — Не ме разбирайте погрешно. Тя не вдигаше шум около себе си, нито пък беше суетна. Гледаме в огъня, защото светлината му трепти и той излъчва топлина. Светлината е онова, което привлича погледа ни, но онова, което кара човек да се наведе по-близо към огъня, няма нищо общо с блясъка му. Нещото, което ни привлича, е топлината, която усещаш, когато се доближиш към него. Същото се отнасяше и за Дена.

Докато Квоте разказваше, лицето му се изкриви, сякаш всяка дума, която произнасяше, го измъчваше все повече и повече. И макар да изричаше думите с ясен глас, всяка от тях се отразяваше на лицето му, сякаш преди да напусне устните му, острите й ръбове биваха заглаждани с груба пила.

— Тя… — Квоте склони глава толкова ниско, че изглеждаше сякаш говори на ръцете, които лежаха в скута му. — Какво правя? — каза той със слаб глас, все едно устата му беше пълна с пепел. — Какво добро може да излезе от това? Как мога да ви я опиша смислено, след като аз самият така и не успях да я разбера?

Летописеца беше записал по-голямата част от тези думи, когато осъзна, че Квоте вероятно не искаше от него да направи това. Той замръзна за момент и после довърши останалата част от изречението. След това чака дълго и мълчаливо, преди крадешком да вдигне поглед към Квоте.

Съдържателят улови погледа му и задържа очите си върху неговите. Те бяха същите тъмни очи, каквито Летописеца бе видял преди — очи като на разгневен бог. За момент Летописеца едва се удържа да не побегне от масата. Настъпи ледено мълчание.

Квоте се изправи и посочи към листа, който стоеше пред Летописеца.

— Зачеркни това — каза той със стържещ глас.

Летописеца пребледня и на лицето му се изписа такъв ужас, сякаш някой го бе наръгал с нож.

След като писарят не помръдна, Квоте се протегна и спокойно издърпа полуизписания лист изпод перото на Летописеца.

— Ако не си склонен да го задраскаш… — Квоте бавно и внимателно скъса листа.

Звукът на разкъсаната хартия накара лицето на Летописеца да почервенее.

Квоте взе един празен лист с подчертано спокойствие и го постави пред смаяния писар. Дългият му пръст потупа разкъсания лист и размаза още влажното мастило.

— Препиши го дотук — каза той с глас, който беше студен и неподвижен като желязо.

В погледа му също имаше желязо — тъмно и твърдо.

Нямаше спорове. Летописеца мълчаливо прекопира текста до мястото, което му сочеше пръстът на Квоте.

Когато Летописеца приключи, Квоте започна да говори отсечено и ясно, сякаш отхапваше парчета лед.

— Каква беше красотата й? Осъзнавам, че не бих могъл да кажа достатъчно. И така, тъй като не мога да кажа достатъчно, поне мога да избегна да не кажа твърде много. Ще кажа само, че имаше тъмна коса — права и дълга. Толкоз. Очите й бяха тъмни, а кожата — светла. Това е достатъчно. Лицето й беше овално, челюстта силна и деликатна. Ще кажа и че тя беше грациозна и се държеше с достойнство. Това е — Квоте пое дъх, преди да продължи. — Накрая ще добавя, че тя беше красива. Това е всичко, което може да бъде казано — че тя беше красива до мозъка на костите, независимо от недостатъците и несъвършенствата й. Най-малкото, тя беше красива за Квоте. Най-малкото ли? За Квоте тя беше най-красивата.

За момент Квоте се напрегна и изглеждаше, че ще скочи и ще разкъса и тоя лист на Летописеца.

После той се успокои като платно, което се е отпуснало, когато вятърът го е напуснал.

— Но за да бъда честен, трябва да спомена, че тя беше красива и за други…