Патрик Ротфус
Името на вятъра (62)

61.
Магарето Магаракис

След като приемните изпити бяха вече зад гърба ми, нямах други задължения, докато не започнеше есенният семестър. Прекарах дните, които оставаха дотогава, в опити да си отспя, в работа при Килвин и в основателна радост от новия си луксозен апартамент в „Кон и четворка“.

Освен това прекарвах голяма част от времето си в ходене до Имре и обратно, обикновено под претекст, че посещавам Трепе и се наслаждавам на компанията на останалите музиканти в „Еолиан“. Но истината зад всички тези истории беше, че се надявах да открия Дена.

Но старателните ми опити не доведоха до никакъв резултат. Тя сякаш беше изчезнала от града. Разпитах няколко души, на които имах доверие, че няма да започнат да клюкарстват за това, но никой от тях не знаеше повече отколкото Деох. По едно време мислех да попитам Совой за нея, но после прецених, че идеята не е добра.

След шестото си безплодно ходене до Имре реших да се откажа от търсенето. След деветото вече бях убеден, че само си губя ценното време. А след четиринайсетото осъзнах дълбоко в себе си, че няма да я намеря. Тя наистина беше заминала. Пак.

* * *

По време на едно от посещенията ми в „Еолиан“ в напразен опит да открия Дена научих неприятни новини от граф Трепе. Както изглежда, Амброуз, първородният син на богатия и влиятелен барон Джакис, сериозно се бе заел да злослови за мен сред социалните кръгове на Имре. Той разпространяваше слухове, отправяше заплахи и, общо казано, беше настроил благородниците срещу мен. Макар да не можеше да ми попречи да спечеля уважението на останалите музиканти, очевидно можеше да ми попречи да си намеря богат покровител. За пръв път добих някаква представа какви неприятности може да причини Амброуз на човек като мен.

Трепе се държеше мрачно и извинително, докато аз кипях от възмущение.

Заедно изпихме неразумно голямо количество вино и мърморехме срещу Амброуз Джакис. Накрая извикаха Трепе на сцената, където той изпя една язвителна песничка, която сам беше измислил, за да осмее един от членовете на съвета на Тарбеан. Публиката я посрещна с много смях и аплодисменти.

Не ми беше нужно много повече от това, за да започна да композирам песен за Амброуз. Трепе беше непоправим клюкар с вкус към неприличните намеци, а на мен винаги ми се беше удавало да измислям запомнящи се мелодии. Необходим ни беше по-малко от час, за да сътворим нашия шедьовър, който с любов озаглавихме „Магарето Магаракис“.

На пръв поглед това беше малка неприлична песничка за едно магаре, което искало да стане арканист. Нашият изключително фин намек за фамилното име на Амброуз избягваше директното му назоваване. Но всеки с малко ум в главата можеше да се сети за кого става дума.

Беше вече доста късно, когато Трепе и аз излязохме на сцената и не бяхме единствените, които си бяха пийнали порядъчно. По-голямата част от публиката се смя, аплодира ни бурно и ни извика на бис. Изпяхме песента отново и всички пяха припева заедно с нас.

Ключът към успеха на песента беше в нейната простота. Можеше да си я подсвиркваш или тананикаш. Всеки с три здрави пръста можеше да я изсвири и всеки с едно ухо можеше да я запее. Беше запомняща се, вулгарна и злорада. Разпространи се в Университета като горски пожар.

* * *

Отворих входната врата на Архива, влязох в чакалнята и изчаках очите ми да се приспособят към червеникавата светлина на симпатичните лампи. Въздухът беше сух и хладен, наситен с мирис на прах, кожа и засъхнало мастило. Поех миризмата с пълни гърди, както би направил някой гладуващ пред пекарница.

Уилем беше дежурен. Знаех, че той ще бъде на смяна. Амброуз не беше в сградата.

— Тук съм само за да говоря с магистър Лорен — побързах да кажа аз.

— В момента при него има някой — отпусна се Уил. — Може да се наложи да поизчакаш…

Един висок, сух кеалдишец отвори вратата зад бюрото на чакалнята. За разлика от повечето кеалдишки мъже, той бе гладко избръснат и косата му беше дълга и издърпана назад в опашка. Носеше добре ушит кожен ловен костюм, избледнял пътен плащ и високи ботуши, целите в прах от пътуването. Когато затвори вратата зад себе си, ръката му несъзнателно хвана дръжката на меча си, за да не се закачи в бюрото.

— Теталиа ту киауре едан А’сиатх — каза той на сиару и потупа Уилем по рамото, докато минаваше зад бюрото. — Ворелан туа тетам.

Уил му отвърна с една от редките си усмивки и сви рамене:

— Лхинсатва. Туа квереин.

Мъжът се засмя в отговор и докато заобикаляше бюрото, видях, че в допълнение към меча носеше и дълъг нож. Никога не бях виждал въоръжен човек в Университета. Тук, в Архива, той изглеждаше някак не на място — като овца в царски двор. Но поведението му беше спокойно и уверено, сякаш се чувстваше напълно у дома си.

Той спря, когато ме видя да стоя отстрани. Килна глава на една страна и ме попита:

— Сиае тсиен?

Не успях да разпозная езика.

— Не ви разбрах?

— О, извинете ме — каза той на съвършен атурански. — Помислих, че сте от Илиш. Червената ви коса ме заблуди. — Той се вгледа в мен по-внимателно. — Но вие не сте от там, нали? Вие сте от рода Рух. — Приближи се и протегна ръка. — От един род сме.

Стиснах ръката му, без да се замислям. Тя беше здрава като скала, а тъмният му кеалдишки цвят на кожата беше дори по-мургав от обикновено, подчертавайки няколкото светли белега, които минаваха през кокалчетата и по-нагоре по ръцете му.

— От един род — повторих аз като ехо, твърде изненадан, за да мога да кажа каквото и да било друго.

— Хората от нашия род са рядкост тук — каза той непринудено, докато минаваше покрай мен на път за външната врата. — Бих спрял да си разменим новини, но трябва да стигна до Евесдаун преди залез или ще си изпусна кораба. — Той отвори външната врата и стаята се напълни със слънчева светлина. — Ще ти се обадя, когато се върна по тези места — добави, помаха ми и излезе.

— Кой беше този? — обърнах се към Уилем.

— Един от гилерите на Лорен — отвърна Уил, — Виари.

— Писар ли е? — попитах аз недоверчиво, като мислех за бледите, тихи студенти, които работеха в Архива и сортираха, преписваха и носеха книги.

— Работи в отдела за нови придобивки — поклати глава Уил. — Те донасят книги от целия свят. Съвсем различна порода са.

— Това го схванах — казах аз в отговор и хвърлих поглед към вратата.

— Той беше човекът, с когото разговаряше Лорен, така че сега вече можеш да влезеш — каза Уил, изправи се и отвори вратата зад масивното дървено бюро. — Долу, в дъното на коридора. На вратата му има месингова табелка. Бих те завел, но не ни достигат хора. Не мога да напускам бюрото си.

Кимнах и тръгнах надолу по коридора. Усмихнах се, когато чух Уил тихо да си тананика под нос мелодията на „Магарето Магаракис“. След това вратата глухо се затвори зад гърба ми и в коридора остана само звукът от собственото ми дишане. Докато стигна до съответната врата, ръцете ми вече бяха влажни от пот. Почуках.

— Влез — обади се Лорен отвътре.

Гласът му беше равен като плоча от сив камък — без всякакъв намек за интонация или емоция в него.

Отворих вратата. Лорен седеше зад огромно полукръгло бюро. Стените бяха покрити с лавици от пода до тавана. Стаята беше толкова претъпкана с книги, че стените зад тях почти не се виждаха.

Лорен ме погледна хладно. Дори когато седеше, той беше висок почти колкото мен.

— Добро утро.

— Знам, че ми е забранено да идвам в Архива, магистре — бързо казах аз. — Надявам се, че моето посещение при вас не нарушава тази забрана.

— Не и ако идваш тук с добри намерения.

— Изкарах малко пари — казах аз и извадих кесията си — и се надявах да мога да купя обратно своето копие на „Реторика и логика“.

Лорен кимна и се изправи. Висок, гладко избръснат и в своята тъмна магистърска мантия, той ми напомняше за загадъчния персонаж на Тихия Доктор от много модегански пиеси. Удържах се да не потреперя заради факта, че появата на Доктора винаги вещаеше катастрофа в следващото действие.

Лорен отиде до една от лавиците и издърпа малка книга. Веднага щом я мярнах, разпознах, че е моята. Върху корицата имаше тъмно петно от времето, когато се беше намокрила при една буря в Тарбеан.

Непохватно се опитвах да развържа връзката на кесията си и изненадано забелязах, че ръцете ми леко треперят.

— Мисля, че беше две сребърни пенита.

Лорен кимна.

— Мога ли да ви предложа по-голяма от тази сума? Ако не я бяхте купили за мен, щях да я загубя завинаги. Без дори да споменавам факта, че като купихте книгата, ми дадохте възможност изобщо да бъда приет.

— Две сребърни пенита са достатъчни.

Поставих монетите върху бюрото му и заради треперенето на ръцете ми те леко иззвънтяха. Лорен ми подаде книгата и аз първо избърсах потните си ръце от ризата си, преди да я взема. Отворих я на посвещението от Бен и се усмихнах.

— Благодаря ви, че се погрижихте за нея, магистър Лорен. За мен тя е много ценна.

— Грижата за една книга повече не представлява голямо затруднение — каза Лорен и се върна на стола си.

Изчаках да видя дали ще продължи.

Не го направи.

— Исках… — Гласът ми заседна в гърлото и аз преглътнах, за да продължа. — Исках да кажа също, че съжалявам за… — не довърших при мисълта, че всъщност трябваше да спомена за открития пламък в Архива — … за онова, което сторих преди — неуверено довърших аз.

— Приемам извиненията ти, Квоте. — Лорен върна погледа си върху книгата, която четеше, преди да вляза. — Приятна сутрин.

Отново се опитах да преглътна сухотата в устата си.

— Освен това се чудех кога мога да се надявам да спечеля възможността отново да ме приемат в Архива.

Лорен вдигна поглед към мен.

— Беше хванат с открит огън между книгите ми — каза той и в гласа му се прокрадна емоция като отблясък от червенината на залез върху каменно сивите облаци.

Всичките внимателно премислени доводи излетяха от главата ми.

— Магистър Лорен — умолително казах аз. — Този ден ме биха с камшик и не бях съвсем на себе си. Амброуз…

Лорен вдигна дългопръстата си ръка от бюрото с длан, обърната срещу мен. Премереният му жест ме отряза по-бързо, отколкото ако ме бе зашлевил през лицето. Лицето му беше безизразно като празен лист.

— На кого да вярвам? На ре’лар от три години или на един е’лир от два месеца? На писар, който ми е подчинен, или на непознат студент, който беше намерен за виновен за необмислено използване на симпатия?

Успях донякъде да възвърна хладнокръвието си.

— Разбирам вашето решение, магистър Лорен. Но има ли нещо, което бих могъл да сторя, за да заслужа правото да бъда допуснат отново в Архива? — попитах го аз, неспособен да скрия напълно отчаянието в гласа си. — Да си призная, бих предпочел отново да ме бият с камшик, отколкото да ми бъде забранен достъпът още цял семестър. Бих ви дал всичките пари, които имам в джоба си, макар да не са много. Ще работя дълги часове като писар без всякакво заплащане, за да получа привилегията да се докажа пред вас. Знам, че по време на изпитите не ви достигат хора…

Лорен ме погледна почти с любопитство. Имах чувството, че молбата ми го е трогнала.

— Ще направиш всичко това?

— Ще го направя — отвърнах искрено аз и в гърдите ми се надигна безумна надежда. — Всичко това и каквото друго наказание пожелаете.

— Искам само едно нещо, за да отменя забраната си — каза Лорен.

Едва се сдържах да не се захиля маниакално.

— Каквото и да е то.

— Покажи ми търпението и благоразумието, които до този момент не ти достигат — отвърна Лорен с равен тон и след това сведе поглед към книгата, която лежеше отворена върху бюрото му. — Приятна сутрин.

* * *

На следващия ден едно от момчетата за поръчки на Джеймисън ме събуди от здравия ми сън в широкото легло в „Кон и четворка“. Уведоми ме, че трябва да се явя „на роговете“ четвърт час преди обяд. Бил съм обвинен в „поведение, неподобаващо на член на Арканум“. Амброуз накрая беше научил за песента ми.

Прекарах следващите няколко часа с неприятно усещане в стомаха си. Точно това се бях надявал да избегна — да дам възможност на Амброуз и Хеме да си разчистят сметките с мен.

Дори по-лошо — това щеше да развали още повече мнението на Лорен за мен, какъвто и да беше крайният резултат.

Пристигнах рано в Залата на магистрите и с облекчение установих, че атмосферата е много по-спокойна, отколкото когато ме бяха извикали тук за злонамерената ми постъпка спрямо Хеме. Аруил и Елкса Дал ми се усмихнаха. Килвин ми кимна. Бях облекчен от това, че имам и приятели сред магистрите, които балансираха враговете, които си бях създал.

— Добре — енергично каза ректорът, — имаме десет минути, преди да започнем приемните изпити. Нямам намерение да закъсняваме с графика, така че да пристъпваме бързо към въпроса. — Той огледа останалите магистри и получи в отговор само одобрителни кимвания. — Ре’лар Амброуз, представете своите аргументи. Имате не повече от минута.

— Това пред вас е копието на песента — разпалено каза Амброуз. — Това е клевета. Позори доброто ми име. Това е срамно поведение за един член на Арканум. — Той преглътна и стисна челюсти. — Това е всичко.

— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита — обърна се към мен ректорът.

— Беше проява на лош вкус, ректоре, но аз не очаквах, че ще се разпространи. Всъщност съм я пял само веднъж.

— Съгласен съм. — Ректорът погледна надолу към листа пред себе си и се прокашля. — Ре’лар Амброуз, ти магаре ли си?

Амброуз се вцепени.

— Не, господине — отвърна той.

— Полудяваш ли при звука от… — Той отново се прокашля и прочете направо от текста пред него: — „съскането на камшика“?

Няколко от магистрите едва успяваха да сдържат усмивките си. Елодин открито се хилеше.

— Не, господине — изчерви се Амброуз.

— Тогава се страхувам, че не разбирам какъв е проблемът — отсече ректорът и остави листа върху масата. — Предлагам обвинението в неподобаващо поведение да бъде заменено с „непристойно държане“.

— Подкрепям — рече Килвин.

— Всички ли са съгласни?

Всички вдигнаха ръце с изключение на Хеме и Брандеур.

— Решението е взето. Наказанието се определя на официално извинително писмо, поднесено на…

— За бога, Артър — намеси се Хеме. — Нека поне писмото да бъде публично достояние.

Ректорът изгледа гневно Хеме и след това сви рамене.

— … официално извинително писмо, съобщено публично преди есенния семестър. Всички ли са съгласни? — вдигнаха се всички ръце. — Решението е взето.

Ректорът се приведе напред на лакти и погледна надолу към Амброуз.

— Ре’лар Амброуз, в бъдеще се въздържай да ни губиш времето с лъжливи обвинения.

Можех да усетя гнева, който струеше от Амброуз. Беше като да седиш близо до огъня.

— Да, господине.

Преди да успея да изпитам задоволство от думите му, ректорът се обърна към мен:

— А ти, Квоте, в бъдеще да се държиш по-благоприлично.

Впечатлението от строгите му думи донякъде беше развалено от факта, че до него Елодин беше започнал весело да си тананика мелодията на „Магарето Магаракис“.

Сведох поглед, като се опитвах с всичка сила да сдържа усмивката си.

— Да, господине.

— Свободни сте.

Амброуз се завъртя на пети и се втурна към вратата, но преди да успее да излезе, Елодин започна да си пее на глас:

Той е породисто магаре, то се вижда от походката му!

И само за едно медно пени ще ви позволи да го яхнете!

* * *

Мисълта, че трябва да напиша публично извинение, беше унизителна за мен. Но както казват, най-доброто отмъщение към враговете ти е да живееш добре. Така че реших да не обръщам внимание на Амброуз и да се наслаждавам на новия си луксозен начин на живот в „Кон и четворка“.

Но отмъщението ми трая само два дни. На третия странноприемницата вече имаше нов собственик. Нисичкият, весел Каверин беше заменен от висок слаб мъж, който ме уведоми, че вече няма нужда от услугите ми. Беше ми казано да освободя стаите преди падането на нощта.

Беше дразнещо, но знаех най-малкото четири или пет странноприемници с подобно ниво на качество, които биха се зарадвали на възможността да наемат музикант със сребърни свирки.

Но съдържателят на „Бодливата зеленика“ отказа да разговаря с мен.

„Белият елен“ и „Короната на кралицата“ бяха доволни от своите сегашни музиканти. Чаках повече от час в „Златното пони“, преди да осъзная, че съм получил учтив отказ. Когато ме отпратиха и в „Кралския дъб“, вече бях бесен.

Това беше работа на Амброуз. Не знам как го беше постигнал, но знаех, че той стои в дъното. Вероятно с подкупи или беше пуснал слух, че всяка странноприемница, която наеме еди-кой си червенокос музикант, ще загуби голям брой заможни благородни клиенти.

И така, започнах да обикалям останалите странноприемници от тая страна на реката. Всички първокласни вече ми бяха отказали, но оставаха още много уважавани места.

През следващите няколко часа опитах в „Овчарска отмора“, „Главата на глигана“, „Кучето в стената“, „Петолинието“ и „Наметалото“.

Амброуз беше проявил голямо старание — нито една от странноприемниците не беше заинтересована.

Докато стигна до „При Анкер“, вече беше се стъмнило и единственото, което ме караше да продължавам да опитвам, беше гневът. Бях решен да опитам и последната странноприемница от тая страна на реката, преди да прибягна отново към плащането за храна и легло.

Точно преди да вляза в странноприемницата, видях самия Анкер, който се беше качил на стълба и заковаваше едно дълго парче от кедровата обшивка обратно на мястото му. Той свали поглед надолу към мен, когато застанах в основата на стълбата.

— Значи ти си този — каза той.

— Моля? — озадачих се аз.

— Един човек се отби и ми каза, че ако наема млад червенокос младеж, това ще ми създаде цял куп неприятности. Като гледам, ти си тоя младеж — кимна той към лютнята ми.

— Ами тогава — казах аз и нагласих ремъка на лютнята на рамото си — няма да ви губя времето.

— Още не си го направил — рече той, слезе от стълбата и избърса ръце от ризата си. — Това място има нужда от малко музика.

— Не се ли безпокоите? — изпитателно го погледнах аз.

— Проклетите малки досадници си мислят, че могат да купят и слънцето, нали? — изплю се той.

— Точно този вероятно би могъл да си го позволи — мрачно рекох аз, — че и луната в добавка, та да си има пълен комплект.

— На мен нищо не може да ми стори — изсумтя подигравателно Анкер. — Не обслужвам хора като него, че да ми прогони клиентите. А мястото си е лично мое, тъй че не може да го купи и да ме уволни, както стори с клетия старец Каверин…

— Някой е купил „Кон и четворка“?

— Не знаеше ли? — изгледа ме учудено Анкер.

Бавно поклатих глава. Нужно ми беше време, за да смеля тази информация. Амброуз беше купил „Кон и четворка“ само и само да ме остави без работа. Не, беше твърде хитър, за да го направи директно. По-вероятно беше дал пари назаем на приятел, под формата на инвестиция.

Колко ли му бе струвало? Хиляда таланта? Пет хиляди?

Дори не можех да предположа колко би струвала странноприемница като „Кон и четворка“. Още по-обезпокоителното беше, че бе успял да го направи толкова бързо.

Нещата започваха да ми се изясняват. Знаех, че Амброуз е богат, но, честно казано, в сравнение с мен всеки друг беше богат. Никога не се бях замислял колко богат всъщност е той или как би могъл да използва състоянието си срещу мен. Бях получил урок за това какво влияние можеше да има един първороден син на заможен барон.

За пръв път бях доволен, че в Университета имаше строги правила за поведение. Щом Амброуз беше готов да направи това, можех само да гадая какви драстични мерки би предприел, ако не трябваше поне привидно да се държи вежливо с мен.

Една млада жена се облегна на външната врата на странноприемницата и ме изтръгна от мислите ми.

— Проклет да си, Анкер! — изкрещя тя. — Нямам намерение да мъкна всичко, докато ти си стоиш там и си чешеш задника! Ела тук!

Анкер измърмори нещо под носа си, взе стълбата и я прибра зад ъгъла на тясната уличка.

— И какво изобщо правиш с тоя младеж? Да не си уреждаш среща с майка му?

Когато Анкер отвори вратата на кръчмата, от там до улицата се дочу тихият шум на множество разговори.

— Ще ми е любопитно да чуя тая песен — ухили се той. — Защо не дойдеш да я изсвириш?

— Ако наистина сте сигурен, че го искате — отвърнах аз, като не можех да повярвам на късмета си. — Това със сигурност ще ви донесе неприятности.

— Неприятности — засмя се той, — какво знае момче като теб за неприятностите? Имал съм неприятности още преди да се родиш. Имал съм неприятности, за които дори нямаш думи, с които да ги опишеш. — Той се обърна към мен, като продължаваше да стои на прага на вратата. — Доста време мина, откакто тук редовно се е свирила музика. Не мога да кажа, че това ми харесва. Истинската кръчма трябва да има музика.

— Виж, с това не мога да не се съглася — усмихнах се аз.

— Истината е, че бих те наел дори само за да натрия носа на тоя богат глупак — рече Анкер. — Но ако свиренето ти струва… — Той бутна вратата по-широко и превърна думите си в покана.

Помирисах миризмата на дървени стърготини, потта на отрудени хора и печен хляб.

До края на нощта всичко вече беше уредено. В замяна на моето свирене четири нощи за цикъл получих малка стаичка на третия етаж и уверението, че ако съм наблизо, когато сервират храната, мога да опитам всичко, което ври в котлето.

Без съмнение Анкер щеше да се възползва от услугите на признат музикант на много изгодна цена, но въпреки това аз бях щастлив да сключа тази сделка. Всичко беше по-добро от връщането в Мюз и мълчаливия присмех на съквартирантите ми.

Таванът на стаичката ми бе наклонен в два от ъглите и я правеше да изглежда дори още по-малка, отколкото беше в действителност. И би изглеждала направо задръстена, ако в нея нямаше съвсем оскъдна мебелировка — малко бюро с дървен стол и един рафт над него. Леглото беше точно толкова твърдо и тясно, колкото леглата в Мюз.

Поставих малко омачканото си копие на „Реторика и логика“ върху полицата над бюрото. Подпрях удобно калъфа на лютнята си в ъгъла. През прозореца можех да видя светлините на Университета, които блестяха невъзмутимо в хладния есенен въздух. Бях намерил дом.

* * *

Когато сега се връщам към онова време, разбирам, че трябва да се считам за късметлия за това, че накрая попаднах в „При Анкер“. Наистина нямаше тълпи от заможни хора както в „Кон и четворка“, но ме ценяха по начин, по който богатите не умееха.

И макар апартаментът ми в „Кон и четворка“ да беше удобен, а в малката стаичка в „При Анкер“ се чувствах уютно.

Беше както с обувките — не ти трябват най-големите, които можеш да намериш. Трябват ти такива, които да са ти удобни. С времето онази малка стаичка в „При Анкер“ се превърна в най-близкото нещо до дом, което бях имал в целия свят.

Но точно тогава бях направо бесен заради онова, което Амброуз ми бе причинил. Така че когато седнах да пиша публичното си извинително писмо, то бе изпълнено с жлъчна искреност. Беше истинско произведение на изкуството, изпълнено с разкаяние. Ридаех и скърцах със зъби от яд, че бях злословил за събрат студент. Освен това включих и пълно копие на стиховете заедно с два нови куплета и пълната музикална партитура. След това се извинявах в пикантни подробности за всеки незначителен вулгарен намек, включен в песента.

После похарчих четири скъпоценни йота от собствените си пари за хартия и мастило и поисках от Джаксим услугата, която ми дължеше за това, че бях разменил с него своето време за приемния изпит. Той имаше приятел, който работеше в печатница, и с негова помощ разпечатихме сто копия от писмото.

След това в нощта преди началото на есенния семестър Уил, Сим и аз ги разлепихме на всяка равна повърхност, която успяхме да намерим и от двете страни на реката. Използвахме едно очарователно алхимично лепило, което Симон беше приготвил специално за случая. То се мажеше като боя и след като изсъхнеше, ставаше прозрачно като стъкло и яко като стомана. Ако някой искаше да махне писмата, щеше да има нужда от чук и длето.

Като се замисля сега, това беше глупаво от моя страна — като да дразниш разярен бик.

И ако трябва да изкажа предположение, бих казал, че точно тази ми дръзка постъпка беше основната причина Амброуз в края на краищата да се опита да ме убие.