Патрик Ротфус
Името на вятъра (55)

54.
Място, където да гориш

— Днес изглеждаш различно — отбеляза Симон и Уилем изсумтя в знак на съгласие с него.

— И се чувствам различно — признах аз. — Добре, но различно.

Тримата вървяхме по прашния път към Имре.

Времето беше топло и слънчево и ние не бързахме особено.

— Изглеждаш… спокоен — продължи Симон и прокара ръка през косата си. — Де да можех и аз да съм толкова спокоен, колкото изглеждаш ти.

— Иска ми се и да се чувствах толкова спокоен, колкото изглеждам — смотолевих аз.

Симон не се предаваше.

— Изглеждаш по-солиден. — Той направи гримаса. — Не. Изглеждаш… стегнат.

— Стегнат ли? — Напрежението ме накара да се засмея и това леко ме отпусна. — Как някой може да изглежда стегнат?

— Просто така — сви рамене той, — като навита пружина.

— Това е заради начина, по който се държи — намеси се Уилем нарушавайки обичайното си замислено мълчание. — Стои изправен, без да навежда врата си, и с изпънати назад рамене. — Той махна неопределено, сякаш за да илюстрира думите си. — Когато стъпва, го прави с цяло стъпало. Не само с върха на пръстите си, както когато тича, нито пък с петата, което прави, когато се колебае. Стъпва солидно, сякаш иска да обяви точно това парче земя под него за свое.

За момент се почувствах неудобно, докато напразно се опитвах да се видя как изглеждам отстрани.

— Май някой е прекарал известно време с Куклата? — косо го погледна Симон.

Уилем неопределено сви рамене и хвърли камък по дърветата край пътя.

— Каква е тая Кукла, за която говорите вие двамата? — попитах аз, донякъде за да отклоня вниманието им от себе си. — Умирам от любопитство да науча.

— Ако на някого може да се случи нещо такова, то това си ти — подкачи ме Уилем.

— Той прекарва по-голямата част от времето си в Архива — колебливо отвърна Сим, защото знаеше, че се докосва до болезнена за мен тема. — Ще ми е трудно да ви запозная, след като… е, нали знаеш…

Стигнахме до Каменния мост — древната арка от сив камък, която свързваше Университета и Имре.

Дълъг над шейсет метра от единия бряг до другия и издигащ се на около двайсет метра в най-високата си част, Каменният мост беше заобиколен с повече истории и легенди от която и да е друга забележителност на Университета.

— Плюни за късмет — настоя Уилем, когато започнахме да се изкачваме от едната страна на моста и сам последва съвета си.

Симон го последва и също се изплю от едната страна с детска жизнерадост.

Почти бях готов да кажа: „Късметът няма нищо общо с това“ — думите, които магистър Аруил строго ми беше повтарял хиляди пъти в Медика.

За момент беше на върха на езика ми да ги изрека, но се поколебах и вместо това също се изплюх.

* * *

„Еолиан“ се намираше в сърцето на Имре, входната му врата беше срещу централния павиран площад на града. Имаше пейки, няколко цъфнали дървета и мраморен фонтан. Там, към статуята на един сатир, подгонил полуголи нимфи, които само символично се опитваха да отлетят, се носеше мъгла от водни капчици. Наоколо се тълпяха добре облечени хора, като близо една трета от тях носеха един или друг музикален инструмент. Преброих най-малко седем лютни.

Когато се приближихме до „Еолиан“, портиерът докосна предната част на широкополата си шапка и направи поклон за поздрав. Беше висок поне два метра, мускулест и доста мургав.

— Ще ви струва един йот, млади господине — усмихна се той и Уилем му подаде една монета.

След това се обърна към мен със същата слънчева усмивка. Като видя калъфа на лютнята, той повдигна вежди.

— Добре е да видим ново лице. Знаете ли правилата?

Кимнах и му подадох един йот.

Той се обърна и посочи навътре.

— Виждате ли тезгяха?

Беше трудно да пропуснеш петнайсетте метра извит махагон, който лъкатушеше в далечния край на помещението.

— Виждате ли къде краят му завива към сцената? — Кимнах. — Виждате ли човека на столчето? Ако решите да се пробвате за свирките, трябва да говорите с него. Името му е Станчион.

И двамата извърнахме поглед едновременно. Наместих лютнята по-високо върху рамото си.

— Благодаря ти… — замлъкнах, защото не знаех името му.

— Деох — отново се усмихна той по своя успокоителен начин.

Под влиянието на някакъв внезапен вътрешен импулс аз му протегнах ръка.

— Деох означава „да пием“. Ще ми позволиш ли да те почерпя с една напитка по-късно?

Той ме изгледа продължително, преди да се засмее. Смехът му беше невъздържан и непринуден и идваше направо от гърдите му. Той топло раздруса ръката ми.

— Може и да го сторя.

Деох пусна ръката ми и погледна зад мен.

— Симон, ти ли го доведе?

— Всъщност той ме доведе. — Симон изглеждаше притеснен от кратката ми размяна на реплики с портиера, но не можах да отгатна причината за това. — Не мисля, че някой изобщо може да го заведе някъде. — Той подаде на Деох един йот.

— Вярвам ти. В него има нещо, което ми допада. Някаква магия. Надявам се да свири за нас тази вечер.

— И аз се надявам — казах и влязохме.

Огледах вътрешността на „Еолиан“ колкото можах по-небрежно.

Пред стената срещу извития махагонов тезгях се издигаше кръгъл подиум. Няколко вити стълби водеха до втори етаж, по-скоро балкон. Над него се виждаше по-малък трети етаж — нещо като мецанин, който обикаляше помещението.

Около масите навсякъде в стаята имаше столове и табуретки. В нишите, издълбани в стените, бяха наредени пейки. Симпатичните лампи бяха комбинирани със свещи и осигуряваха на стаята естествена светлина, без да изпълват въздуха с дим.

— Е, това беше хитро. — В гласа на Симон имаше обида. — Милостиви Техлу, би ли бил така любезен следващия път, когато решиш да правиш такива изпълнения, първо да ме предупредиш!

— Какво? — попитах го. — За това с портиера ли говориш? Симон, нервен си като някоя млада уличница. Той се държеше приятелски. Хареса ми. Какво лошо има в това, че му предложих напитка?

— Деох притежава това място — остро отвърна Симон. — И абсолютно мрази, когато музикантите му се подмазват. Преди два цикъла той изхвърли един, който се опитваше да му даде бакшиш. — Той ме изгледа продължително. — Наистина го изхвърли. Толкова далеч, че почти щеше да падне във фонтана.

— О! — здравата се слисах аз.

Погледнах крадешком към Деох, който се шегуваше с някого на вратата. Видях как едрите мускули на ръцете му се свиват и отпускат, докато жестикулираше отвън.

— Видя ли ти се ядосан? — попитах Симон.

— Не, не ми се видя. И точно това е най-странното.

Уилем се приближи към нас.

— Ако двамата спрете да клюкарите и дойдете на масата, първото пиене ще е от мен, Ихин?

Отидохме до масата, която Уилем беше избрал. Тя беше недалеч от мястото на тезгяха, където седеше Станчион.

— Какво ще пиете? — попита ни Уилем, когато седнахме, и аз сложих калъфа с лютнята на четвъртия стол.

— Медовина с канела — отвърна Симон, без да се замисля.

— Женчо — рече Уилем с леко обвинителен тон и се обърна към мен.

— Ябълково вино — казах аз, — леко ябълково вино.

— Двама женчовци — промърмори Уил и се отправи към бара.

Кимнах към Станчион.

— А той какъв е? Мислех, че мястото е негово.

— Заедно го държат. Станчион се занимава с музикалната част.

— Има ли нещо, което трябва да знам за него? — попитах, тъй като почти катастрофалната ми среща с Деох беше изострила безпокойството ми.

— Чувал съм, че е доста приятен човек като цяло, но никога не съм говорил с него. Не прави нищо глупаво и всичко ще бъде наред.

— Благодаря — саркастично отвърнах, избутах стола си и се изправих.

Станчион беше среден на ръст и добре облечен в тъмнозелено и черно. Имаше кръгло брадато лице и малко шкембе, което се забелязваше вероятно само защото беше седнал. Той се усмихна и ми махна да се приближа със свободната си ръка. С другата държеше голяма халба.

— Здрасти — жизнерадостно рече той. — Имаш многообещаващ вид. Да не си дошъл да ни посвириш тази вечер? — многозначително повдигна вежди той.

Сега, когато бях по-близо до него, забелязах, че косата му е с лек тъмночервен оттенък, който изчезваше, ако светлината не падне под подходящия ъгъл.

— Надявам се, господине — казах аз, — макар че планирах да изчакам малко.

— О, разбира се. Ние никога не позволяваме на кандидатите да покажат таланта си преди залез-слънце. — Той направи пауза, за да отпие от напитката си, и когато завъртя глава, видях, че от ухото му висят златни свирки.

Той въздъхна и доволно изтри устата си с опакото на ръкава.

— А на какво свириш, на лютня ли? — Кимнах в отговор. — Решил ли си какво ще изпълниш, за да ни омаеш?

— Зависи, господине. Напоследък някой свирил ли е „Балада за сър Савиен Тралиард“?

Станчион повдигна вежди и се прокашля.

— Ами не — приглади брадата си той. — Някой се пробва с нея преди няколко месеца, но тя се оказа прекалено голям залък за него. Изпусна няколко тона и след това се оплете. — Той поклати глава. — По-просто казано, не, скоро никой не я е свирил.

Отпи още глътка от халбата си и я преглътна замислено, преди да продължи:

— Повечето хора мислят, че някоя песен с по-умерена трудност би им дала повече възможности да разкрият таланта си — внимателно подметна той.

Разбрах неизречения му съвет, но не се обидих.

„Сър Савиен“ е най-трудната песен, която някога съм чувал. Баща ми беше единственият човек в трупата, който притежаваше достатъчно умение, за да я изпее, и съм го чувал да я пее не повече от четири-пет пъти пред публика. Тя беше дълга само около петнайсет минути, но тези петнайсет минути изискваха бързо и прецизно свирене с пръсти, което, ако се направи както трябва, изтръгваше от лютнята два гласа едновременно — и мелодия, и хармония.

Това беше трудно, но не беше нещо, с което един умел музикант на лютня да не може да се справи.

Обаче „Сър Савиен“ беше балада и вокалната част беше контрамелодия, която вървеше обратно на темпото на инструмента. Това бе трудното. Ако песента се изпълнеше както трябва — с мъж и жена, които да се редуват в пеенето на строфите, — тя допълнително се усложняваше от женската контрахармония в припевите.

Когато беше добре изпята, тя те пронизваше право в сърцето.

За съжаление малцина бяха музикантите, които успяваха да запазят спокойствие посред бурята от звуци, които изпълваха песента.

Станчион отпи още една солидна глътка от халбата си и избърса брадата си с ръкав.

— Сам ли ще я пееш? — попита ме той леко развълнуван въпреки негласното предупреждение, което ми бе отправил. — Или си довел някой, който да пее с теб? Да не би някое от момчетата, с които дойде, да е кастрат?

Сподавих смеха си при мисълта Уилем да запее сопрано и поклатих глава.

— Нямам приятели, които да могат да я пеят. Мислех да повторя третия припев, за да дам възможността някой да излезе и да пее като Алоин.

— Точно в стила на трупите, а? — Той ме погледна сериозно. — Синко, не е моя работа да ти го казвам, но наистина ли искаш да се пробваш за свирките с човек, с когото никога не си репетирал?

Мисълта, че той осъзнава колко трудно би било това, ми вдъхна увереност.

— Горе-долу колко души, спечелили свирките, ще бъдат тук тази вечер?

Той се замисли за кратко.

— Горе-долу ли? Осем, а може и повече — дванайсетина.

— Значи по всяка вероятност ще има най-малко три жени, които са спечелили своите отличия за талант?

Станчион кимна, като ме наблюдаваше с любопитство.

— Е — бавно казах аз, — ако онова, което всички са ми разказвали, е вярно, ако само хората с истински талант могат да спечелят свирките, то тогава една от тези жени ще знае партията на Алоин.

Станчион отново отпи бавно и дълго, като ме наблюдаваше над върха на халбата си. Когато накрая я свали, той забрави да избърше брадата си.

— Ти май си доста горделив, а? — откровено отбеляза той.

Огледах се.

— Нали точно това е „Еолиан“? Чувал съм, че това е мястото, където гордостта плаща в сребро и свири в злато.

— Това ми харесва — каза Станчион по-скоро на самия себе си. — Свири в злато.

Той тресна халбата си върху тезгяха, като предизвика гейзер от пръски от пенливата течност, която беше в чашата.

— Проклет да си, момче. Надявам се да си толкова добър, колкото, изглежда, си мислиш, че си. Още някой, който притежава огъня на Илиен, би ми свършил работа тук.

Той прекара ръка през собствената си червена коса, за да подчертае двоякия смисъл на думите си.

— Надявам се, че това място е точно толкова добро, колкото всеки, изглежда, си мисли, че е — казах аз искрено. — Имам нужда от място, в което да горя.

* * *

— Не те изхвърли — саркастично отбеляза Симон, когато се върнах на масата, — така че предполагам, че не е минало толкова зле, колкото се очакваше.

— Мисля, че мина добре — разсеяно отвърнах аз, — но не съм съвсем сигурен.

— Как може да не знаеш? — възрази Симон. — Видях го да се смее. Това сигурно означава, че е минало добре.

— Не непременно — каза Уилем.

— Опитвам се да си спомня всичко, което му казах — признах аз. — Понякога устата ми започва сама да говори и на мозъка му е нужно малко време, за да я настигне.

— Това май се случва често? — попита Уилем с една от редките си спокойни усмивки.

Закачките им започнаха да ме успокояват.

— Все по-често — съгласих се аз и се ухилих.

Пиехме и се шегувахме за дреболии, клюки за магистрите и малкото жени студенти, които бяха привлекли вниманието ни.

Говорехме за това кого харесваме в Университета, но повече време отделяхме за обсъждане на хората, които не харесвахме, и търсехме причините за това и какво бихме направили с тях, ако ни се удаде възможност. Такава е човешката природа.

И така времето минаваше, а „Еолиан“ бавно се пълнеше с хора. След подигравките на Уилем Симон накрая се предаде и започна да пие скутен — силно черно вино от полите на планините Шалда, по-често наричано „отрежи опашка“.

Ефектът от виното се забеляза почти веднага. Симон започна да се смее по-гръмогласно с широко разтегната уста и да се върти неспокойно на стола си. Уилем си оставаше все така сдържан както обикновено. Купих следващите напитки, като поръчах чисто ябълково вино за всеки от нас. В отговор на намръщената физиономия на Уилем му казах, че ако спечеля признание за своя талант тази нощ, ще го окъпя в „отрежи опашка“, но ако някой от тях се напие преди това, лично ще го напердаша и изхвърля в реката. Те доста се поохладиха и започнаха да измислят мръсни стихчета за „Калайджията Танер“.

Оставих ги да се занимават с това и потънах в собствените си мисли. Не ми даваше мира мисълта, че може би си заслужаваше да се вслушам в неизречения съвет на Станчион. Опитах се да се сетя за други песни, които да са достатъчно трудни, за да покажат умението ми, но и достатъчно лесни, за да мога да проявя артистичния си талант.

Гласът на Симон ме върна към действителността.

— Хайде, ти си добър в римуването… — убеждаваше ме той.

Припомних си последната част от техния разговор, която слушах с половин ухо.

— „Опитай в расото на техлините“ — предложих незаинтересовано аз.

Бях твърде нервен, за да им обяснявам, че един от пороците на баща ми беше слабостта му към мръсните хумористични петостишия.

Те започнаха да се кикотят, докато аз се опитвах да се сетя за друга песен, която да изпълня. Не бях успял да постигна кой знае какъв успех, когато Уилем отново ме разсея.

— Какво! — попитах ядосано и после видях безизразния поглед в очите на Уилем, който се появяваше само когато видеше нещо, което наистина не му харесваше. — Какво? — попитах отново този път с по-умерен тон.

— Някой, когото всички ние познаваме и обичаме — мрачно рече той и кимна към вратата.

Не видях нито едно познато лице. „Еолиан“ беше почти пълен и над стотина човека се тълпяха само на приземния етаж. През отворената врата видях, че навън вече е нощ.

— Той е с гръб към нас. В момента прилага мазния си чар на една очарователна млада дама, която очевидно не го познава… Намира се вдясно от закръгления господин в червено — насочваше вниманието ми Уилем.

— Кучи син — казах аз, твърде смаян, за да намеря по-подходящи ругатни от речника си.

— Аз самият винаги съм мислел, че е със свинско потекло — сухо рече Уилем.

Симон се оглеждаше наоколо и мигаше като бухал.

— Какво? Кой е дошъл?

— Амброуз.

— Да му се не видяло! — изруга Симон и се прегърби над масата. — Само това ни трябваше. Вие двамата не се ли сдобрихте вече?

— Искам да го оставя на мира — протестирах аз, — но всеки път като ме види, той не може да се въздържи да не подхвърли някоя хаплива забележка по мой адрес.

— За спор са необходими двама — възрази Симон.

— Точно така — язвително отвърнах аз, — не ме интересува чий син е той. Няма да подвия опашка като някое страхливо кутре. Ако той е достатъчно глупав да ме посочи с пръст, ще му счупя пръста — поех си въздух, за да се успокоя, и се опитах гласът ми да звучи разумно. — Накрая той ще се научи да ме оставя на мира.

— Можеш просто да не му обръщаш внимание — каза Симон с изненадващо трезвен глас. — Не се хващай на въдицата му и това доста скоро ще му омръзне.

— Не — сериозно отсякох аз и погледнах Симон право в очите. — Няма да му омръзне. — Харесвах Симон, но понякога беше ужасно наивен.

— Веднъж помисли ли си, че съм слаб, ще ми се нахвърли с двойно по-голямо настървение от преди. Познавам хората като него.

— Ето го, идва — отбеляза Уилем, като погледна уж случайно нататък.

Амброуз ме видя още преди да стигне до нашия край на помещението.

Очите ни се срещнаха и беше явно, че не е очаквал да ме види тук. Той каза нещо на един от винаги присъстващите около него подмазвачи и те си запробиваха път през тълпата в друга посока, за да си намерят маса. Очите му се преместиха от мен на Уилем и Симон, после на лютнята ми и накрая отново се върнаха на мен. След това се обърна и се отправи към масата, на която вече бяха седнали приятелите му. Погледна към мен, преди да седне.

Това, че не се усмихна, ми подейства изнервящо. Преди винаги ми се бе усмихвал с печално подобие на усмивка и подигравка в очите.

След това видях нещо, което ме разстрои още повече — той носеше солиден квадратен калъф.

— Да не би Амброуз да свири на лира? — Въпросът ми не беше отправен към никой конкретно.

Уилем сви рамене. Изглежда, Симон се почувства неловко.

— Мислех, че знаеш — едва доловимо промълви той.

— Виждал ли си го тук преди? — попитах.

Сим кимна.

— Свири ли тогава?

— Всъщност рецитираше. Поезия. Декламираше и дърпаше струните. — Симон изглеждаше като заек, готов да побегне.

— Получи ли признание за таланта си? — мрачно попитах аз.

В този момент реших, че ако Амброуз беше член на тази група, аз не искам да имам нищо общо с нея.

— Не — измънка Симон, — опита се, но… — Не довърши, а очите му бяха леко неспокойни.

Уилем сложи ръка на рамото ми и ми махна да се успокоя.

Поех си дълбоко дъх, затворих очи и се опитах да се отпусна.

Бавно осъзнах, че всичко това нямаше значение. В най-добрия случай просто повишаваше залога тази вечер. Амброуз не можеше да стори нищо, което да попречи на свиренето ми. Щеше да бъде принуден да гледа и слуша. Да ме слуша как свиря „Балада за сър Савиен Тралиард“, защото сега вече нямаше никакво съмнение коя песен щях да изпълня тази нощ.

* * *

Вечерното представление започна с един от доказалите таланта си музиканти от тълпата. Той имаше лютня и показа, че може да свири толкова добре, колкото всеки Едема Рух. Втората му песен беше още по-добра — никога преди това не я бях чувал.

Имаше интервал от около десет минути, преди да извикат друг утвърден музикант да пее на сцената. Този мъж имаше комплект тръстикови свирки и свиреше с тях по-добре от всеки друг, който някога бях чувал. След това изпя един запомнящ се химн в минорна тоналност. Нямаше инструменти — само високият му, чист глас, който се издигаше и се рееше като звука на свирките, на които бе свирил преди това.

Беше ми приятно да видя, че талантливите музиканти бяха точно толкова добри, колкото бях чувал, че са. Но едновременно с това и собственото ми безпокойство нарастваше. Отличните изпълнения изискваха да си наистина добър, за да опиташ късмета си. Ако вече не бях решил да изсвиря „Балада за сър Савиен Тралиард“, воден от злостни лични подбуди, тези изпълнения щяха да ме убедят да се откажа от нея.

Последва нова пауза от пет-десет минути. Дадох си сметка, че Станчион нарочно вмъква паузи, за да даде възможност на публиката да се размърда и да вдигне шум между песните. Човекът си знаеше работата. Зачудих се дали някога не е бил член на трупа.

След това дойде време за първия опит за вечерта. Станчион изведе на сцената един брадат трийсетинагодишен мъж и го представи на публиката. Свиреше на флейта. Беше добър. Изпълни две кратки песни, които знаех, и трета, която не ми беше позната. Свири общо в продължение на около двайсет минути и успях да доловя само една малка грешка.

След аплодисментите флейтистът остана на сцената, докато Станчион обикаляше из тълпата зрители и ги разпитваше за мненията им. Едно момче от персонала донесе на флейтиста чаша вода.

Накрая Станчион се върна на подиума. Залата утихна, когато собственикът се доближи и тържествено стисна ръката на мъжа. Лицето на музиканта помръкна, но той успя да се усмихне тъжно на публиката и да й кимне. Станчион го съпроводи, докато слизаше от сцената, и му купи нещо в голяма халба.

Следващият кандидат беше пищно облечена млада жена със златиста коса. След като Станчион я представи, тя изпя една ария с толкова ясен и чист глас, че за момент забравих за безпокойството си и се отпуснах, запленен от песента й. В продължение на няколко благословени мига забравих за всичко и не можех да правя нищо друго, освен да я слушам.

За съжаление песента свърши твърде бързо, като ме остави с нежно чувство в гърдите и леко парене в очите. Симон подсмръкна и смутено потри лицето си.

След това тя изпя втора песен, като си акомпанираше на арфа. Наблюдавах я внимателно и трябва да призная, че не го правех само заради музикалните й способности. Косата й беше с цвят на зряла пшеница. От мястото си на около десетина метра от сцената можех да видя чистата синева на нейните очи. Имаше гладки ръце и малки, деликатни длани, които чевръсто се движеха по струните. И начинът, по който държеше арфата между краката си, ме караше да мисля за… ами за нещата, за които непрекъснато мисли всяко петнайсетгодишно момче.

Гласът й беше толкова очарователен, колкото и при първото изпълнение. Извикваше болка в сърцето. За съжаление свиренето й не беше толкова добро. По средата на втората песен тя изсвири няколко грешни тона, за момент загуби увереност, след това успя да се окопити и да завърши изпълнението си.

Този път паузата, докато Станчион обикаляше из публиката, се оказа по-дълга.

Обиколи и трите нива на „Еолиан“, като разпита всички — и млади, и стари, музиканти или не.

Докато наблюдавах жената, Амброуз улови погледа й и отправи една от своите усмивки, които ми изглеждаха толкова мазни, а жените намираха за толкова очарователни. След като отмести поглед от нея, очите му се насочиха към моята маса, докато накрая погледите ни не се срещнаха. Усмивката му помръкна и ние дълго и безизразно се гледахме един друг.

Нито един от двама ни не се усмихна подигравателно на другия, нито пък направи обидни гримаси по негов адрес. Въпреки това тлеещата вражда помежду ни беше подновена през тези няколко минути. Не мога да кажа със сигурност кой от двама ни пръв извърна поглед.

След близо петнайсетина минути събиране на мнения Станчион отново се качи на сцената. Той се приближи до жената със златистата коса и стисна ръката й, както го бе направил и с предишния музикант. На лицето й се изписа почти същото разочарование, както и на мъжа преди нея. Станчион я изведе от сцената и купи и на нея една халба с напитка за утеха.

Скоро след този провал излезе още един доказал таланта си музикант, който свиреше на цигулка превъзходно, както и другите двама утвърдени музиканти преди него. След това Станчион изведе на сцената по-възрастен мъж, все едно той също искаше да опита да получи признание за таланта си. Обаче аплодисментите, които го посрещнаха, ме наведоха на мисълта, че той беше толкова популярен, колкото и всеки от признатите музиканти свирили преди него.

— Кой е този? — смушках Симон аз, докато мъжът с посивяла брада настройваше лирата си.

— Трепе — прошепна ми Симон в отговор, — по-точно граф Трепе. Той свири тук през цялото време, от години. Велик покровител на изкуствата. Още преди години е спрял да опитва да спечели признанието на свирките. Сега просто свири. Всички го обичат.

Трепе започна да свири и аз веднага разбрах защо никога не бе спечелил свирките. Гласът му беше дрезгав и разколебан, докато дърпаше струните на лирата си. Ритъмът му се променяше постоянно и беше трудно да се разбере дали не свири грешни тонове. Песента очевидно беше съчинена от самия него и в нея ставаше дума за доста откровени разкрития, свързани с навиците на един местен благородник. Но макар композицията му да не се отличаваше с особени артистични достойнства, осъзнах, че се смея заедно с всички останали от публиката.

Когато Трепе свърши, беше възнаграден с бурни ръкопляскания. Някои удряха по масите или тропаха с крака.

Станчион отиде направо на подиума и разтърси ръката на графа, но той не изглеждаше ни най-малко разочарован от това. Станчион ентусиазирано го потупа по рамото и го поведе към тезгяха.

Моментът настъпи. Аз се изправих и взех лютнята си.

Уилем ме потупа по ръката, а Симон ми се ухили, като се опитваше да не изглежда прекалено загрижен. Кимнах мълчаливо на всеки от двамата и се отправих към празното място на Станчион в края на тезгяха, там, където той завиваше към сцената.

Попипах дебелия и тежък сребърен талант в джоба ми.

Някаква подсъзнателна частица от мен искаше да го сграбчи и да го запази за по-нататък. Но знаех, че след още няколко дни един-единствен талант няма да ми е достатъчен. С признанието на сребърните свирки щях да мога да се издържам, като свиря в местните кръчми. Ако имах късмета да привлека вниманието на някой покровител, можех да спечеля достатъчно, за да изплатя дълга си към Деви и освен това да платя таксата за обучение. Беше риск, който трябваше да поема.

Станчион с бавна и спокойна стъпка се върна обратно към мястото си при бара.

— Бих искал аз да бъда следващият, господине. Разбира се, ако нямате нищо против. — Надявах се да не изглеждам толкова нервен, колкото се чувствах.

Ръцете ми, които стискаха лютнята, бяха хлъзгави от пот.

— Имаш усет за публиката, момче — кимна той и се усмихна. — В момента тя е готова да чуе една тъжна песен. Още ли планираш да изпълниш „Савиен“?

Кимнах в отговор.

Той седна и отпи от чашата си.

— Добре тогава, нека им дадем няколко минути да се разпалят и да приключат с разговорите си.

Отново кимнах и се облегнах на тезгяха. В оставащото ми време не можах да направя нищо друго, освен безсмислено да се терзая за нещата, които нямах никаква власт да променя. Един от ключовете на лютнята ми беше хлабав и нямах пари да го поправя.

Досега на сцената не се беше появила нито една утвърдена жена музикант. Почувствах вълна на безпокойство при мисълта, че това е някаква странна вечер, в която всички признати музиканти в „Еолиан“ бяха само мъже или пък жени, които не знаят партията на Алоин.

Стори ми се, че е минало твърде малко време, когато Станчион се изправи и повдигна въпросително вежди към мен. Кимнах и взех калъфа на лютнята си, който изведнъж ми се стори ужасно опърпан. Двамата със Станчион се изкачихме по стълбите.

Веднага щом кракът ми докосна сцената, шумът в залата утихна до шепот. В същия момент нервността ме напусна, погълната от вниманието на публиката. При мен винаги е било така. Зад сцената се безпокоя и потя от притеснение. Когато изляза на сцената, съм спокоен като безветрена зимна нощ.

Станчион обяви, че всички трябва да ме считат за кандидат за признаване на таланта. В думите му имаше нещо успокояващо — почти ритуално. Когато той направи жест към мен, не прозвучаха познатите аплодисменти, а настъпи само мълчание, изпълнено с очакване. За един кратък миг се видях отстрани — така както ме виждаше публиката.

Не бях добре облечен, както другите кандидати преди мен. Всъщност дрехите ми бяха почти дрипави. Бях млад, почти дете. Можех да усетя как любопитството на зрителите сякаш ги доближаваше до мен.

Изчаках го да нарасне, докато преднамерено бавно разкопчах очукания си от употреба калъф втора ръка и извадих от него очуканата си лютня, купена на старо. Усетих как непретенциозният й вид изостри още повече вниманието на публиката. Изсвирих няколко тихи акорда и след това леко донастроих ключовете. Дръпнах леко още няколко струни, изпробвах ги, ослушвах се за звука, който издаваха, след това доволно кимнах.

От мястото си сред светлините, заливащи сцената, останалата част от залата тънеше в сумрак. Когато погледнах нататък, сякаш видях хиляди очи. Симон и Уилем, Станчион до бара. Деох до вратата. Почувствах леко присвиване в стомаха, когато видях Амброуз, който ме наблюдаваше заплашително като тлеещ въглен, готов да пламне всеки миг.

Отместих погледа си от него и видях брадат мъж в червени дрехи, граф Трепе, една възрастна двойка, която се държеше за ръце, очарователно тъмнооко момиче…

Моята публика. Усмихнах им се. Усмивката ми ги приближи още повече и аз запях:

Мълчете и седнете! Започва вече песента,

тя е омайна, сладка и древна като вечността.

Написана от майстор като Илиен,

за любовта тя пее нежно в този ден,

за Савиен и Алоин — жената, на която паднал в плен.

Оставих вълната от шепот сред тълпата да премине. Онези, които знаеха песента, изпуснаха тихи възклицания, а другите, които не я знаеха, питаха своите съседи за какво е цялото това вълнение.

Свалих ръцете си от струните и отново привлякох вниманието им към себе си. Залата утихна и аз започнах да свиря.

Музиката извираше лесно от мен — лютнята сякаш беше моят втори глас. Пръстите ми се свиха и от лютнята се разнесе и трети глас. Аз пеех с гордия и мощен глас на Савиен Тралиард — най-великият от амирите. Публиката следваше движенията на музиката — като трева, разлюлявана от вятъра. Пеех като сър Савиен и чувствах как публиката започва да ме обича и да изпитва страхопочитание към мен.

Толкова бях свикнал да репетирам тази песен сам, че почти забравих да повторя третия припев. Но в миг си го припомних и ме обля студена пот. Този път, докато пеех, аз гледах към публиката, надявайки се, че в края ще чуя глас, който да отговори на моя.

Стигнах до края на припева, преди първата строфа на Алоин.

Ударих силно първия акорд и зачаках, докато звукът му заглъхваше, без от публиката да се чуе глас. Оглеждах спокойно редиците на слушателите и изчаквах. С всяка следваща секунда вътре в себе си започвах да изпитвам все по-голямо облекчение, примесено с все по-голямо разочарование.

След това над сцената се понесе глас, който галеше слуха нежно като с перо:

Савиен, как разбра,

че е настъпил мига,

когато да дойдеш при мен?

Савиен, помниш ли ти

онез дълги дни,

когато за нас бе наслада?

Тя пееше като Алоин, аз — като Савиен. На припевите гласът й се оплиташе с моя и го удвояваше. Част от мен искаше да я потърси в публиката, да открие жената, с която пеех. Опитах веднъж, но пръстите ми се поколебаха, докато търсех лицето зад спокойния като лунна светлина глас, който беше откликнал на моя. Това ме разсея, аз докоснах грешен тон и в музиката се появи колебание.

Грешката не беше голяма. Стиснах зъби и се съсредоточих върху свиренето. Оставих любопитството си настрани и наведох глава, за да наблюдавам пръстите си, като внимавах струните да не им се изплъзнат.

И ние пеехме! Гласът й беше като кипнало сребро, а моят глас й отговаряше като ехо. Савиен редеше уверени, мощни слова като клоните на вековен дъб, докато през цялото време Алоин беше като славей, който се стрелка в кръгове около него.

Вече почти не обръщах внимание на публиката, не усещах потта по тялото си. Бях потънал толкова дълбоко в музиката, че не можех да кажа къде свършва тя и къде започва моята собствена кръв.

Но тя свърши. Краят дойде два стиха преди края на песента. Изсвирих началния акорд на стиха на Савиен и чух пронизващ звук, който ме изтръгна от мелодията като риба, извадена от дълбоката вода.

Бях скъсал струна. Случи се в горната част на грифа, металната жилка перна опаката страна на ръката ми, като остави по цялата й дължина тънка и ярка черта от кръв.

Погледнах я вцепенен. Не трябваше да се къса. Нито една от струните ми не беше толкова износена, че да се скъса. Но се беше случило и докато последните тонове на музиката заглъхваха в тишината, аз почувствах как публиката се раздвижи. Тя започна да се събужда от мечтата, която бях изтъкал за нея от нишките на песента.

В последвалата тишина усетих как магията се разкъса и хората се събудиха от недовършения си сън, а целият труд, който бях положил, беше съсипан и пропилян. А през цялото това време песента продължаваше да гори вътре в мен. Песента. Песента!

Без да усещам какво правя, аз отново сложих пръстите си върху струните и се затворих дълбоко вътре в себе си. Върнах се години назад, когато по ръцете ми имаше мазоли като камъни и музиката беше станала за мен естествена като дишането. Назад към времето, когато свирех, за да пресъздам звука на „вятъра, който обръща лист“, на лютня с шест струни.

И тогава започнах да свиря. В началото бавно, после все по-бързо, докато ръцете ми си припомняха. Събрах разкъсаните нишки на песента и внимателно ги втъках отново в онова, което бяха преди няколко мига.

Не беше съвършено. Толкова сложна песен като „Сър Савиен“ не може да бъде изсвирена съвършено на шест струни вместо на седем. Но песента отново беше цяла и аудиторията въздъхна, размърда се и бавно потъна отново в магията, която бях създал за тях.

Почти не усещах къде се намирам и след минута напълно забравих за публиката. Ръцете ми танцуваха, бягаха и след това очертанията им се размазваха върху струните, докато се борех двата гласа на лютнята да продължават да пеят заедно с моя собствен. После, още докато наблюдавах пръстите си, аз забравих за тях — забравих за всичко друго, освен за това да завърша песента.

Дойде припевът и Алоин запя отново. За мен тя вече не беше човек, не беше дори и глас — тя просто беше част от песента, която гореше в мен.

И накрая всичко свърши. Когато вдигнах глава, за да погледна залата, се почувствах така, все едно подавах глава над повърхността на водата, за да си поема въздух. Върнах се в себе си и открих, че ръката ми кърви, а тялото ми е плувнало в пот. После краят на песента беше като удар в гърдите, както винаги — независимо къде или как я слушах.

Зарових лице в ръцете си и заплаках. Не за скъсаната струна на лютнята или възможността да се проваля. Не заради кръвта, която ми течеше, или за наранената ми ръка. Дори не и за момчето, което преди години в гората се бе научило да свири на лютня с шест струни. Плачех за сър Савиен и Алоин, за изгубената и отново намерена любов, за жестоката съдба и човешкото безумие. И така, за известно време аз бях изгубен в мъката и не осъзнавах нищо друго.