Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Кралеубиеца (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Name of the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)

Издание:

Патрик Ротфус. Името на вятъра

Американска, първо издание

Превод: Ангел Ангелов

Редактор: Невена Дишлиева-Кръстева

Коректор: Станка Митрополитска

Художник на корицата: Ясен Панов

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2010 г.

ISBN: 978-954-733-679-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

18.
Пътища към безопасни места

Вероятно най-доброто умение, което притежават нашите умове, е способността им да се справят с болката. Класическата философия ни учи за четирите врати на съзнанието, през които всеки преминава в зависимост от нуждите си.

Първата е вратата на съня. Сънят ни предлага да се оттеглим от света с всичката му болка. Сънят отмерва изминалото време, като ни позволява да се отдалечим от нещата, които са ни наранили. Когато човек е наранен, той често изпада в безсъзнание. По същия начин, когато някой чуе тежка вест, често се случва да припадне или да му прилошее. Така съзнанието само се предпазва от болката, като преминава през първата врата.

Втора е вратата на забравата. Някои рани са твърде дълбоки, за да бъдат излекувани, или поне твърде дълбоки, за да бъдат излекувани бързо. В допълнение много спомени просто са болезнени и не могат да бъдат излекувани. Твърдението, че „времето лекува“, не е вярно. Времето лекува повечето рани, а останалите остават скрити зад тази врата.

Третата врата е на лудостта. Понякога съдбата отрежда на съзнанието такива жестоки удари, че то дири скривалище от самото себе си в лудостта. Макар на пръв поглед да не изглежда благотворно, всъщност е. Има случаи, в които реалността не е нищо друго освен болка, и тогава, за да избяга от тази болка, съзнанието трябва да напусне действителността.

Последната врата е вратата на смъртта. Последното убежище. Нищо не може да ни нарани, след като умрем… или поне така ни се казва.

* * *

След като семейството ми беше избито, се скитах навътре в гората и спях. Тялото ми го искаше и съзнанието ми използва първата врата, за да притъпи болката. Раната беше покрита, докато не дойдеше подходящото време да бъде лекувана. Като реакция на самозащита голяма част от съзнанието ми просто спря да работи — или пък, ако щете, просто задряма.

Докато съзнанието ми спеше, много от болезнените моменти от предишния ден бяха избутани през втората врата. Не всички.

Не бях забравил какво се бе случило, но споменът за него беше размазан, сякаш го виждах през гъста мъгла. Ако исках, можех да върна спомена за лицата на мъртвите или спомена за мъжа с черните очи. Но аз не исках. Избутах тези мисли надалеч и ги оставих да събират прах в едно рядко използвано кътче на съзнанието ми.

Сънувах, но не кървави, безжизнени очи и миризма на изгорена плът, а по-спокойни неща. И полека-лека раната започна да губи чувствителност…

* * *

Сънувах, че вървя през гората заедно с ведроликия Лаклит. Той беше един горянин, който бе пътувал с нашата трупа, когато бях по-малък. Лаклит вървеше тихо през шубрака, а аз вдигах повече шум от ранен вол, който дърпа преобърната каруца.

След дълго мълчание, в което и двамата се чувствахме уютно, аз спрях, за да разгледам едно растение.

— Брадата на мъдреца — рече той. — Познава се по ръба на листата.

Той се пресегна покрай мен и внимателно бутна с пръст едно листо, за да ми покаже какво има предвид. Наистина приличаше на брада. Кимнах в знак на съгласие.

— Това е върба. Можеш да дъвчеш кората й за облекчаване на болка.

Беше горчива и леко зърнеста.

— Това е сърбящ корен — не му пипай листата.

Не ги пипах.

— Това е класовиден ресник, плодчетата му стават за ядене, когато са червени, но никога не ги яж, когато преливат от зелено към жълто или оранжево.

Учеше ме как да стъпвам, за да се движа безшумно. От това ме заболяваха прасците.

„Ей така се разтваря храст тихо, за да не остава и следа, че си минал оттук“; „На такива места могат да се открият сухи съчки“; „Така се пазиш от дъжда, когато нямаш платнище, под което да се скриеш“; „Това е бащин корен — става за ядене, но вкусът му е неприятен“; „Тези, правите вейки на оранжеви ивици — никога не яж от тях, а онова с малките пъпки по него е бурум. Можеш да го ядеш само ако случайно си хапнал от онези на оранжевите ивици. От него ще изкараш всичко, което ти е в стомаха.“

— Така се слага примка, която няма да убие заека. А тази ще го убие. — Той направи клуп първо по единия начин, а после и по другия.

Докато наблюдавах как ръцете му прехвърлят връвта, осъзнах, че това вече не е Лаклит, а Абенти. Возехме се във фургона и той ме учеше как да правя моряшки възли.

— Интересно нещо са възлите — каза Бен, докато работеше. — Възелът е или най-здравата, или най-слабата част от въжето. Това изцяло зависи от това как човек прави обвързването.

Той вдигна нагоре ръцете си, показвайки ми невероятно сложната форма, образувана от преплетените му пръсти.

— Някакви въпроси? — Очите му проблеснаха.

— Някакви въпроси? — попита баща ми.

Този ден бяхме спрели рано заради сивия камък. Той седеше, настройваше лютнята си и се готвеше най-накрая да изпее на мен и майка ми своята песен. Чакахме я толкова дълго.

— Имаш ли някакви въпроси? — повтори той и облегна гръб ни големия сив камък.

— Защо спираме при пътните камъни?

— Ами, най-вече такава е традицията. Но някои казват, че те маркират старите пътища… — гласът на баща ми се промени и премина в гласа на Бен — … безопасни пътища. Понякога пътища към безопасни места, понякога безопасни пътища, водещи към опасност. — Бен доближи ръка до камъка, сякаш от него се усещаше топлината на огън. — Но в тях има сила. Само глупак би го отрекъл.

След това Бен изведнъж изчезна, а стоящият камък не бе вече само един, бяха много. Повече, отколкото някога бях виждал на едно място. Те образуваха около мен двоен кръг. Един камък беше поставен напряко върху два други и образуваше огромна арка с дебела сянка под нея. Протегнах се, за да я докосна…

И се събудих. Съзнанието ми беше покрило прясната още болка с имената на стотици корени и горски плодове, четири начина как да запаля огън, девет капана, направени само с клони и канап, и познанието къде мога да намеря прясна вода.

Много не се замислих за останалите неща от съня ми. Бен никога не ме бе учил как да връзвам моряшки възли. Баща ми така и не довърши песента си.

Направих опис на онова, което носех с мен — платнена торба, малък нож, кълбо канап, малко восък, медно пени, две железни шайби и „Реторика и логика“ — книгата, която Бен ми беше подарил. Като изключим дрехите ми и лютнята на баща ми, нямах нищо друго.

Тръгнах да търся вода за пиене. „Водата е най-важното, — ми беше казал Лаклит. — Без всичко друго можеш да минеш в продължение на дни.“

Огледах релефа на местността и последвах някои следи от животни. Докато успея да открия малък вир, захранван от поточе, сгушен между няколко брези, небето над дърветата притъмня и се обагри в червено. Бях ужасно жаден, но предпазливостта ми взе връх и отпих само няколко малки глътки.

След това събрах сухи съчки от хралупите на дърветата и други закътани места. Заложих прост капан. Намерих няколко стръкчета майчин лист и намазах с тяхната мъзга пръстите си на местата, където бяха разкървавени и ожулени. Щипането, което усетих, ми помогна да се разсея и да не си спомням как ги бях наранил.

Докато чаках сока от листата да засъхне, успях за пръв път да се огледам. Дъбове и брези бяха скупчени едни до други и се бореха да заемат повече пространство.

Стволовете им очертаваха редуващи се шарки от светлина и тъмнина по земята под балдахина от клоните им. От вира извираше малко поточе, което минаваше през няколко скали и след това продължаваше на изток. Сигурно мястото е било красиво, но аз не забелязвах красотата му. За мен дърветата бяха заслон, храсталаците — източник за прехрана, а вирът, който отразяваше лунната светлина, единствено ми напомняше, че съм жаден.

Близо до езерцето лежеше на едната си страна и един голям правоъгълен камък. Преди няколко дни бих разпознал, че е сив камък. Сега видях в него само подходящ заслон срещу вятъра и нещо, на което да облегна гръб, докато спя.

През короните на дърветата видях да се появяват звездите. Това означаваше, че са минали вече няколко часа, откакто бях опитал водата. Тъй като не се чувствах зле, реших, че е безопасно да се напия добре.

Вместо да ме освежи, утоляването на жаждата само ме накара да разбера колко съм гладен. Седнах на камъка край вирчето. Махнах дръжките на майчините листа и изядох един. Беше жилав като хартия и горчив. Все пак го доядох, но това не помогна. Пийнах още вода, след това легнах да поспя, без да ме е грижа, че камъкът е студен и твърд, или най-малкото се преструвах, че не ме е грижа.

* * *

Събудих се, отново пийнах водица и отидох да проверя примката, която бях поставил.

С изненада установих, че вече имаше уловен заек, който се бореше с канапа. Извадих малкия си нож и си припомних как Лаклит ми беше показвал, че се дере заек. След това си помислих за кръвта и как щях да я усетя върху ръцете си. Прилоша ми и повърнах. Освободих заека и се върнах при вира.

Пак пийнах вода и седнах на камъка. Главата ми се маеше леко и се зачудих дали е от глад.

Малко след това мислите ми се проясниха и се проклех за глупостта си. Намерих малко дървесни гъби, които растяха върху едно изсъхнало дърво, и ги изядох, след като ги измих във вира. Бяха грапави и имаха вкус на пръст. Изядох толкова, колкото успях да намеря.

Сложих нова примка. Такава, която убива. После, когато въздухът ми замириса на дъжд, се върнах при сивия камък, за да намеря закътано място за лютнята си.