Патрик Ротфус
Името на вятъра (42)

41.
Кръвта на приятел

На следващата сутрин се събудих рано, измих се и хапнах набързо в столовата. След това, тъй като нямах какво да правя преди наказанието с камшик на обяд, се разхождах безцелно из Университета. Разгледах няколко аптеки и магазини за бутилки и се възхищавах на добре поддържаните морави и градини.

Накрая спрях да си почина на една каменна пейка в един широк двор.

Бях твърде неспокоен, за да се занимавам с нещо целенасочено, затова просто седях, наслаждавах се на времето и наблюдавах как вятърът търкаля върху паветата няколко захвърлени хартии.

Не след дълго се появи Уилем и седна до мен, без да чака покана. Характерната му кеалдишка физиономия с тъмни коса и очи го правеха да изглежда по-възрастен от Симон и мен, но държането му беше леко непохватно, като на момче, което все още не е свикнало да бъде мъж.

— Нервен ли си? — попита ме той с дрезгавия си и гърлен сиару акцент.

— Всъщност се опитвам да не мисля за това — отвърнах аз.

Уилем изсумтя в отговор. Известно време и двамата мълчахме и наблюдавахме студентите, които минаваха покрай нас. Няколко от тях прекъснаха разговорите си и посочиха към мен.

Вниманието, което привличах, бързо ми омръзна.

— Какво ще правиш сега?

— Ще поседя — простичко отвърна той. — Ще подишам.

— Умно от твоя страна. Разбирам защо си в Арканум. Имаш ли работа през следващия час-два?

Той сви рамене и ме погледна очаквателно.

— Ще ми покажеш ли къде е магистър Аруил? Той ми каза да се отбия… след това.

— Разбира се — отвърна той и посочи към един от изходите на двора, — Медика е от другата страна на Архива.

Заобиколихме масивния блок без прозорци на Архива. Уилем посочи с ръка:

— Това е Медика.

Беше голяма сграда със странна форма. Приличаше на по-голяма, но не толкова несиметрична версия на Мейнс.

— По-голяма е, отколкото очаквах — замислено казах аз. — И цялата сграда е за обучението по медицина?

Той поклати глава.

— Голяма част е заделена за грижи за болните. Никога не връщат никого, само защото не може да си плати.

— Наистина ли? — погледнах отново към Медика, като си мислех за магистър Аруил. — Това ме изненадва.

— Не е необходимо да плащаш предварително — поясни той, — а след като се възстановиш. — Той направи пауза и след това, както очаквах, добави: — Ако се възстановиш, си уреждаш сметките. Ако нямаш пари, работиш, докато дългът ти е… — отново направи пауза. — Каква беше думата за „шейем“? — попита той, като вдигна и двете си ръце, обърнати с дланите нагоре, и започна да ги движи нагоре-надолу, сякаш бяха блюдата на везна.

— Претеглен? — предположих аз.

Уилем поклати глава.

— Не. „Шейем“ — наблегна на думата и изравни ръцете си една с друга.

— О — повторих жеста му, — уреден.

— Работиш, докато дългът ти с Медика не бъде уреден. Малко са онези, които си тръгват, без да си уредят сметките.

— Не е чак толкова изненадващо — мрачно се усмихнах аз. — Какъв е смисълът да избягаш от арканист, който притежава няколко капки от кръвта ти?

Накрая стигнахме до друг двор. В центъра му имаше пилон за знаме с каменна пейка под него. Не беше много трудно да отгатна кой щеше да бъде привързан към него след около час. Наоколо обикаляха около стотина студенти и придаваха на мястото странно празничен вид.

— Обикновено не е такова голямо събитие — извинително каза Уилем. — Но няколко от магистрите отмениха часовете си.

— Предполагам Хеме и Брандеур.

Уилем кимна.

— Хеме е злопаметен. — Той направи пауза, за да подчертае колко сдържано е твърдението му. — Ще бъде тук с всички свои хора. — Той бавно произнесе последните думи. — Това ли е правилната дума? Свои хора?

Кимнах и видях, че Уилем изпита леко доволство от себе си. След това се намръщи.

— Това ме накара да си припомня нещо странно във вашия език. Хората все ме питат за пътя за Тиньо. Току някой рече: „Как е пътят за Тиньо?“ Какво означава това?

— Това е идиом — усмихнах се аз. — Означава…

— Знам какво е идиом — прекъсна ме Уилем. — Кажи ми какъв е смисълът му?

— О! — възкликнах леко смутен. — Просто поздрав. Нещо като „Как е денят ти?“ или просто „Какво става?“.

— Това също е идиом — измърмори Уилем. — Езикът ви е пълен с безсмислици. Чудя се как изобщо се разбирате един друг. Как е? Къде отиваш? — Той поклати глава.

— В Тиньо очевидно — ухилих му се аз и след това изрекох един от любимите си идиоми на сиару: — „Туан волген окетх ама.“

Означаваше „Не им позволявай да те подлудят“, но буквално се превеждаше като „Няма нужда да си бъркаш с лъжица в окото заради това“.

Отдалечихме се от двора и известно време се разхождахме безцелно из Университета. Уилем ми показа някои по-забележителни сгради, включително няколко добри кръчми, комплекса за алхимия, кеалдишката пералня и местните бордеи — и законните, и незаконните. Минахме покрай безличните каменни стени на Архива, покрай един бъчвар, подвързвач на книги, аптекар…

Внезапно ми мина една мисъл.

— Познаваш ли добре билките?

— Познанията ми са предимно в областта на химията — поклати глава той — и понякога с Пъпет ръгаме любителски в Архива.

— Ровим — поправих го аз, наблягайки на отделните срички. — „Ръгаме“ е друго. Кой е Пъпет?

Уил не отговори веднага.

— Труден е за описване. — Той махна с ръка, сякаш за да покаже, че въпросът не е важен. — Ще ви запозная по-късно. Какво ти трябва да научиш за билките?

— Всъщност нищо. Би ли ми направил една услуга? — той кимна и аз посочих близката аптека. — Иди да ми купиш два скрупула нахлрут — подадох му два железни драба. — Това трябва да ти стигне.

— Защо аз? — предпазливо ме попита той.

— Защото не искам мъжът вътре да ме изгледа с оня поглед, означаващ „ти си твърде млад“ — намръщих се. — Точно днес не ми се разправя с това.

Вече бях умрял от притеснение, когато Уилем се върна.

— Беше зает — обясни той, като видя нетърпеливото изражение на лицето ми.

Подаде ми малък хартиен пакет и звънтящо ресто и попита:

— Какво е това?

— За да успокоя стомаха си — отвърнах аз. — След закуската не ми е много добре, а не ми се иска да започна да повръщам по средата на наказанието.

Купих ябълково вино за двамата в близката кръчма и използвах своето, за да преглътна нахлрута, като се опитвах да не направя гримаса заради тричавия му горчив вкус.

Малко след това чух как камбанарията удари обяд.

— Май трябва да отивам за часовете. — Уил се опитваше да изглежда безгрижен, но гласът от устата му излезе така, все едно някой го беше хванал за гърлото.

Той смутено вдигна поглед към мен. Беше леко пребледнял под характерния си мургав тен.

— Не обичам да гледам кръв — той се усмихна нервно, — все едно дали е моята собствена… или кръвта на приятел…

— Не планирам да кървя много — казах аз, — но не се безпокой, ти ми помогна през по-трудната част — очакването. Благодаря ти.

Разделихме се и аз усетих чувство на вина. Въпреки че ме познаваше от няма и три дни, Уил бе отделил от времето си, за да ми помогне. Можеше да избере по-лесния път и просто да се чувства засегнат от бързото ми приемане в Арканум, както бяха направили мнозина други.

Вместо това той постъпи като добър приятел — помогна ми в труден за мен момент. А аз му се отплатих с лъжи.

* * *

Докато вървях към стълба за наказания, усещах тежестта на очите на тълпата, приковани в мен. Колко ли души бяха? Двеста? Триста? След определена бройка числата престават да имат значение и всичко, което остава от тях, е безликата маса на тълпата. Сценичното ми обучение ми позволи да издържа на погледите им. Отправих се към стълба с твърда крачка, сподирен от море от шепоти.

Не вървях гордо, защото знаех, че това може да ги настрои срещу мен. Не показвах и разкаяние. Просто се държах подобаващо, както ме беше научил баща ми, и върху лицето ми нямаше нито страх, нито съжаление.

Докато вървях, усещах все по-силното въздействие на нахлрута. Чувствах се напълно буден, но всичко около мен стана болезнено ярко. Времето сякаш започна да се забавя с приближаването ми към центъра на двора. Виждах малките облачета прах, които вдигаха краката ми, когато стъпваха върху паветата. Почувствах внезапен полъх на вятъра, който подхвана подгъва на наметалото ми и се вмъкна под него, за да охлади потта, стичаща се между плешките ми. За момент ми се стори, че ако пожелаех, можех да преброя лицата в тълпата, която ме заобикаляше — сякаш бяха цветя в полето.

Не забелязах никой от магистрите в тълпата, с изключение на Хеме. Той стоеше близо до стълба и изглеждаше самодоволен като свиня. Скръсти ръце пред гърдите си и остави ръкавите на магистърската му мантия да се веят свободно отстрани.

Той улови погледа ми и устата му се изви в самодоволна усмивка, за която знаех, че беше предназначена за мен.

Реших, че е по-добре да си отхапя езика, отколкото да му направя удоволствието да изглеждам уплашен или дори обезпокоен. Вместо това му се усмихнах широко и самоуверено и след това погледнах встрани, все едно той беше последното нещо, за което ме бе грижа.

След това вече бях до стълба. Чух някой да чете нещо, но думите бяха за мен просто нищо незначещ шум, докато свалях наметалото си и го полагах върху каменната пейка, която стоеше в основата на стълба. Започнах да разкопчавам ризата, колкото можех по-небрежно, сякаш се готвех да се изкъпя.

Една ръка ме хвана за китката и ме спря. Мъжът, който беше прочел съобщението, се опита да ми се усмихне успокоително.

— Няма нужда да си сваляш ризата — каза той. — Тя ще намали малко жиленето от ударите.

— Нямам намерение да разсипя една напълно здрава риза — отвърнах му аз.

Той ме изгледа странно, сви рамене и след това прекара едно въже през железния пръстен над главата ми.

— Ще трябва да ми подадеш ръцете си.

Погледнах го равнодушно.

— Няма нужда да се безпокоите, че ще избягам.

— Така няма да паднеш, ако припаднеш.

Изгледах го от упор.

— Ако припадна, можете да правите с мен каквото желаете — твърдо казах аз. — Дотогава няма да позволя да бъда връзван.

Нещо в гласа ми го накара да спре. Не възрази, когато се качих върху каменната пейка под стълба и се протегнах към железния пръстен. Хванах го здраво и с двете ръце. Гладката му хладина ми се стори странно успокоителна.

Съсредоточих се върху него и се отпуснах в Сърцето от камък.

Чух как хората се отдръпват от основата на стълба.

След това тълпата утихна и не се чуваше никакъв звук освен тихото свистене и пукане от разгъването на камшика зад мен. Почувствах облекчение — щяха да ме бият с едножилен камшик. В Тарбеан бях виждал в каква кървава кайма превръща гърба на човек камшикът с шест жила.

Настъпи внезапна тишина. След това, преди да успея да се стегна, се чу по-силно пукане от предишните. Почувствах как по гърба ми пробягва линия от тъмночервен огън.

Скръцнах със зъби. Но не беше толкова зле, колкото бях очаквал. Очаквах по-остра и жестока болка въпреки предпазните мерки, които бях взел.

След това дойде вторият удар. Неговият пукот беше по-силен и аз го усетих по-скоро с тялото, отколкото със слуха си. Почувствах гърба си странно разхлабен. Задържах дъха си, защото знаех, че той е разкъсан и кърви. За миг всичко стана червено и аз се подпрях върху грапавото насмолено дърво на стълба.

Третият удар дойде, преди да се подготвя за него. Той закачи лявото ми рамо, след това разкъса цялата кожа надолу чак до левия ми хълбок. Стиснах зъби, отказвайки да издам звук. Държах очите си отворени и видях как светът около мен притъмня в ъглите за момент, преди отново да дойде на ясен фокус.

След това, без да обръщам внимание на изгарящата болка по гърба ми, стъпих на пейката и отпуснах пръстите си, сключени около железния пръстен. Един младеж скочи напред, сякаш очакваше, че ще се наложи да ме подхване. Погледнах го язвително и той отстъпи. Взех ризата и наметалото си, внимателно ги метнах през едната си ръка и напуснах двора, без да обръщам внимание на притихналата тълпа наоколо ми.