Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Кралеубиеца (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Name of the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)

Издание:

Патрик Ротфус. Името на вятъра

Американска, първо издание

Превод: Ангел Ангелов

Редактор: Невена Дишлиева-Кръстева

Коректор: Станка Митрополитска

Художник на корицата: Ясен Панов

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2010 г.

ISBN: 978-954-733-679-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

37.
Блеснал поглед

Лорен ме поведе през двора.

— Това обсъждахме толкова дълго — безстрастно обясняваше магистър Лорен. — Трябваше да имаш такса за обучение. Всеки има такава.

Бях възвърнал хладнокръвието си, след като се извиних за ужасното си държане. В отговор магистърът кимна спокойно и предложи да ме придружи до канцеларията на касиера, за да се увери, че няма да се получи някакво объркване с моята „такса“ за приемане.

— След това беше решено да те приемем по начина, предложен от теб… — Лорен направи кратка, но многозначителна пауза, което ме наведе на мисълта, че нещата едва ли са били толкова прости. — … проблемът беше, че нямаме установен такъв прецедент — да се отпускат средства на новозаписани студенти. — Той отново направи пауза. — Това е доста необичайно.

Лорен ме поведе в друга каменна сграда, през един коридор и надолу по стълбището.

— Здравей, Рием.

Касиерът беше сприхав възрастен мъж, който още повече се раздразни, когато разбра, че трябва да ми даде пари, вместо да ми вземе. След като получих своите три таланта, магистър Лорен ме изведе от сградата.

Внезапно се сетих за нещо и започнах да ровя из джобовете си, доволен, че имам извинение да сменя темата на разговора.

— Имам разписка от „Скъсаната подвързия“.

Подадох му листа хартия, като се чудех какво ли щеше да си помисли собственикът, когато магистърът на Архива на Университета се появи при него, за да откупи книгата, която му беше продадена от един мърляв уличен хлапак.

— Магистър Лорен, оценявам, че се съгласихте да направите това, и се надявам, че няма да ме сметнете за неблагодарен, ако ви помоля за още една услуга…

Лорен хвърли един поглед на разписката, след което я напъха в джоба си и ме погледна внимателно. Не, не внимателно. Дори не и въпросително.

Всъщност на лицето му нямаше никакво изражение. Никакво любопитство или раздразнение. Нищо. Ако не виждах, че очите му са насочени към мен, бих си помислил, че е забравил за съществуването ми.

— Чувствай се свободен да ме помолиш — рече той.

— Тази книга… тя е всичко, което ми е останало от… онова време от моя живот. Много бих искал някой ден, когато имам парите, да я откупя обратно от вас.

Той кимна все така безизразно.

— Това може да се уреди. Не се безпокой, тя ще е в безопасност. Ще бъде пазена толкова внимателно, колкото и всяка друга книга в Архива.

Лорен вдигна ръка и махна на един преминаващ студент.

Момчето с пясъчноруса коса веднага спря и се приближи нервно.

Той кимна почтително на магистъра на Архива, като кимването му повече приличаше на поклон.

— Да, магистър Лорен?

— Симон, това е Квоте. — Лорен ме посочи с дългата си ръка. — Някой трябва да го разведе наоколо, да му помогне да се запише за различните предмети и така нататък. Килвин иска той да посещава часовете му по изобретения. За останалите неща се доверявам на твоята преценка. Ще се заемеш ли с това?

Симон кимна и махна косата, която беше влязла в очите му.

— Да, господине.

Без да каже нито дума повече, Лорен се обърна и се отдалечи, като широките му крачки караха черната му магистърска мантия да се развява зад него.

* * *

Симон беше млад за студент, макар да бе по-голям от мен с няколко години. Беше по-висок от мен, но лицето му беше все още момчешко, а държанието му — по детски срамежливо.

— Имаш ли къде да отседнеш? — попита ме, докато вървяхме заедно. — Стая в странноприемница или нещо подобно?

— Пристигнах едва днес — поклатих глава аз. — Нямах време да мисля за други неща освен за приемането.

— Знам как е — ухили се Симон. — Още се изпотявам, като дойде началото на всеки семестър. — Той посочи наляво към една широка алея, покрай която имаше дървета. — Тогава да отидем първо в Мюз.

Спрях да вървя.

— Нямам много пари — признах аз.

Не бях планирал да наемам стая. Свикнал бях да спя на открито и знаех, че трябваше да пестя трите си таланта за дрехи, храна, хартия и таксата за обучение за следващия семестър. Не можех да се надявам на щедростта на магистрите за два поредни семестъра.

— Значи приемането ти не е минало толкова добре, а? — каза съчувствено Симон, хвана ме за лакътя и ме поведе към друга от сивите сгради на Университета. Тя беше висока три етажа, имаше много прозорци и няколко крила, които излизаха от централната част. — Не се притеснявай от това. И аз самият бях страшно нервен първия път и почти щях да се напикая от страх — образно казано.

— Не се справих толкова зле — отвърнах аз, като внезапно се сетих за трите таланта в кесията си. — Но мисля, че обидих магистър Лорен. Той изглеждаше малко…

— Хладен? — попита Симон. — Резервиран? Като колона от камък? — Той се разсмя. — Лорен винаги изглежда така. Носят се слухове, че Елкса Дал е обещал десет златни марки на онзи, който успее да го накара да се засмее.

— О — поуспокоих се аз, — това е добре. Той е последният човек, когото бих желал да настроя срещу себе си. Очаквам с нетърпение да прекарам доста време в Архива.

— Просто се отнасяй грижливо с книгите и ще се разбираш с него добре. Той е доста незаинтересован през по-голямата част от времето, но трябва да внимаваш, когато се навърташ около книгите му. — Той повдигна вежди и поклати глава. — Тогава е по-свиреп от мечка, която пази малките си. Всъщност бих предпочел мечката пред това Лорен да ме види как прегъвам някоя страница.

Симон ритна един камък и той се търколи по паветата.

— Добре. Имаш няколко възможности в Мюз. За един талант ще получиш легло и купони за храна за семестъра. — Той сви рамене. — Не е нищо особено, но ще те пази от дъжда. Можеш да споделяш с някой стая за два таланта или да си вземеш своя собствена за три.

— Какви са тия купони за храна?

— Има три хранения на ден в столовата. — Той посочи дългата сграда с нисък покрив от другата страна на моравата. — Храната не е лоша, стига да не мислиш много откъде може да е дошла.

Направих няколко бързи сметки. Един талант за два месеца храна и сухо място за спане беше най-добрата сделка, на която можех да се надявам. Усмихнах се на Симон.

— Звучи точно като онова, което ми трябва.

Симон кимна и отвори вратата на Мюз.

— Нека тогава да бъде само легло. Хайде да намерим домакина и да те запишем.

* * *

Леглата за студентите, които не бяха в Арканум, се намираха на четвъртия етаж в източното крило на Мюз, което беше най-далече от баните на приземния етаж. Стаите не бяха нищо особено, точно както ги беше описал Сим. Но тясното легло беше с чисти чаршафи и имаше сандък, който се заключваше, където можех да държа оскъдните вещи, които притежавах.

Всички долни легла вече бяха заети, така че се настаних на едно горно в дъното на стаята. Когато погледнах през един от тесните прозорци от височината на своя креват, гледката ми напомни за скривалището ми високо сред покривите на Тарбеан. Това ми подейства странно успокоително.

Обедът беше паница гореща картофена супа, фасул, тънки резенчета тлъста пушена сланина и пресен черен хляб. Половината от големите, сковани от дъски маси в стаята бяха заети от около двеста студенти. Помещението беше изпълнено с тихия шепот на разговорите, прекъсван от време на време от смях и металното тракане на лъжиците върху ламаринените подноси.

Симон ме поведе към задния ъгъл на дългата стая.

Двама други студенти вдигнаха погледи към нас, когато се приближихме.

След като остави своя поднос, Симон ме посочи:

— Запознайте се с Квоте — нашия най-нов първокурсник с жаден поглед. — След това той махна към двамата студенти: — Квоте, това са двамата най-лоши студенти в Арканум — Манет и Уилем.

— Вече се срещнахме — каза Уилем, който беше тъмнокосият кеалдим от Архива. — Ти наистина си отишъл да те приемат — каза той, леко изненадан. — Мислех, че искаш да ми пробуташ фалшиво желязо. — Той протегна ръка да се здрависа. — Добре дошъл.

— Техлу да го удари! — измърмори Манет, докато ме оглеждаше.

Беше поне на петдесет, с буйна коса и прошарена брада. Беше леко разчорлен, сякаш се беше събудил само преди няколко минути.

— Толкова ли съм стар, колкото се чувствам? Или пък той е толкова млад, колкото изглежда?

— И двете — засмяно отвърна Симон, докато сядаше. — Квоте, Манет е бил в Арканум по-дълго, отколкото всички ние, взети заедно.

— Повярвайте ми — изсумтя Манет, — бил съм по-дълго в Арканум, отколкото всеки от вас е живял досега.

— И все още си е’лир от ниско ниво — рече Уилем, а тежкият му сиару акцент не позволяваше да се разбере дали влага сарказъм и думите си или не.

— Ура за това, че не съм е’лир — каза Манет с искрена убеденост. — Вие, момчета, ще съжалявате, ако се издигнете по-нагоре в класирането. Повярвайте ми. Това означава само повече караници и по-високи такси за обучение.

— Искаме да получим своето членство в гилдията — отвърна Симон. — За предпочитане е това да стане известно време преди да умрем.

— Членството също се надценява — рече Манет, отчупи залък хляб и го топна в супата си.

Разговорът беше непринуден и аз предположих, че това е стара и позната тема.

— Как се справи? — обърна се нетърпеливо към Уилем Симон.

— Седем и осем.

Симон изглеждаше изненадан.

— Какво, за бога, се е случило? Да не си ударил някого?

— Оплесках цифрите — мрачно отвърна Уилем. — И Лорен ме попита за влиянието на субинфундацията върху модеганската валута. Килвин трябваше да ми превежда. И дори и тогава не можах да отговоря.

— Душата ми страда за теб — безгрижно рече Сим. — Ти ме победи през последните два семестъра, беше време да си наваксам рано или късно. Само този семестър получих пет таланта — той протегна ръката си. — Плащай.

Уилем порови в джоба си и подаде на Сим един меден йот.

Погледнах към Манет.

— Ти не участваш ли?

Мъжът с чорлавата коса потисна смеха си и поклати глава.

— Шансовете едва ли щяха да са на тяхна страна — каза той с пълна уста.

— Да чуем — каза Симон с въздишка. — Колко през този семестър?

— Един и шест — отвърна Манет и се ухили с вълча усмивка.

Преди някой да се сети да ме попита каква беше моята такса, аз казах:

— Чух, че някой е получил такса за обучение от трийсет таланта. Обичайно ли е да стига толкова високо?

— Не и ако си достатъчно разумен и останеш достатъчно ниско в класирането — промърмори Манет.

— Само благородниците — каза Уилем, — краемлишките копелета, които нямат работа да учат тук. Мисля, че те имат високи такси само за да имат от какво да се оплакват.

— Аз не съм против — рече Манет. — Нека им вземат парите и поддържат моята такса ниска.

Подскочих, когато в другия край на масата издрънча поднос.

— Предполагам, че говорите за мен — собственикът на подноса беше синеок красавец с внимателно поддържана брада и високи скули на модеганец. Беше облечен в скъпи дрехи с убити цветове. На хълбока си носеше нож с дръжка от ковано желязо. Това беше първото оръжие, което бях видял някой да носи в Университета.

— Совой? — Симон изглеждаше силно изненадан. — Какво правиш тук?

— И аз се питам същото нещо. — Совой погледна надолу към масата. — Няма ли свестни столове в това място? — Той седна, като се движеше със странно съчетание от елегантна изтънченост и сковано, обидено достойнство. — Чудесно. Следващото нещо, което ще правя, сигурно ще е да се храня с някой копач и да хвърлям през рамо кости на кучетата.

— Етикетът диктува да го направите през лявото си рамо, ваше височество — ухили се Манет с уста, пълна с хляб.

Очите на Совой гневно проблеснаха, но преди да успее да отвърне нещо, Симон попита:

— Какво се е случило?

— Таксата ми за обучение беше шейсет и осем стрехлаума — отвърна възмутено той.

— Това много ли е? — объркано попита Симон.

— Да, много е — саркастично натърти Совой, — а и нямаше никаква причина за това. Отговорих на всичките им въпроси. Това си е чисто и просто заяждане. Мандраг не ме харесва. Нито пък Хеме. Освен това всеки е наясно, че те изстискват два пъти повече пари от благородниците, отколкото вземат от вас, и ни обират до шушка.

— Симон е благородник — посочи го с лъжицата Манет, — а пък се справя добре.

Совой изсумтя:

— Бащата на Симон е херцог на хартия, който се кланя на тенекиения крал на Атур. Конюшните на баща ми са с по-дълга кръвна линия, отколкото половината от вас, атуранските благородници.

Симон леко се надигна на стола си, макар че не вдигна поглед от яденето си.

Уилем се обърна към Совой и тъмните му очи се втвърдиха. Но преди да успее да каже нещо, Совой се прегърби и потри лицето си с ръка.

— Съжалявам, Сим, къщата ми и името ми са и твои. Просто… надявах се тоя семестър нещата да се оправят, а вместо това те станаха по-лоши. Парите, които получавам, няма да стигнат дори да покрият таксата ми за обучение, а вече никой не иска да ми отпуска заеми. Знаеш ли колко унизително е това? Трябваше да се откажа от стаите си в „Златното пони“. Живея на третия етаж на Мюз. За малко да ми се наложи да споделям стаята си. Какво ще каже баща ми, ако разбере?

Симон, чиято уста беше пълна, сви рамене и направи жест с лъжицата си, с който сякаш искаше да покаже, че не се бе обидил.

— Може би нещата щяха да минат по-добре, ако не се беше явил там, нагласен като паун — рече Манет. — Сваляй коприната, когато отиваш да те приемат.

— Това ли било? — каза Совой, готов да избухне отново. — Може би трябва да се самоунижавам? Да си посипя главата с пепел? Да си разкъсам дрехите? — колкото повече се ядосваше, толкова повече смешният му акцент ставаше все по-ясно изразен. — Не. Никой от тях не е по-добър от мен самия. Няма нужда да им се кланям.

На масата настъпи неловко мълчание.

Забелязах, че голяма част от студентите от съседните маси наблюдаваха представлението с интерес.

Хилта тиам — продължи Совой. — Мразя всичко в това място. Времето ви е бурно и нецивилизовано. Религията ви — варварска и превзета. Курвите ви са непоносимо неграмотни и без всякакви маниери. Езикът ви не е достатъчно изтънчен, за да изрази колко окаяно е това място…

Колкото повече говореше Совой, толкова по-тих ставаше гласът му, докато накрая изглеждаше, че говори на самия себе си:

— Кръвта ми може да бъде проследена петдесет поколения назад и е по-стара от дърво или камък, а докъде я докарах — той стисна главата си в ръце и погледна надолу към ламаринения си поднос. — Ечемичен хляб. Богове, предполага се, че човек трябва да се храни с пшеница.

Наблюдавах го, докато дъвчех пресния черен хляб. Вкусът му беше чудесен.

— Не знам какво съм очаквал — внезапно рече Совой. — Не мога да се справя с всичко това. — Той стана и си тръгна, като остави подноса си на масата.

— Такъв си е Совой — каза ми Манет ни в клин, ни в ръкав. — Не е лош човек, макар че обикновено не е чак толкова пиян.

— Той модеганец ли е?

— Едва ли някой може да е повече модеганец от Совой — засмя се Симон.

— Не трябва да го дразниш — каза Уилем на Манет.

Заради тежкия му акцент не можеше да се разбере дали упрекваше по-възрастния студент, но изражението на тъмното му кеалдишко лице определено беше укорително. Предположих, че като чужденец той самият се отнасяше със съчувствие към трудностите, които Совой срещаше да се приспособи към езика и културата на Федерацията.

Наистина му е трудно — призна Симон. — Спомняте ли си, когато трябваше да се раздели със слугата си?

Докато се хранеше, Манет направи жест с двете си ръце, сякаш свиреше на цигулка. Той обърна очи, а лицето му не изразяваше никакво съчувствие.

— Този път е трябвало да продаде пръстените си — включих се в разговора аз.

Уилем, Симон и Манет се обърнаха и ме изгледаха с любопитство.

— На пръстите му има по-светли места, там, където ги е носел — обясних и вдигнах ръка, за да им покажа.

Манет ме погледна внимателно.

— Виж ти! Нашият нов студент изглежда доста схватлив. — Той се обърна към Уилем и Симон. — Момчета, в настроение съм да залагам. Обзалагам се на два йота, че нашият млад Квоте ще влезе в Арканум преди края на третия си семестър.

— Три семестъра? — рекох изненадано аз. — Казаха ми, че всичко, което трябва да направя, е да докажа, че съм овладял основните принципи на симпатията.

— На всички казват така — меко се усмихна Манет. — „Принципите на симпатията“ е един от предметите, по които ще трябва да избуташ, преди да те издигнат до ранга на е’лир. — Той се обърна очаквателно към Уил и Сим. — Е, какво ще кажете? Два йота?

— Аз ще заложа. — Уилем сви леко извинително рамене към мен. — Без да се обиждаш, но ще си пробвам късмета.

— Какво смяташ да изучаваш? — попита ме Манет, след като си стиснаха ръцете за облога.

Въпросът ме свари неподготвен.

— Предполагам, че всичко.

— Приличаш ми на какъвто бях аз самият преди трийсет години — засмя се Манет.

— С какво ще започнеш?

— Чандрианите — отвърнах. — Искам да науча колкото се може повече за тях.

Манет се намръщи и след това избухна в смях.

— Ами предполагам, че това е просто чудесно. Нашият Сим се занимава с феи и пиксита. Уил пък вярва с цялото си сърце в глупавите, проклети кеалдишки небесни духове и тям подобни. — Той изпухтя смешно. — Аз пък съм почитател на имповете и шамбълите.

Почувствах как лицето ми пламна от смущение.

— Божието тяло, Манет! — прекъсна го Сим. — Какво те е прихванало?

— Току-що заложих два йота на момче, което иска да изучава детски приказки — измърмори Манет, като ме посочи с вилицата си.

— Той имаше предвид фолклор, такива неща. — Уилем се обърна да ме погледне. — Искаш да работиш в Архива, така ли?

— Фолклорът е само едно от нещата — побързах да извъртя въпроса, та да не стана за смях. — Искам да разбера дали народните приказки на различните култури съответстват на теорията на Текам за септагията при разказваните истории.

— Виждаш ли? — Сим отново се обърна към Манет. — Защо си толкова дръпнат днес? Кога си спал за последно?

— Недей да ми говориш с този тон — промърмори Манет. — Дремнах няколко часа миналата нощ.

— Коя точно нощ? — настоя Сим.

Манет замълча за момент и погледна надолу към подноса си.

— Нощта на Фелинг?

Уилем поклати глава и промърмори нещо на сиару.

— Манет, вчера беше Сендлинг. Преди два дни ли си спал за последно?

— Вероятно не — отвърна несигурно Манет. — Винаги губя представа за времето, когато дойде приемането. Нямам никакви часове и това ми обърква графика. Освен това наваксвам по един проект в рибарниците. — Той не довърши, потърка лицето си и след това вдигна поглед към мен. — Те са прави. Точно сега леко съм се побъркал. Що се отнася до септагията на Текам, фолклора и другите тям подобни — за мен това е твърде книжна работа, но пък е интересно за изучаване. Не исках да те обидя по никакъв начин.

— Не си ме обидил — отвърнах аз непринудено и кимнах към подноса на Совой. — Би ли ми подал това? Щом като вашият благородник няма да се връща, ще взема неговия хляб.

* * *

След като Симон ме заведе да се запиша за различните предмети, аз се отправих към Архива, нетърпелив да го разгледам след всичките тези години, през които можех само да мечтая за него.

Този път, когато влязох в Архива, зад бюрото там седеше млад благородник и драскаше с перо върху лист хартия, който беше покрит със следи от много поправки и зачертавания.

Докато се приближавах, той се намръщи и задраска още един ред.

Лицето му беше навъсено. Ръцете му бяха меки и бледи. Ослепително бялата му ленена риза и наситено синята му жилетка миришеха на пари. На частта от мен, която още не се беше сбогувала с Тарбеан, й се прииска да пребърка джобовете му.

Той продължи да скрибуца с перото си още известно време, преди накрая да го остави с въздишка на силно раздразнение.

— Име — попита той, без да вдига поглед.

— Квоте.

Той прелисти дебелата книга, намери страницата, която търсеше, и се намръщи.

— Няма те в книгата. — Той ми хвърли бегъл поглед, намръщи се отново и след това се върна към стиха, който пишеше. Когато не показах, че имам намерение да напусна стаята, той махна с ръка, сякаш за да прогони някаква досадна буболечка.

— Чувствай се свободен да си тръгнеш.

— Аз просто…

Амброуз отново остави перото.

— Виж сега — бавно каза той, все едно обясняваше на някой бавноразвиващ. — Няма те в книгата — той направи пресилен жест с двете си ръце към книгата — и не можеш да влезеш. — Направи нов жест към вътрешните врати. — Точка по въпроса.

— Току-що ме приеха…

— Тогава, разбира се, те няма в книгата — отчаяно вдигна ръце.

Изрових от джоба си бележката за приемането.

— Самият магистър Лорен ми даде това.

— Не ме е грижа дори и да те беше донесъл тук на гърба си — отвърна Амброуз и многозначително топна отново перото си в мастилото. — Сега спри да ми губиш времето. Имам работа за вършене.

— Да ти губя времето? — попитах го аз, вече загубил хладнокръвието си. — Имаш ли представа през какво съм преминал, за да стигна до тук?

Амброуз ме погледна и лицето му внезапно се развесели.

— Чакай, нека да отгатна — прекъсна ме той, сложи ръце на масата и се изправи. — Ти винаги си бил по-умен от другите деца в забутаното село Клодхъмп или от което там забутано място си, където има една-единствена уличница и нищо повече. Способността ти да четеш и да броиш е изпълвала с благоговение местните селяни.

Чух отварянето и затварянето на външната врата зад себе си, но Амброуз не чу нищо, докато заобиколи бюрото и се подпря в предната му част.

— Родителите ти са знаели, че си специален, затова са спестявали няколко години, купили са ти чифт обувки и са използвали свински чул, за да ти ушият риза. — Той се протегна и опипа плата на новите ми дрехи между пръстите си. — Необходими са ти били месеци вървене и друсане в разни каруци, теглени от мулета, за да стигнеш до тук. Но накрая… — Той широко разтвори ръце. — Слава на Техлу и всички негови ангели! Ти вече си тук! С блеснал поглед и изпълнен с мечти!

Чух смях и когато се обърнах, видях, че по време на тирадата му бяха влезли двама мъже и една млада жена.

— Божието тяло, Амброуз? Какви ги разправяш?

— Проклети първокурсници — оплака се Амброуз, докато заобикаляше бюрото, за да седне отново на мястото си. — Идват тук, облечени в дрипи, и се държат, сякаш са собствениците на това място.

Тримата новодошли се отправиха към вратата с надпис „КНИГОХРАНИЛИЩЕ“. Изчервих се от притеснение, докато ме оглеждаха от главата до петите.

— Остава ли уговорката да ходим в „Еолиан“ тази вечер?

— Разбира се — кимна Амброуз. — При шестата камбана.

— Няма ли да провериш дали ги има в книгата? — попитах аз, когато вратата се затвори след тях.

Амброуз се обърна към мен с широка и неискрена усмивка, която по никакъв начин не можеше да се нарече приятелска.

— Чуй ме сега. Ще ти дам един безплатен съвет. У дома си може да си бил нещо специално, но тук си просто поредният хлапак с голяма уста. Така че се обръщай към мен като към ре’лар, върни се при леглото си и благодари на който там езически бог се молиш, че не сме във Винтас. Баща ми и аз щяхме да те приковем към някой стълб като бясно куче. — Той сви рамене. — Или остани тук. Направи сцена. Започни да ревеш. Или още по-добре — опитай се да ме удариш. — Усмихна се. — Ще те напердаша и ще накарам да те изхвърлят за ухото. — Взе перото и продължи да пише.

Тръгнах си.

Може би ще си помислите, че тази среща ме е обезкуражила.

Може би ще решите, че съм се почувствал предаден и че детските ми мечти за Университета са били жестоко разбити.

Точно обратното. Това ми вдъхна увереност. Бях се чувствал не на място, докато Амброуз не ми даде да разбера по своя специален начин, че нямаше голяма разлика между Университета и улиците на Тарбеан. Където и да отидеш, хората са, общо взето, едни и същи.

Освен това гневът те топли през нощта, а наранената гордост може да подтикне един мъж да постигне удивителни неща.