Патрик Ротфус
Името на вятъра (23)

22.
Време за демони

Онези първи месеци в Тарбеан научих много.

Научих кои странноприемници и ресторанти изхвърлят най-добрата храна и доколко развалена може да е храната, която ядеш, без да ти стане лошо от нея.

Научих, че комплексът от сгради близо до доковете, който беше заобиколен със стена, е Храмът на Техлу. Понякога техлините ни даваха хляб, като караха всеки да каже молитва, преди да получи своя самун. Нямах нищо против. Беше по-лесно от просенето. Понякога свещениците в сиви раса се опитваха да ме вкарат в храма, за да си кажа там молитвата, но заради слуховете, които бях чувал, в тези случаи предпочитах да избягам, независимо дали съм успял да взема комата хляб или не.

Научих как да се крия. Имах си тайно място върху една стара работилница за щавене на кожи, там където се съединяваха три покрива и образуваха заслон от вятъра и дъжда. Скрих под мертеците книгата на Бен, увита в платно. Отварях я рядко, сякаш беше свещена реликва. Беше последната останала част от миналото ми и правех всичко възможно да я запазя в безопасност.

Научих още и че Тарбеан е голям град. Не можеш да го разбереш, ако не го видиш с очите си. Той е като океан. Можеш да разкажеш на някой за вълните и водата, но човек не би могъл да си представи колко голям е океанът, докато не застане на брега му. Не можеш наистина да разбереш какво представлява, докато не си в средата му, заобиколен отвсякъде от вода, която се простира докъдето поглед стига във всички посоки. Едва тогава осъзнаваш колко малък си всъщност и колко безпомощен.

Донякъде причината Тарбеан да изглежда толкова огромен се крие в това, че той е разделен на стотици части, всяка от които има свой собствен облик. Даунингс, Дровър Корт, Пералнята, Центърът, Талоус, Тънинг, Доковете, Катраненият път… Можеш да изживееш живота си в Тарбеан и така и да не научиш всичките му части.

Но от практична гледна точка Тарбеан е разделен на две: Крайбрежието и Склонът. В Крайбрежието живеят бедняците. Това ще рече просяците, крадците и уличниците. Склонът е мястото на богатите. Там са адвокатите, политиците и куртизанките.

Минали бяха два месеца, откакто бях в Тарбеан, когато за пръв път се пробвах да прося в Склона. Градът беше здраво скован от зимата и блясъкът на Карнавала за средата на зимата правеше улиците по-опасни, отколкото бяха обикновено.

За мен това беше шок. През целия ми досегашен живот нашата трупа беше организирала Карнавала за средата на зимата в някой град. В продължение на седем дни до Деня на Голямата скръб, с маски на демони на главите, ние плашехме местните жители за голямо тяхно удоволствие. Баща ми играеше Енканис толкова убедително, че човек би помислил, че наистина сме го призовали. Най-важното беше, че той можеше да бъде едновременно ужасяващ и внимателен. Когато трупата ни правеше това представление, никога не се бе случвало някой да пострада.

Но в Тарбеан нещата бяха различни. О, Карнавалът изглеждаше по същия начин. Пак имаше мъже с боядисани в крещящи цветове демонски маски, които се спотайваха из улиците на града и правеха пакости.

Енканис също беше тук с традиционната си черна маска и правеше по-сериозни бели. И макар че не го бях видял още, не се съмнявах, че и маскираният със сребърна маска Техлу обикаля по-лъскавите квартали и играе своята роля в представлението. Както казах, като цяло Карнавалът си беше същият.

Но начинът, по който се играеха ролите, беше различен. Първо, Тарбеан беше твърде голям град, за да може само една трупа да осигури достатъчно демони. И стотици трупи не биха били достатъчни. Така че вместо да плащат на професионалисти, което би било разумният и безопасен начин, църквите в Тарбеан бяха избрали много по-печелившия път да продават маски на демони.

По тази причина в първия ден на Голямата скръб десет хиляди демона аматьори биваха пускани да вилнеят из улиците на града. Десет хиляди демона аматьори, на които беше позволено да правят каквито пакости намерят за добре.

Може да ви се струва, че това е идеалната ситуация, от която би могъл да се възползва един млад крадец, но всъщност беше точно обратното. Демоните винаги бяха най-многобройни в крайбрежната част. И макар че голяма част от тях се държаха както подобава и побягваха при произнасянето на името на Техлу, като дяволиите им оставаха в рамките на разумното, мнозина не постъпваха така. Първите няколко дни от Голямата скръб бяха опасни и аз прекарвах по-голямата част от времето си, като се опитвах да не се забърквам в неприятности.

Но с приближаването на Карнавала нещата се успокояваха. Броят на демоните постоянно намаляваше, когато хората изгубваха маските си или се уморяваха от играта. Без съмнение причината за това намаляване беше и Техлу, но със или без сребърната маска, той все пак беше само един. Трудно би могъл да се справи с целия Тарбеан за седем дни.

Избрах последния ден от Голямата скръб за пътуването ми до Склона. В деня на Карнавала настроението е винаги добро, а доброто настроение означава по-успешна просия. Най-хубавото беше, че редовете на демоните бяха оредели значително, което означава, че беше сравнително безопасно човек отново да се движи по улиците.

Тръгнах в ранния следобед. Бях гладен, защото не бях успял да открадна нито един залък хляб. Спомням си, че когато се отправих към Склона, се чувствах леко развълнуван. Може би някаква частица от мен си спомняше как прекарвах Деня на средата на зимата със семейството си — топла храна и след това топло легло. Може би споменът беше събуден от мириса на клоните на вечнозелени дървета, които бяха събирани на купи и след това запалвани в чест на триумфа на Техлу.

Този ден научих две неща. Научих защо просяците си стоят в крайбрежната част на града и че независимо какви ги разправя църквата, Средата на зимата наистина е време на демоните.

* * *

Щом излязох от алеята, веднага усетих разликата между атмосферата в тази част на града и мястото, от което идвах.

Търговците от крайбрежната част ласкаеха и придумваха клиентите, за да ги подмамят в магазините си. Ако тази стратегия се провалеше, те не се срамуваха да изпаднат в пристъпи на агресивност, като псуваха или дори откровено заплашваха клиентите си.

Тук собствениците на магазини нервно чупеха ръце. Те се кланяха и мазнеха и бяха неизменно учтиви. Никога не повишаваха глас. След бруталната реалност, с която бях свикнал в крайбрежната част, сега сякаш бях попаднал на някакъв официален бал. Всички бяха облечени в нови дрехи. Всички бяха чисти и спретнати и изглеждаха като участници в сложен социален кадрил.

Но и това място имаше своите тъмни страни. Докато оглеждах улицата, забелязах двама мъже, които се криеха в алеята срещу мен. Маските им бяха доста добри — кървавочервени и свирепи. Едната беше със зейнала уста, а другата беше оголила острите си зъби в жестока гримаса. И двамата носеха традиционните черни раса с качулки, което аз веднага оцених. Повечето от демоните в крайбрежната част хич не ги беше грижа дали са облечени с подходящия костюм.

Двата демона се измъкнаха от скривалището си, за да проследят добре облечена млада двойка, които се скитаха безцелно по улицата ръка за ръка. Демоните предпазливо ги дебнеха в продължение на стотина крачки и след това единият от тях грабна шапката на кавалера и я запрати в близката снежна преспа. Другият грубо сграбчи жената в прегръдката си и я повдигна от земята.

Тя се разпищя, а през това време мъжът, очевидно объркан от ситуацията, се опитваше да си върне бастуна, който демонът му беше отнел.

За щастие дамата му запази хладнокръвие и изкрещя: „Техлус! Техлус! Техлус антауса еха!“

При звука на името на Техлу двете фигури с червени маски се разтрепериха, след това се обърнаха и побягнаха надолу по улицата.

Всички нададоха одобрителни викове. Един от собствениците на магазини помогна на кавалера да вземе шапката си. Бях доста учуден от всеобщата вежливост. Очевидно дори и демоните бяха учтиви в добрата част на града. Окуражен от онова, което бях видял, огледах тълпата в търсене на най-подходящите хора. Пристъпих към една млада жена. Тя беше облечена в синя рокля на точици и наметка от бяла кожа. Косата й беше дълга и златиста, а лицето й — обрамчено от изкусни къдрици.

Докато пристъпвах към нея, тя погледна към мен и спря. Чух я как сепнато си пое дъх, когато вдигна ръка към устата си.

— Пенита, гус’жа? — протегнах длан аз, като нарочно леко потрепервах. Гласът ми също беше треперлив. — Моля ви… — Постарах се да изглеждам колкото се може по-дребен и отчаян. Влачех крака в тънкия сивкав сняг.

— Бедничкият ми. — Тя въздъхна толкова тихо, че едва я чух.

Непохватно опипа кесията си, която носеше отстрани, неспособна или нежелаеща да отмести поглед от мен. Малко след това погледна в кесията и извади нещо. Докато притискаше пръстите ми около него, усетих студената, успокоителна тежест на монета в шепата си.

— Благодаря, гус’жа — автоматично отвърнах аз, погледнах надолу за миг и видях, че между пръстите ми проблясва сребро. Отворих шепата си — вътре имаше сребърно пени. Цяло сребърно пени.

Зяпнах. Сребърното пени струваше колкото десет медни или петдесет железни. Което беше по-важно, с него стомахът ми щеше да бъде пълен всяка вечер в продължение на половин месец. За едно желязно пени можех да спя една нощ на пода в „Червеното око“, а за две щяха да ме пуснат да легна до огнището, край горещите въглени на вечерния огън. Можех да си купя вехто одеяло, което да скрия на покрива и да се топля в него през цялата зима.

Погледнах нагоре към жената, която все още ме гледаше с изпълнени с жалост очи. Тя нямаше представа какво означаваше жестът й за мен.

— Благородна госпожо, благодаря ви — казах аз с дрезгав глас, после си спомних нещо, което казвахме в трупата. — Нека всички ваши истории бъдат с щастлив край и пътищата ви да са спокойни и кратки.

Тя ми се усмихна и сигурно се готвеше да отвърне нещо, но аз изпитах странно усещане в областта на тила. Някой ме наблюдаваше. Когато си на улицата, или развиваш чувствителност към някои определени неща, или животът ти е кратък и нещастен.

Огледах се и видях един търговец, който говореше нещо с един стражник и сочеше към мен. Това не беше просто някакъв си пазач от стражата на крайбрежната част. Беше гладко избръснат и стоеше изправен. Носеше кожен жакет с метални нитове, а в ръката си държеше обкована с месинг тояга, дълга колкото ръката му. Чух откъслечни думи от онова, което му казваше търговецът:

— … клиенти. Кой би си купил шоколад с… — Той отново направи жест към мен и каза нещо, което не можах да чуя — … ви плаща? Точно така. Може би трябва да спомена…

Стражът извърна глава и ме погледна. Улових погледа му. Обърнах се и побягнах.

Насочих се към първата уличка, която видях, а тънките ми обувки се хлъзгаха върху плиткия сняг, който беше покрил земята. Когато свивах по втора уличка, която се отделяше от първата, чух зад себе си тропота на тежки ботуши.

Дъхът ми пареше в гърдите ми, докато търсех място, където да се скрия. Но не познавах тази част от града. Нямаше купчини боклук, в които да се мушна, или изгорели сгради, където да се кача. Внезапно усетих как някакво остро замръзнало камъче проряза тънката подметка на едната ми обувка. Болка прониза крака ми, но аз се насилих да продължа да тичам.

След третия завой стигнах до задънена улица. Бях започнал да се катеря по една от стените, когато усетих как нечия ръка сграбчи глезена ми и ме дръпна надолу.

Главата ми се удари в паважа и всичко около мен се завъртя, когато стражът ме вдигна от земята, като ме държеше за китката и косата.

— Хитрец си ти, а, момче? — задъхано изрече той, а топлият му дъх пареше лицето ми.

Миришеше на кожа и пот.

— Достатъчно си възрастен, за да си разбрал досега, че не бива да бягаш. — Той гневно ме разтърси и оскуба косата ми.

Изкрещях от болка и улицата се завъртя пред очите ми.

Той грубо ме притисна към стената.

— Трябва да си разбрал и че нямаш работа в Склона. — Той отново ме разтърси. — Да не си бавноразвиващ се, момче?

— Не — замаяно отвърнах аз, усетил студенината на стената със свободната си ръка. — Не.

Изглежда, че отговорът ми го вбеси още повече.

— Не? — Той сякаш сдъвка думата. — Вкара ме в неприятности, момче. Може да се оплачат от мен. Ако не си бавноразвиващ се, значи трябва да ти бъде даден урок.

Той ме завъртя около себе си и ме хвърли на земята. Плъзнах се върху хлъзгавия сняг по улицата. Лакътят ми се удари в земята и изтръпна. Ръката ми, която стискаше един месец храна, топли одеяла и сухи обувки, се разтвори. Нещо много ценно излетя и падна на земята дори без да иззвънти.

Почти не обърнах внимание на това. Въздухът изсвистя, когато тоягата му ме удари в крака.

— Не идвай повече в Склона, ясно ли е? — изръмжа той.

Тоягата отново се стовари върху мен и този път ме уцели в плешката.

— Всичко отвъд улица „Фалоу“ е забранена зона за вас, улични копеленца. Разбра ли ме? — Удари ме през лицето с опакото на ръката си и усетих вкуса на кръв, когато главата ми отскочи от заснежените павета.

Свих се на топка, докато той съскаше над мен:

— И запомни, че улицата и пазарът на мелничарите са мястото, където работя, така че никога… Не се връщай… Тук… Никога! — Той придружаваше всяка своя дума с нов удар на тоягата си. — Ясно ли е?

Лежах и треперех в утъпкания сняг и се надявах, че най-сетне побоят е свършил.

— Разбра ли ме? — Онзи ме изрита в корема и аз усетих, че нещо там вътре се скъса.

Изкрещях и сигурно съм промълвил нещо. Когато не се изправих, той ме изрита отново и след това си тръгна.

Мисля, че или съм припаднал, или дълго съм лежал замаян. Когато все пак успях да се съвзема, вече се смрачаваше. Студът беше проникнал до мозъка на костите ми. Пълзях из калния сняг и влажните боклуци в търсене на сребърното пени, а пръстите ми бяха толкова премръзнали, че едва ги мърдах.

Едното ми око беше отекло и устата ми беше пълна с кръв, но продължавах да търся, докато и последната дневна светлина не изчезна. Дори и след като уличката потъна в катраненочерен мрак, продължавах да пресявам снега с ръцете си, макар дълбоко в себе си да знаех, че пръстите ми вече са толкова безчувствени, че дори по случайност да попаднех на монетата, нямаше да я усетя.

Изправих се на крака, като се опирах на стената, и се опитах да вървя. Нараненият крак забавяше движението ми. С всяка стъпка болката го пронизваше все по-силно и аз се опитвах да използвам стената за опора, за да облекча поне донякъде тежестта върху него.

Отправих се към крайбрежния квартал — частта от града, която за мен се доближаваше най-много до представата за дом. От студа кракът ми ставаше все по-безчувствен и вдървен и макар някаква рационална част от мен да се тревожеше от това, практичната част от съзнанието ми беше доволна, че поне една част от тялото ми не ми причинява болка.

До тайното ми скривалище имаше километри разстояние и с това куцукане напредвах много бавно. В някакъв момент трябва да съм паднал. Не си спомням падането, но си спомням как лежах върху снега и колко сладостно удобно се чувствах. Усетих как сънят се спуска над мен като дебело одеяло — като смъртта.

Затворих очи. Спомням си дълбоката тишина на опустялата улица около мен. Бях твърде вцепенен и уморен, за да съм истински уплашен. В бълнуванията си си представих смъртта като голяма птица с криле от огън и сенки. Тя висеше над мен и търпеливо ме чакаше ли, чакаше…

Заспивах, а голямата птица ме обхвана в горящите си криле. Представих си сладостна топлина. След това ноктите й се впиха в мен, разкъсвайки плътта ми…

Не, това просто беше болката от счупените ми ребра, докато някой ме обръщаше по гръб.

Отворих замъглените си очи и видях един демон, който се беше надвесил над мен. Видът на мъжа с демонска маска ме стресна и ме извади от отнесеното и объркано състояние, в което се намирах, а примамливата топлина, която бях чувствал само преди миг, изчезна и бе заменена от усещането за отпуснатото ми и натежало като олово тяло.

— Така е. Казах ти. Тук в снега лежи едно хлапе! — Демонът ме изправи на крака.

Вече напълно събуден, забелязах, че маската му е чисто черна. Това беше Енканис, Господарят на демоните. Той ме закрепи несигурно на краката ми и започна да маха снега, който ме покриваше. Със здравото си око видях, че наблизо е застанала друга фигура със синьо-зелена маска.

— Хайде… — каза нетърпеливо вторият демон, а гласът звучеше кухо иззад редовете остри зъби.

Енканис не му обърна внимание.

— Добре ли си?

Не знаех какво да отговоря, затова се съсредоточих върху това да се задържа на краката си, докато мъжът продължаваше да изчетква снега от мен с ръкава на тъмната си мантия. Чух далечния звук на рогове.

Другият демон погледна нервно към пътя.

— Ако не запазим преднината си пред тях, здраво ще загазим — просъскка жената раздразнено.

Енканис махна снега от косата ми с обвитите си в черни ръкавици пръсти, след това спря за момент и се наведе, за да погледне лицето ми по-отблизо. Тъмната му маска странно се мержелееше пред размазания ми поглед.

— В името на божието тяло! Холи, някой здравата е пребил това хлапе. И то в деня на Средата на зимата!

— Стражата — успях да промълвя с дрезгав глас и при изговарянето на думата отново усетих вкуса на кръв.

— Целият си премръзнал — каза Енканис и започна да търка ръцете и краката ми със своите ръце, опитвайки се да раздвижи кръвта ми. — Ще трябва да дойдеш с нас.

Роговете прозвучаха отново, този път по-близо. Към тях се примесваха неясните звуци, издавани от тълпа хора.

— Не бъди глупав — каза другият демон. — Той не е в състояние да тича през целия град.

— Той не може да остане тук — отсече Енканис.

Продължи грубо да разтрива ръцете и краката ми. В тях бавно започна да се завръща някакво усещане, като от забиването на хиляди жилещи иглички. Никак не наподобяваше успокояващата топлина, която бях почувствал само преди минута, когато се унасях в сън. Всеки път, щом мъжът докоснеше някое натъртено място, ме пронизваше остра болка, но тялото ми беше твърде уморено, за да мога да се отдръпна.

Демонът със зелената маска се доближи и жената сложи ръка на рамото на своя приятел.

— Трябва да тръгваме вече, Герек! Някой друг ще се погрижи за него. — Тя се опита да дръпне приятеля си, но не постигна успех. — Ако ни намерят тук с него, ще помислят, че ние сме го направили.

Мъжът зад черната маска изруга, след това кимна и започна да рови нещо под наметалото си.

— Не лягай повече на земята — каза ми той с настоятелен тон. — И влез вътре. Някъде, където можеш да се стоплиш.

Шумът от тълпата вече толкова беше наближил, че можех вече да различа отделни гласове, смесени с тропота на конски копита и скърцането на дървени колела. Мъжът с черната маска протегна ръка към мен.

Беше ми необходимо известно време, за да фокусирам онова, което той държеше. Сребърен талант — по-дебел и по-тежък от пенито, което бях изгубил. Не можех дори да си представя толкова пари.

— Хайде, вземи го. — Той беше неясна форма в мрака, черно наметало с качулка, черна маска и черни ръкавици.

Енканис стоеше пред мен и ми подаваше парче сребро, което улавяше лунната светлина. Напомни ми за сцената от „Даеоника“, в която Тарсус продава душата си.

Взех таланта, но ръката ми беше толкова безчувствена, че не можех да го усетя в шепата си. Трябваше да погледна надолу, за да се уверя, че пръстите ми наистина го стискат. Представих си, че усещам как ръката ми излъчва топлина. Почувствах се по-силен. Ухилих се на мъжа зад черната маска.

— Вземи и ръкавиците ми — той ги издърпа от ръцете си и ги бутна в гърдите ми. След това жената дръпна моя благодетел на страни, преди да успея да му кажа и една дума за благодарност. Гледах след тях, докато си тръгваха. Тъмните им наметала ги караха да изглеждат като отдалечаващи се сенки на фона на осветените от луната улици на Тарбеан, които бяха с цвят на въглища.

Не беше минала и минута, когато видях иззад ъгъла пред мен да се появява светлината на карнавалните факли. Звукът от стотиците мъже и жени, които пееха и крещяха, ме удари като вълна. Отдръпнах се, докато не усетих, че гърбът ми опира в стена, след това немощно започнах да се придвижвам настрани по нея, докато не попаднах в нишата на вход.

Наблюдавах карнавала от скришното си място. Изсипа се тълпа хора, които крещяха и се смееха. Техлу стоеше гордо изправен върху задната част на една каруца, теглена от четири бели коня. Сребърната му маска проблясваше на светлината на факлите. Наметалото му беше безупречно бяло с подплата от кожа на ръкавите и яката. Каруцата беше следвана от свещеници в сиви раса, които звъняха със звънци и напяваха.

Мнозина от тях носеха тежките железни вериги на каещите се свещеници.

Звукът на гласовете и звънците, напевите и дрънкането на веригите се смесваха в странна музика. Очите на всички бяха насочени към Техлу.

Никой не ме видя да стоя скрит в сенките на входа.

Бяха необходими десетина минути, докато цялата процесия се изниже покрай мен. Едва тогава излязох от скривалището си и предпазливо се отправих към дома. Движех се бавно, но монетата, която държах, ми даваше сила. Проверявах дали талантът е в шепата ми на всеки десетина крачки, за да се убедя, че измръзналата ми ръка все още го стиска здраво. Искаше ми се да сложа ръкавиците, но се страхувах, че ще изпусна монетата и ще я изгубя в снега.

Не знам колко време ми е било необходимо, за да се прибера. Ходенето леко ме стопли, макар че продължавах да усещам краката си изтръпнали и вдървени. Когато погледнах назад към следите, които оставях, видях, че всяка втора крачка е белязана с кървава диря. Странно, по някакъв начин това ме успокои. Крак, който кърви, беше по-добре от такъв, който е измръзнал като чукан.

Спрях в първата кръчма, която разпознах — „Смеещият се мъж“. От нея се носеха музика, песни и празнични звуци. Не минах през предната врата, заобиколих откъм задната уличка. На входа на кухнята имаше две момичета, които се бяха измъкнали от работа и бърбореха помежду си.

Докуцуках до тях, като се подпирах на стената. Забелязаха ме, едва когато застанах пред тях. По-младата от двете погледна към мен и остана със зяпнала уста.

Направих още една крачка към тях.

— Може ли някоя от вас да ми донесе храна и едно одеяло? Мога да платя — протегнах ръка и се ужасих, като я видях колко силно трепери.

Отстрани на лицето бях омазан с кръв.

— Моля ви. — Вътрешната страна на устата ме болеше, когато говорех.

Те ме гледаха известно време в смаяно мълчание. След това се спогледаха и по-голямата дръпна другата вътре. Малкото момиче изчезна зад вратата, без да каже и дума. По-голямата, която сигурно беше към шестнайсетгодишна, се приближи до мен и протегна ръка.

Дадох й монетата и след това тежко отпуснах ръка.

Тя погледна таланта и след като ме изгледа продължително, изчезна във вътрешността на сградата.

През отворената врата се чуваха топлите, шумни звуци на оживената странноприемница — тихият шепот на разговорите, прекъсван от време на време от смях, острото дрънчене на бутилки и глухото думкане на дървените халби върху масите.

А между всички тези звуци на заден план нежно се промъкваше свиренето на лютня. Беше едва доловимо, почти удавено от останалия шум, но аз го разпознах толкова безпогрешно, колкото майката различава плача на бебето си, който се чува през десет стаи. Музиката беше като спомен за семейството, за приятелството и топлото огнище. От нея стомахът ми се стягаше и ме боляха зъбите. За миг спрях да усещам болката от студа в ръцете си и вместо това закопнях за познатото усещане от тях да струи музика.

Направих бавна, провлечена крачка. Полека се плъзнах по стената, надалеч от вратата, докато накрая вече не можех да чувам музиката. След това направих още една крачка, докато болката в ръцете ми от студа се върна, а болката в гърдите ми не се дължеше на нищо повече от няколкото счупени ребра. Това бяха по-прости болки, които по-лесно можех да понеса.

Не знам колко време мина, преди двете момичета да се върнат. По-малката държеше одеяло, увито около нещо. Притиснах го към наранените си гърди. Изглеждаше твърде тежко за размера си, но ръцете ми трепереха леко под собствената си тежест, така че ми беше трудно да преценя. По-голямото момиче протегна към мен малка, тежка кесия. Взех и нея и я стиснах толкова здраво, че премръзналите ми пръсти ме заболяха.

— Можеш да се настаниш до огнището вътре, ако искаш — погледна ме тя.

По-малкото момиче бързо кимна.

— Нати няма да има нищо против. — Тя пристъпи към мен и се протегна да хване ръката ми.

Дръпнах се назад, като почти паднах.

— Не! — исках да изкрещя, но вместо това от устата ми излезе немощно грачене: — Не ме докосвай — гласът ми трепереше, макар че не бях сигурен дали звучеше ядосано или уплашено.

Подпрях се с олюляване на стената.

— Ще се оправя — гласът ми звучеше несигурно в собствените ми уши.

По-малкото момиче започна да плаче, а ръцете й висяха безполезно настрани.

— Имам къде да отида — гласът ми стана дрезгав и аз се обърнах.

Побързах да се отдалеча. Не бях сигурен от какво бягам — вероятно от другите хора. Това беше още един урок, който бях научил, и то може би твърде добре — хората означаваха болка. Зад гърба си чух сподавен плач. Имах чувството, че мина цяла вечност, докато накрая стигна до ъгъла.

Добрах се до скривалището си, където покривите на две сгради се съединяваха под трети покрив, който висеше над тях. Така и не разбрах как успях да се изкача догоре.

В одеялото имаше цяла дамаджана вино с подправки и самун пресен хляб, а до него — парчета пуешки гърди, които бяха по-големи и от двата ми свити юмрука, взети заедно. Увих се в одеялото и се скрих от вятъра, докато снегът се превръщаше в суграшица. Тухлите на комина зад гърба ми бяха топли и прекрасни.

Първата глътка вино изгори устата ми като огън на местата, където бяха нараняванията. Но втората изобщо не пареше толкова. Хлябът беше мек, а пуйката още топла.

Събудих се в полунощ, когато всичките камбани в града започнаха да бият. Хората тичаха по улиците и крещяха. Седемте дни на Голямата скръб бяха зад гърба ни. Денят на средата на зимата беше отминал. Беше започнала нова година.