Патрик Ротфус
Името на вятъра (46)

45.
Антракт — една кръчмарска история

По сигнал на Квоте Летописеца избърса върха на перото си и раздвижи китката си. Както беше седнал, Баст дълго се изтяга с извити над облегалката на стола ръце.

— Почти бях забравил колко бързо се случи всичко — замислено каза Квоте. — Това най-вероятно са първите истории, които някой някога е чувал за мен.

— В Университета все още ги разказват — отбеляза Летописеца. — Чувал съм три различни версии на урока, който си преподавал. Същото се отнася и за боя с камшик. Така ли са започнали да те наричат Квоте Безкръвния?

— Вероятно — кимна Квоте.

— Ако можехме да задаваме въпроси, Реши — притеснено рече Баст, — щях да те попитам защо не потърси Скарпи?

— Какво можех да направя, Баст? Да намажа лицето си със сажди и да организирам безстрашна спасителна акция посред нощ? — Квоте се засмя без веселост. — Те го отведоха по обвинение в ерес. Единственото, което можех да направя, беше да се надявам, че има приятели в църквата.

Квоте дълбоко си пое дъх, после го изпусна.

— Предполагам, че основанието ми едва ли може да се нарече достатъчно. Истината е следната — аз не живеех в история, а в реалността.

— Не мисля, че те разбирам, Реши — каза Баст объркан.

— Помисли за всички онези истории, които си чувал, Баст. Главният герой е малко момче. Родителите му са убити. Той е решен да си отмъсти. Какво следва?

Баст се поколеба, изражението на лицето му продължаваше да е объркано. Вместо него на въпроса отговори Летописеца:

— Той намира помощ. Хитра, говореща катерица. Стар, пропил се рицар. Луд отшелник в гората. Нещо такова.

— Точно така! — кимна Квоте. — Намира лудия отшелник в гората, показва се достоен и научава имената на всички неща — точно като Таборлин Великия. След това какво би направил той с помощта на тази могъща магия, която е на негово разположение?

— Намира злодеите и ги убива — сви рамене Летописеца.

— Разбира се — със замах изрече Квоте. — Чисто, бързо и лесно, като това да излъжеш. Знаем как завършва всичко, преди още да е започнало в действителност. Точно затова ни харесват историите. Те ни дават онази яснота и простота, която така ни липсва в действителния ни живот. — Квоте се наведе напред. — Ако това беше някоя кръчмарска история, пълна с полуистини и безсмислени приключения, бих ви разказал как всеотдайно съм се посветил на учене в Университета. Научил съм вечно променящото се име на вятъра и съм тръгнал да си отмъстя на чандрианите. — Квоте остро щракна с пръсти. — Толкова е просто. Но макар че от това щеше да излезе забавна история, тя нямаше да е истината. Истината е тази — оплаквах смъртта на родителите си в продължение на три години и болката, която изпитвах, се бе притъпила.

Квоте направи примирен жест с ръка и се усмихна напрегнато.

— Няма да ви лъжа. Понякога през нощта лежах, не можех да заспя и се чувствах отчаяно самотен в тясното си легло в Мюз. Тогава се задъхвах от толкова бездънна и празна болка, че имах чувството, че се задушавам. Понякога, когато видех майка, която прегръща детето си, или баща, който се смее заедно със сина си, в мен избухваше горещ и яростен гняв при спомена за кръвта и горящата плът.

— Но в живота ми имаше нещо повече от отмъщение — сви рамене Квоте. — Трябваше да преодолявам непосредствени и реални препятствия. Бедност. Липса на благороден произход. Врагове, които си създавах в Университета и които за мен бяха по-опасни от кой да е чандриан.

Той махна на Летописеца да вземе перото си.

— Но след всичко казано все пак ще видим, че и в най-фантастичните истории се съдържа зрънце истина, защото аз наистина намерих нещо много подобно на лудия отшелник в гората — усмихна се Квоте. — И наистина бях решен да науча името на вятъра.