Патрик Ротфус
Името на вятъра (45)

44.
Горящото стъкло

Рибарника беше мястото, където се вършеше по-голямата част от физическата работа в Университета. В сградата имаше работилници на духачи на стъкло, дърводелци, грънчари и стъклари. Имаше също и напълно оборудвани ковачници и леярни, които бяха истинска мечта за всеки металург.

Работилницата на Килвин се намираше в Лабораторията за изобретения или както обикновено я наричаха — Рибарника. Беше голяма като вътрешността на хамбар и вътре имаше поне две дузини работни маси от дебели дървени греди, обсипани с безброй безименни инструменти и недовършени проекти. Работилницата беше сърцето на Рибарника, а Килвин беше сърцето на работилницата.

Когато пристигнах, Килвин тъкмо огъваше един усукан железен прът в опит да постигне нещо, за което можех само да предполагам, че е желаната форма. Като ме видя да надничам, той го остави здраво пристегнат на масата и дойде да ме посрещне, като избърса ръцете си о ризата.

— Добре ли си, е’лир Квоте? — огледа ме критично той.

Преди това се бях размотавал насам-натам и намерих малко върбова кора за дъвчене. Гърбът още ме болеше и сърбеше, но поносимо.

— Достатъчно добре, магистър Килвин.

— Добре — кимна той. — Момчетата на твоята възраст не трябва да се безпокоят за такива дреболии. Скоро ще си отново здрав като камък.

Опитвах се да измисля някакъв учтив отговор, когато погледът ми бе привлечен от нещо над главите ни.

Килвин проследи през рамо погледа ми. Когато видя какво гледам, на брадатото му лице се появи широка усмивка.

— А — рече той с бащинска гордост, — красавиците ми.

Високо горе, между гредите на работилницата, висяха, окачени на вериги, петдесетина стъклени сфери. Те бяха с различни размери, макар нито една да не беше по-голяма от човешка глава.

И всички горяха.

Като видя изражението на лицето ми, Килвин махна с ръка.

— Ела — каза той и ме поведе по тясна стълба от ковано желязо.

Когато стигнахме до върха й, започнахме да вървим по поредица от тънки железни пасажи, които висяха на десетина метра над пода и лъкатушеха между дебелите греди, които поддържаха покрива. След като известно време маневрирахме през лабиринта от дърво и желязо, накрая стигнахме до редицата от окачени стъклени сфери с пламъци, които горяха вътре в тях.

— Това — посочи ги Килвин — са моите лампи.

Едва тогава осъзнах какво беше това. Някои бяха пълни с течност и фитил, подобно на обикновените лампи, но повечето от тях ми бяха напълно непознати. В една от тях нямаше нищо друго освен бълбукащ сив пушек, който от време на време проблясваше. В друга сфера имаше фитил, който висеше във въздуха на сребърна нишка и гореше с неподвижен бял пламък въпреки очевидната липса на някакво гориво.

Две висяха една до друга, само че пламъкът на едната беше син, а на другата оранжев като на нагорещено огнище. Някои бяха малки — с големината на слива, а други — големи като пъпеши. В една от тях имаше нещо, което приличаше на черно парче въглища, и още нещо, като къс бял тебешир, и там, където двете парчета се притискаха едно в друго, навън във всички посоки гореше гневен червен пламък.

Килвин ме остави да погледам доста дълго, преди да се доближи до мен.

— Между кеалдарите се носят легенди за вечногорящи лампи. Мисля, че някога те са били част от нашето изкуство. Търся ги от десет години. Направих много лампи, някои от тях много добри и горящи продължително време. — Той ме погледна. — Но нито една от тях не е вечногоряща.

Той тръгна надолу по редицата, за да ми покаже една от висящите сфери.

— Знаеш ли каква е тази, е’лир Квоте?

Тя не съдържаше нищо друго освен буца зеленикавосив восък, който гореше със зеленикавосив пламък. Поклатих глава.

— Хм. А би трябвало. Бяла литиева сол. Измислих я три цикъла преди да дойдеш при нас. Досега върви добре — двайсет и четири дни и очаквам да гори още много. — Той ме погледна. — Това, че успя да се досетиш за нещо такова, ме изненада, тъй като ми бяха необходими десет години да го измисля. Втората ти догадка — натриево масло, не беше толкова добра. Опитах го преди години. Изкара единайсет дни.

Той извървя цялото разстояние до края на редицата и ми посочи една празна сфера с неподвижен бял пламък.

— Седемдесет дни — гордо каза той. — Надявам се тази да е търсената, макар че да се надяваш е глупаво. Но ако гори още шест дни, ще бъде най-добрата ми лампа за тези десет години.

Той я наблюдава известно време със странно нежно изражение.

— Но всъщност не се надявам — решително отсече. — Правя нови лампи и своите измервания. Това е единственият начин да осъществиш някакъв напредък.

Той ме поведе мълчаливо обратно надолу към приземното ниво на работилницата.

Когато слязохме, се обърна към мен.

— Ръцете — заповеднически каза той и протегна очаквателно своите огромни лапи.

Като не знаех какво точно иска, вдигнах ръце пред себе си. Той ги пое в своите и докосването му беше изненадващо леко. Обърна ги и ги огледа внимателно.

— Имаш кеалдарски ръце — каза го, сякаш неохотно изричаше комплимент.

Вдигна своите, за да ги разгледам. Те бяха с дебели пръсти и широки длани.

Стисна ги в юмруци, които повече приличаха на големи дървени чукове, отколкото на обикновени ръце.

— Минаха много години, преди тези ръце да се научат да бъдат кеалдарски ръце. Късметлия си. Ще работиш тук. — Единствено от въпросителния наклон на главата му човек можеше да предположи, че сърдитото му мърморене всъщност е покана.

— О, да. Исках да кажа, благодаря ви, господине. За мен е чест да ме…

Той ме прекъсна с нетърпелив жест:

— Ела при мен, ако имаш някакви идеи за вечногорящата лампа. Ако главата ти е толкова съобразителна, колкото изглеждат ръцете ти… — Онова, което би могло да е усмивка, беше скрито от гъстата му брада, но в тъмните му очи проблесна весела искра, когато той добави шеговито колебливо, почти закачливо. — Ако! — повтори той, вдигнал нагоре големия си като глава на чук пръст. — То тогава аз и моите хора ще ти покажем някои неща.

* * *

— Трябва да решиш към кого ще се прикрепиш — каза Симон. — За да станеш ре’лар, трябва да те спонсорира някой магистър. Така че трябва да избереш някого и да се залепиш за него като лайно за обувката му.

— Очарователно — сухо изкоментира Совой.

Совой, Уилем, Симон и аз седяхме на една отдалечена маса в дъното на „При Анкер“, изолирани от тълпата в нощта на Фелинг, която изпълваше помещението с постоянното ниско бучене на разговорите си. Конците ми бяха извадени преди два дни и празнувахме моя първи пълен цикъл в Арканум.

Никой от нас не беше особено пиян. Но никой от нас не беше и особено трезвен. Къде точно сме се намирали между тези две точки, е плод на безсмислени догадки и аз няма да губя време да ви занимавам с това.

— Просто ще се съсредоточа върху това да бъда блестящ — каза Совой — и ще чакам магистрите да го осъзнаят.

— И как ще мине тоя номер при Мандраг — попита Уилем с разсеяна усмивка.

— Мандраг е конски задник. — Совой хвърли мрачен поглед на Уилем.

— Това обяснява защо си го заплашил с камшика си за езда — рече Уилем.

Покрих с ръка устата си, за да сподавя смеха си.

— Наистина ли го направи?

— Те не казват каква беше цялата история — обидено отвърна Совой. — Той ме подмина, когато ми беше ред за повишение, и избра друг студент. Нарочно ме остави, за да може да ме използва за чирак, вместо да ме издигне до ре’лар.

— И ти го заплаши с камшик за езда.

— Имахме спор — спокойно продължи Совой — и се случи така, че в ръката си държах камшика си за езда.

— Размахал си го към него — подразни го Уилем.

— Просто яздех! — разгорещено отвърна Совой. — Ако преди часовете бях ходил по курви и бях размахал някой корсет срещу него, едва ли някой щеше да обърне внимание на това!

На масата настъпи моментно мълчание.

— Точно сега със сигурност бих обърнал внимание на нещо такова — рече Симон, преди заедно с Уилем да избухнат в смях.

Совой потисна усмивката си и се обърна към мен.

— Сим е прав в едно. Трябва да съсредоточиш усилията си върху една тема. Иначе ще свършиш като Манет — вечният е’лир. — Той се изправи и приглади дрехите си. — Сега ми кажете как изглеждам?

Строго погледнато, Совой не беше облечен по модата, защото оставаше верен на модеганския стил вместо на местния. Но нямаше никакво съмнение, че изглежда доста представителен в меките цветове на коприната и велура, които носеше.

— Какво значение има? — попита Уилем. — Да не се опитваш да си уговориш среща със Сим?

— За съжаление — усмихна се Совой, — трябва да ви напусна. Имам ангажимент с една дама и се съмнявам, че ще се засечем отново тази нощ.

— Не си ни казал, че имаш среща — запротестира Сим. — Не можем да играем на ъгли само тримата.

Това, че Совой изобщо беше дошъл с нас, си беше отстъпка от негова страна. Той не одобряваше особено избора на кръчми на Уил и Сим.

„При Анкер“ беше достатъчно долнопробна дупка, за да са евтини напитките, но и достатъчно висока класа, та да не се безпокоиш, че някой ще започне сбиване или ще повърне върху теб. Мястото ми харесваше.

— Вие сте добри приятели и добра компания — рече Совой. — Но нито един от вас не е жена, нито пък е очарователен — може би с изключение на Симон. — Совой му смигна. — Да си го кажем честно, кой от вас не би зарязал останалите на мига, ако го очакваше някоя дама?

Неохотно измърморихме в съгласие с него. Совой се усмихна — зъбите му бяха много бели и прави.

— Ще пратя момичето да ви донесе още напитки — каза той, докато се готвеше да тръгва. — За да облекчи горчивата болка от заминаването ми.

— Не е лош тип — замислено казах аз, след като той си тръгна. — За благородник.

Уилем кимна.

— Сякаш знае, че е по-добър от теб, но не те гледа отвисоко, защото знае, че не ти си виновен за това какъв си.

— И така, на кого ще се подмазваш? — попита ме Сим, като се подпря на лакти върху масата. — Предполагам, че няма да е Хеме.

— Или пък Лорен — горчиво добавих аз. — Трижди проклет да е тоя Амброуз. Толкова исках да работя в Архива.

— И Брандеур е вън от сметката — продължи Сим. — Ако Хеме иска да си го изкара на някого, Брандеур му помага да го направи.

— А какво ще кажеш за ректора? — попита ме Уилем. — И за лингвистиката? Вече говориш Сиару, макар акцентът ти да е малко варварски. — Поклати глава и продължи: — А какво мислите за Мандраг? Имам доста опит в химията. До алхимията е една малка крачка.

— Всички си мислят, че химията и алхимията са много подобни — засмя се Симон, — но всъщност не са. Дори не са и свързани помежду си. Просто по стечение на обстоятелствата споделят една и съща къща.

— Добре го каза — бавно кимна Уилем.

— Освен това — добави Симон — миналия семестър Мандраг докара около двайсетина нови е’лири. Чух го да се оплаква, че е станало твърде пренаселено.

— Ако искаш да минеш през Медика, ще ти трябва доста дълго време — каза Уилем. — Аруил е упорит като магаре. Няма начин да се огъне. — Докато говореше, той направи движение с ръка, все едно режеше нещо на парчета. — Шест семестъра е’лир. Осем семестъра ре’лар. Десет семестъра ел’тхе.

— Поне толкова — добави Симон. — Мола е ре’лар при него вече почти три години.

Опитах се да си представя как бих могъл да се справя с шест години плащане на такси за обучение.

— Може и да не ми стигне търпението за толкова — рекох аз.

Сервитьорката се появи с поднос с напитки. „При Анкер“ беше само наполовина пълен, така че работата беше точно толкова, колкото да се зачервят страните й.

— Вашият приятел благородникът плати тези напитки и още по една — каза тя.

— Започвам все повече да харесвам Совой — рече Уилем.

— Обаче — тя дръпна напитката на Уил, преди той да успее да си я вземе — не ми плати за това, че сложи ръката си върху задника ми. — Тя погледна всеки от нас право в очите. — Вярвам, че тримата ще уредите сметката му, преди да си тръгнете.

— Той… — Сим започна да пелтечи някакво извинение — не е… не е… искал… в тяхната култура тези неща са общоприети.

Тя забели очи и изражението й се смекчи.

— Е, при нашата култура пък един добър бакшиш е чудесен начин да поднесеш извиненията си. — Тя подаде на Уил напитката му, обърна се и си тръгна, като подпря празния поднос на хълбока си. Наблюдавахме я как се отдалечава и всеки от нас беше потънал в собствените си мисли.

— Забелязах, че си е върнал пръстените — отбелязах накрая.

— Снощи изигра една блестяща игра на басат — обясни Симон. — Направи две поредни удвоявания и разби банката.

— За Совой! — Уилем вдигна калаената си чаша. — Нека късметът да му позволи да продължи обучението си, а на нас — да продължим да пием. — Отвърнахме на тоста и отпихме, а след това Уилем ни върна към предишния ни разговор. — Възможностите, които ти остават, са Килвин и Елкса Дал. — Той вдигна два пръста.

— А какво ще кажете за Елодин? — прекъснах го аз.

И двамата ме погледнаха безучастно.

— Какво за него? — попита Симон.

— Изглежда доста свестен — отвърнах аз. — Не мога ли да се поучавам при него?

Симон избухна в смях. Уилем също се ухили.

— Какво? — попитах аз.

— Елодин не преподава нищо — обясни Сим. — Освен може би „Чудатост за напреднали“.

— Все нещо трябва да преподава — протестирах аз. — Нали е магистър?

— Сим е прав. Елодин е стегнат. — Уил почука с пръст отстрани на главата си.

— Смахнат — поправи го Симон.

— Смахнат — повтори Уил.

— Наистина изглежда малко… странен — потвърдих аз.

— Бързо схващаш нещата — сухо рече Уилем. — Не е чудно, че успя да влезеш в Арканум на такава невръстна възраст.

— Успокой се, Уил, той е тук едва от един цикъл. — Симон се обърна към мен. — Преди около пет години Елодин беше ректор.

— Елодин? — не можах да скрия недоверието си. — Но той е толкова млад и… — Не довърших, защото не исках да кажа първата дума, която ми дойде наум — „луд“.

— … блестящ — довърши изречението ми Симон. — И не е толкова млад, като се има предвид, че е бил приет в Университета, когато е бил едва четиринайсетгодишен. — Симон ме погледна. — Бил е завършен арканист на осемнайсет. После е останал тук за няколко години като гилер.

— Гилер ли? — прекъснах го аз.

— Гилерите са арканисти, които остават в Университета — обясни Уил. — Голяма част от преподавателската работа се върши от тях. Познаваш ли Камар от Рибарника?

Поклатих глава.

— Един такъв висок, дето все изглежда уплашен. — Уил закри с длан едната половина на лицето си. — Има само едно око?

Кимнах сериозно. Беше трудно да не забележиш Камар. Лявата страна на лицето му представляваше плетеница от белези, които се разпростираха във всички посоки и оставяха след себе си голи ленти, които минаваха през косата и брадата му. Носеше превръзка върху празното си ляво око. Той беше нагледен пример за това колко опасна може да бъде работата в Рибарника.

— Виждал съм го наоколо. Той завършен арканист ли е?

— Той е главният помощник на Килвин — кимна в отговор Уил. — Преподава сигалдрия на по-новите студенти.

Сим се прокашля.

— Та, както казвах, Елодин е бил най-младият студент, приеман в Университета, най-младият арканист и най-младият ректор.

— Дори и така да е — рекох аз, — трябва да признаете, че е малко странно той да стане ректор.

— Не и тогава — мрачно каза Симон. — Било е преди да се случи онова.

След като не последваха разяснения, попитах:

— Онова ли?

— Нещо е станало — Уил сви рамене. — Не говорят за това. Заключили са го в грънчарската работилница, докато не си върнал разсъдъка поне отчасти.

— Не ми се мисли — рече Симон, като се размърда неспокойно на стола си. — Онова, което имам предвид, е, че всеки семестър няколко студенти полудяват, нали така? — Той погледна Уилем. — Помниш ли Слихт?

— Може да се случи на всеки от нас — мрачно кимна Уил.

За известно време настъпи мълчание, докато двамата отпиваха от напитките си. Исках да ги разпитам за подробности, но усетих, че темата е болезнена.

— Както и да е — тихо каза Сим, — чувал съм, че не са го пуснали да излезе от грънчарницата, а че сам е избягал.

— Няма арканист, който да струва поне толкова, колкото продаваната от него сол, когото някакъв затвор може да задържи — казах аз. — Това не ме изненадва.

— Някога бил ли си там? — попита ме Симон. — Мястото е така построено, че да задържи арканистите затворени. Всичко е направено от застъпващи се камъни. Решетки на вратите и прозорците. — Той поклати глава. — Не мога да си представя как някой би могъл да се измъкне дори да е магистър.

— Отклоняваме се от темата — твърдо настоя Уилем, като ни върна към онова, за което говорехме. — Килвин те е приел в Рибарника. Ако успееш да го впечатлиш, това ще бъде най-добрата ти възможност да станеш ре’лар. — Той изгледа и двама ни. — Съгласни ли сте с това?

— Така е — отвърна Симон.

Кимнах, но колелцата в главата ми вече се бяха завъртели. Мислех си за Таборлин Великия, който знаел имената на всички неща. Мислех си за историите, които Скарпи ми бе разказал в Тарбеан.

Не беше споменавал нищо за арканисти, а за хора, които познаваха имената.

Също така си мислех и за Елодин, магистъра на имената, и как бих могъл да се сближа с него.