Патрик Ротфус
Името на вятъра (22)

21.
Мазе, хляб и кофа

Беше малко след обяд. По-скоро щеше да е след обяд, ако имах какво да ям. Просех в „Кръгът на търговеца“ и този ден всичко, което бях успял да си спечеля, бяха два ритника (от стражата и от един наемник), три блъскания (от двама каруцари и един моряк), една нова псувня, касаеща малко вероятна анатомична конфигурация (също от моряка) и дъжд от слюнка от един доста непривлекателен дядка с неясна професия.

Спечелил бях и една желязна шайба. Макар че според мен причината за това се криеше по-скоро в закона на вероятностите отколкото в човешката доброта. Дори и сляпата свиня от време на време намира по някой жълъд.

Живеех в Тарбеан от близо месец и предишния ден за пръв път се бях пробвал да открадна нещо. Началото не беше добро. Хванаха ме с ръка в джоба на един касапин. Това ми струва такъв ужасен удар, че цял ден ми се маеше главата, когато се опитвах да стоя неподвижно или да се движа бързо. Тъй като първият ми опит за кражба не беше окуражаващ, бях решил да посветя днешния ден на просене. В това отношение денят се бе оказал средна работа.

Стомахът ми се беше свил от глад, а една шайба стигаше само за комат стар хляб, което нямаше да ми помогне особено. Обмислях дали да не се преместя на друга улица, когато видях как едно момче се затича към млад просяк от отсрещната страна на улицата. Те разговаряха възбудено за момент и след това се разбързаха нанякъде.

Разбира се, аз ги последвах, воден от бледата сянка на предишното си изгарящо любопитство. Освен това всяко нещо, което би накрало тези двамата да се преместят от ъгъла на оживена улица посред бял ден, заслужаваше вниманието ми. Може би техлините отново раздаваха хляб. Или пък някоя двуколка с плодове се беше преобърнала. Или пък стражата щеше да беси някого. Това заслужаваше половин час от времето ми.

Последвах момчетата по плетеницата от улички, докато видях как се затичаха надолу по едни стълби към избата на една изгоряла сграда. Спрях, тъй като искрицата на любопитство ми беше възпряна от чувството ми за здрав разум.

Малко по-късно те се появиха отново и всеки от тях носеше равен комат черен хляб. Наблюдавах ги, докато минаха покрай мен, като се смееха и блъскаха един друг. По-малкият от двамата, който беше на не повече от шест, видя, че ги гледам и ми махна с ръка.

— Има още — извика ми той с уста, пълна с хляб. — Обаче трябва да побързаш.

Здравият ми разум бързо се пренастрои и аз предпазливо заслизах надолу. В дъното на стъпалата имаше няколко изгнили дъски — всичко, което беше останало от разбитата врата. Навътре се виждаше къс коридор, по който се стигаше до слабо осветена стая. Едно малко момиче с твърд поглед ме избута, без да ме поглежда.

Тя също беше сграбчила парче хляб.

Пристъпих през счупените остатъци от вратата към студения и влажен мрак на стаята. След десетина стъпки чух тихо стенание, което ме накара да замръзна на място. Звукът беше почти животински, но нещо ми подсказваше, че той бе дошъл от човешко гърло.

Не знам какво очаквах да видя, но определено не беше онова, което открих вътре. Две стари лампи с рибено масло хвърляха слаби сенки върху тъмните каменни стени. В стаята имаше шест легла и всички бяха заети. Две от децата бяха на по годинка-две и споделяха общо одеяло на каменния под; друго беше увито в купчина парцали. Момче на моята възраст седеше в един тъмен ъгъл, притиснало главата си в стената.

Едно от момчетата леко помръдна в постелята си, сякаш се въртеше насън. Но нещо в движението му не беше както трябва. Беше твърде неестествено и напрегнато. Погледнах по-отблизо и разбрах каква е истината.

Беше завързано на леглото си. Всички бяха вързани.

Момчето опъна въжетата и издаде звука, който бях чул в коридора. Сега той се чуваше по-ясно — дълъг, протяжен стон.

— Ааааабаааааааах.

За момент единственото, за което можех да мисля, бяха историите, които бях слушал за Дука на Гибеа. За това как той и хората му отвличали своите жертви и ги измъчвали в продължение на двайсет години, преди църквата да се намеси и да сложи край.

— Какво, какво — чу се глас от другата стая.

Гласът имаше странна интонация, сякаш всъщност не задава въпрос.

Момчето в леглото започна да се мята във въжетата.

— Аааахбеееех.

На входа се появи мъж, който триеше ръце о парцаливата си роба.

— Какво, какво — повтори със същия невъпросителен тон.

Гласът му издаваше старост и умора, но въпреки това беше търпелив. Търпелив като тежък камък, който тежи на мястото си, или като котка с малките си котенца. Не беше гласът, който бих очаквал да чуя от Дука на Гибеа.

— Какво, какво. Шт, тихо, Таний. Не съм си тръгнал, просто бях излязъл за малко. Сега съм тук.

Краката му шляпаха върху голия каменен под. Беше бос. Усетих как напрежението бавно ме напуска. Каквото и да ставаше тук, изобщо не беше толкова зловещо, колкото бях помислил в началото.

Момчето спря да се дърпа под въжетата, когато видя приближаващия се мъж.

— Ееееееаах — каза то и се напъна под въжетата, които го задържаха.

— Какво? — този път беше въпрос.

— Ееееееаах.

— Хм? — възрастният мъж се огледа и ме видя за пръв път. — О, здравей. — Той отново погледна към момчето в леглото. — Е, днес ти май си ни умникът, а? Таний ме повика, за да видя, че имаме посетител!

На лицето на Таний се изписа ужасяваща гримаса и той отвори уста и издаде рязък, свистящ звук. Въпреки мъчителния звук, който се чуваше, беше очевидно, че момчето се смее.

Босоногият мъж се обърна към мен.

— Не те познавам — рече. — Идвал ли си тук преди?

Поклатих глава.

— Е, имам малко хляб, само от два дни е. Ако ми донесеш малко вода, ще получиш колкото можеш да изядеш — погледна ме отново. — Струва ли ти се справедливо?

Кимнах. С изключение на леглата, единствените мебели в стаята бяха стол, маса и отворена бъчва близо до една от вратите. Върху масата бяха наредени четири големи кръгли самуна хляб.

Той също кимна, след това внимателно се отправи към стола. Вървеше предпазливо, сякаш ходенето му причиняваше болка.

След като стигна до стола и се отпусна в него, той посочи бъчвата до вратата.

— Зад вратата има помпа и кофа. Няма нужда да бързаш, това не е състезание — докато говореше, той разсеяно кръстоса крака и започна да разтрива едно от босите си ходила.

„Лошо кръвообращение — помисли си една отдавна неизползвана част мен, — повишен риск от инфекция и значителен дискомфорт. Краката и ръцете трябва да бъдат повдигнати, масажирани и измити в топла настойка от върбови кори, камфор и арундинацея.“

— Не пълни много кофата. Не искам да се нараниш или да я разсипеш. Тук и без това е достатъчно влажно. — Той отпусна крака си обратно на пода и се наведе да вземе едно от по-малките деца, което започваше да се върти неспокойно под одеялото.

Докато пълнех съда, поглеждах крадешком към онзи. Косата му беше прошарена, но въпреки това и въпреки бавната му, несигурна походка не беше много стар. Може би около четирийсетгодишен, а може и по-малко. Носеше дълга роба, която беше толкова кърпена и шита, че първоначалният й цвят и форма вече не можеха да бъдат разгадани. Макар че облеклото му беше почти толкова парцаливо, колкото моето, той беше по-чист. С което не искам да кажа, че беше наистина чист, а просто по-чист от мен самия. А това не беше трудно за постигане.

Името му беше Трапис. Кърпената роба беше единствената дреха, която притежаваше. Прекарваше всеки момент от съзнателния си живот в това влажно мазе, грижейки се за безнадеждно болни хора, за които никой друг не го бе грижа. Повечето от тях бяха малки момчета. Някои като Таний трябваше да бъдат завързвани, за да не се самонаранят или изтърколят от леглата си. Други като Жаспин, който беше обезумял от треска преди две години, трябваше да бъдат възпирани, за да не наранят останалите.

Сакатият, куц, кататоничен и болен от церебрална парализа Трапис се грижеше за всички тях с еднакво и нескончаемо търпение. Нито веднъж не го чух да се оплаква от каквото и да било, дори и от босите си крака, които бяха винаги подути и сигурно са го болели постоянно.

Той помагаше с каквото можеше на нас, децата, и когато можеше, ни даваше по малко храна. За да си заработим нещо за ядене, ние му носехме вода, търкахме пода, изпълнявахме поръчките му и носехме на ръце бебета, за да не плачат. Правехме всичко, за което ни помолеше, и когато нямаше никаква храна, поне имаше някой, който да ни даде малко водица, да ни се усмихне с уморената си усмивка и да гледа на нас като на човешки същества, а не като на животни в дрипи.

Понякога ми се струваше, че Трапис се опитваше сам да се грижи за всички болни и изоставени създания в нашата част на Тарбеан. В замяна ние го обичахме с тихата всеотдайност, която само животните могат да изпитват. Ако някой посмееше да вдигне ръка на Трапис, стотици виещи деца щяха да го разкъсат на парчета насред улицата.

В онези първи месеци често се отбивах в мазето му, а после с времето ходех все по-рядко. Трапис и Таний бяха добри приятели. Никой от нас не изпитваше нужда да разговаря много и това беше добре дошло за мен. Но другите улични деца ме влудяваха, затова ходех рядко, само когато отчаяно се нуждаех от помощ или имах нещо, което да споделя с тях.

Макар че не се отбивах там често, беше добре да знам, че в града има място, където няма да ме ритат, гонят или оплюват. Когато скитах сам по покривите, мисълта, че Трапис и мазето са някъде там, ми помагаше. Беше почти като усещането за дом, в който можеш да се завърнеш. Почти.