Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Кралеубиеца (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Name of the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)

Издание:

Патрик Ротфус. Името на вятъра

Американска, първо издание

Превод: Ангел Ангелов

Редактор: Невена Дишлиева-Кръстева

Коректор: Станка Митрополитска

Художник на корицата: Ясен Панов

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2010 г.

ISBN: 978-954-733-679-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

36.
По-малко таланти

Прекарах нощта извън границите на Имре, в меко легло от горски мъх. На следващия ден се събудих късно, измих се в близкия поток и се отправих на запад към Университета.

Докато вървях, наблюдавах хоризонта, за да зърна най-голямата сграда на Университета. Знаех как трябваше да изглежда от описанието на Бен — скучна, сива и квадратна като каменен блок.

По-голяма от четири хамбара, взети заедно. Без прозорци, без украса, само с една двойна каменна порта. Десет пъти по десет хиляди книги — Архивът.

Много бяха причините, които ме накараха да дойда в Университета, но тази беше главната. Архивът съдържаше отговори, а аз имах много, много въпроси. Преди всичко исках да науча истината за чандрианите и амирите. Трябваше да разбера каква част от историята на Скарпи беше вярна.

Когато пътят пресече река Ометхи, се появи голям каменен мост. Сигурен съм, че знаете за какъв мост става дума. Беше едно от онези древни гигантски архитектурни творения, които са разхвърляни из целия свят и са толкова стари и солидно построени, че са се превърнали в част от пейзажа и никой не се чуди кой или защо ги е построил. Този мост беше особено впечатляващ — дълъг над шейсет метра и достатъчно широк, за да се разминат две каруци. Простираше се над каньона, който река Ометхи беше издълбала в скалата. Когато стигнах най-високата му точка, видях за пръв път в живота си Архива, който се издигаше над дърветата на запад като огромен сив камък.

* * *

Университетът се намираше в сърцето на малък град. Макар че, честно казано, се колебая дали изобщо можеше да се нарече „град“. По нищо не приличаше на Тарбеан с неговите усукани улички и воня на боклук. Беше по-скоро градче с широки улици и чист въздух. Малките му къщички и магазини бяха разделени от морави и градини.

Но тъй като това градче се бе появило, за да обслужва специфичните нужди на Университета, внимателният наблюдател можеше да забележи малките разлики в услугите, които то осигуряваше. Например имаше две работилници за духане на стъкло, три богато снабдени аптеки, две книговезници, четири книжарници, два бордея и прекомерно голям брой кръчми. Една от тях имаше голяма дървена табела, закована на вратата, която гласеше: „НЕ ОЧАКВАЙ СЪЧУВСТВИЕ!“. Зачудих се какво ли би помислил за това предупреждение един обикновен посетител.

Самият Университет се състоеше от около петнайсетина сгради, които почти не си приличаха една с друга. Мюз имаше кръгла централна част, от която във всички посоки излизаха осем крила и я правеха да прилича на розата на компаса. Холоус беше проста и квадратна, с прозорци с витражи, които изобразяваха Текам в класическа поза — застанал босоног пред входа на своята пещера и разговарящ с група студенти. Мейнс беше най-характерната от всички сгради — тя се простираше на площ от близо акър и половина и изглеждаше като сглобена от множество по-малки сгради, които не пасваха помежду си.

С приближаването ми до Архива сивата му повърхност без прозорци все повече ми напомняше за гигантски сив камък. След всичките години на очакване все още ми беше трудно да повярвам, че най-накрая съм тук. Пообиколих, докато намерих входа — две масивни каменни врати, които бяха широко отворени. Над тях, издълбани дълбоко в камъка, се четяха думите: „Ворфелан Рхината Морие“. Езикът ми беше непознат. Не беше сиару… може би — илиш или темик.

Още един въпрос, на който трябваше да намеря отговора.

Зад каменните врати имаше малко преддверие с по-обикновена, двойна дървена врата в него. Отворих я и усетих как покрай мен премина хладен и сух въздух. Стените бяха от гол сив камък, осветен от характерната нетрепкаща червеникава светлина на симпатични лампи. Вътре имаше голямо дървено бюро с отворени върху него няколко големи книги, подобни на счетоводни регистри.

Зад бюрото седеше млад мъж, който приличаше на чистокръвен кеалд, с характерното за тях червендалесто лице и тъмна коса и очи.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита той с острия гърлен говор, който придаваше сиару акцентът.

— Тук съм заради Архива — глуповато отвърнах аз.

Стомахът ми трепереше и дланите ми се потяха.

Той ме огледа, очевидно чудейки се на каква възраст съм.

— Студент ли си?

— Ще бъда скоро — казах аз. — Още не съм ходил да ме приемат.

— Първо това трябва да направиш — сериозно рече той. — Не мога да пусна вътре никого, който не е записан в книгите. — Той посочи книгите върху бюрото пред него.

Стомахът ми спря да трепери. Не се опитах да скрия разочарованието си.

— Сигурен ли сте, че не мога да поогледам наоколо за няколко минути? Идвам от ужасно далече… — погледнах към двете двойни врати, които водеха вън от стаята — едната беше с табелка „ТОМОВЕ“, другата „КНИГОХРАНИЛИЩЕ“. Зад бюрото имаше една по-малка врата с надпис „САМО ЗА ПИСАРИ“.

Изражението му се смекчи леко.

— Не мога. Това ще ми докара неприятности. — Той ме огледа отново. — Наистина ли ще ходиш да те приемат? — Скептичността му личеше дори зад силния акцент.

— Просто дойдох първо тук — кимнах аз, докато оглеждах празната стая и затворените врати, опитвайки се да измисля някакъв начин да го убедя да ме пусне да вляза.

Преди да успея да измисля нещо, той каза:

— Ако наистина ще ходиш там, трябва да побързаш. Днес е последният ден. Понякога не остават до по-късно от обед.

Сърцето ми започна да бие лудо. Мислех, че стоят целия ден.

— Къде са?

— В Холоус. — Той махна към външната врата. — Надолу, след това наляво. Една къса сграда с… цветни прозорци. Пред нея има две големи… дървета — Той замълча за момент. — Мисля, че бяха кленове? Така ли се казваха?

Кимнах и побързах да изляза навън, а скоро след това вече тичах надолу по пътя.

* * *

Два часа по-късно бях в Холоус и се опитвах да не обръщам внимание на раздразнения си стомах, докато се качвах на сцената на един празен театър. Стаята беше тъмна, с изключение на широк кръг светлина, който се спускаше върху масата на преподавателите. Застанах на ръба, очертан от светлината, и зачаках. Деветимата преподаватели бавно спряха да говорят помежду си и обърнаха погледи към мен.

Те седяха зад огромна маса с формата на полумесец, която беше толкова висока, че дори и седнали, те пак гледаха отвисоко към мен. Изглеждаха сериозни на вид мъже, някои на средна възраст, други доста възрастни.

Настъпи дълга пауза, докато накрая мъжът, който седеше в средата на полумесеца, не ме повика да се приближа. Предполагам, че той беше ректорът.

— Ела насам, за да можем да те видим. Точно така. Здравей. Кажи сега как се казваш, момче?

— Квоте, господине.

— И защо си тук?

Погледнах го право в очите.

— Искам да посещавам Университета. Искам да стана арканист.

Изгледах ги един по един. Някои от тях, изглежда, се забавляваха. Но никой не изглеждаше особено изненадан.

— Наясно ли си — каза ректорът, — че Университетът е за продължаване на образованието, а не за неговото започване?

— Да, ректоре. Знам това.

— Много добре — продължи той. — Мога ли да получа твоето препоръчително писмо?

— Страхувам се, че нямам такова, господине — отвърнах аз, без да се поколебая. — Абсолютно задължително ли е да имам?

— Прието е да има поръчител — обясни той. — За предпочитане е той да е арканист. От писмото му бихме научили какви са познанията ти, областите, в които имаш отлични постижения, и къде са слабостите ти.

— Арканистът, от който се учих, се казваше Абенти, господине. Но той никога не ми е давал препоръка. Мога ли аз самият да ви разкажа за себе си?

— За съжаление — важно кимна ректорът — ние няма как да разберем, че наистина си се учил при арканист, ако нямаш някакво доказателство за това. Имаш ли нещо, което да потвърди историята ти? Някаква друга кореспонденция?

— Преди пътищата ни да се разделят, той ми подари една книга, господине. Той ми я надписа и сложи подписа си.

— Това ще свърши работа — усмихна се ректорът. — Носиш ли я с теб?

— Не — позволих в гласа ми да се появи искрена горчивина. — Наложи се да я заложа в Тарбеан.

Преподавателят по реторика Хеме, който седеше вляво от ректора, изсумтя с възмущение, като с това си спечели раздразнения поглед на ректора.

— Хайде стига, Херма — рече Хеме и удари с ръка по масата. — Момчето очевидно лъже. Имам важна работа за вършене този следобед.

Ректорът го изгледа още по-раздразнено.

— Не съм ти позволил да си тръгнеш или да говориш, магистър Хеме. — Двамата се гледаха един друг продължително, преди накрая Хеме намръщено да отвърне поглед.

Ректорът се обърна отново към мен, след това улови движението на един от другите преподаватели.

— Да, магистър Лорен?

— Как се казваше книгата? — Високият слаб магистър ме изгледа безучастно.

— „Реторика и логика“, господине.

— И къде я заложи?

— В „Скъсаната подвързия“ на Крайбрежния площад.

Лорен се обърна към ректора:

— Утре заминавам за Тарбеан, за да донеса материалите, необходими за предстоящия семестър. Въпросът на момчето може да бъде уреден тогава.

Ректорът кимна леко.

— Благодаря ти, магистър Лорен.

Той се облегна на стола си и скръсти ръце пред гърдите си.

— Много добре тогава. Какво би ни разказало писмото на Абенти, ако той го беше написал?

Поех си дълбоко въздух.

— Щеше да ви разкаже — подхванах, — че знам наизуст първите деветдесет симпатични обвързвания. Че мога да правя двойно дестилиране, да извършвам титруване, да калцирам, да сублимирам и да утаявам разтвор. Че съм доста компетентен в историята, полемиката, граматиката, медицината и геометрията.

Ректорът направи всичко възможно, за да скрие веселието си.

— Това е доста дълъг списък. Сигурен ли си, че не си пропуснал да споменеш нещо?

Замълчах за момент.

— Вероятно той щеше да спомене и възрастта ми, господине.

— На колко години си, момче?

— Квоте, господине.

— Квоте — лицето на ректора се разтегли в усмивка.

— На петнайсет, господине.

Чу се шумолене от раздвижването на преподавателите, докато те си разменяха погледи, повдигаха вежди и поклащаха глави. Хеме вдигна демонстративно очи нагоре.

Само ректорът не направи нищо.

— Как точно щеше да спомене за възрастта ти твоят поръчител?

На лицето ми се мярна усмивка.

— Щеше да ви помоли да не я вземате под внимание.

Настъпи моментна тишина. Ректорът си пое дълбоко дъх и се облегна назад в стола си.

— Много добре. Имаме няколко въпроса към теб. Би ли желал ти да започнеш, магистър Брандеур? — Той направи движение към единия край на масата с форма на полумесец.

Обърнах се към Брандеур. Пълен и оплешивяващ, той беше магистърът по аритметика на Университета.

— Колко зърна има в тринайсет унции?

— Шест хиляди двеста и четирийсет — веднага отговорих аз.

Той леко повдигна вежди.

— Ако имам петдесет сребърни таланта и ги обърна във винтишки монети и после обратно, колко ще ми останат, ако кеалдимът ми взема четири процента всеки път?

Направих досадното обръщане между различните монети и след това се усмихнах, когато осъзнах, че това не беше необходимо.

— Четирийсет и шест таланта и осем драба, ако е почтен. Четирийсет и шест дори и да не е такъв.

Той кимна отново и се вгледа по-отблизо в мен.

— Имаш триъгълник — бавно каза магистърът. — Едната му страна е седем стъпки. Другата — три стъпки. Единият ъгъл е шестдесет градуса. Колко дълга е третата страна?

— Ъгълът между двете страни ли е?

Той кимна. Затворих очи, колкото да си поема дъх и ги отворих отново.

— Шест стъпки и шест педи. Точно.

Той издаде звук, който беше нещо като „хмммммф“, и изглеждаше изненадан.

— Доста добре. Магистър Аруил?

Аруил зададе въпроса си още преди да успея да се обърна към него.

— Какви са медицинските свойства на кукуряка?

— Противовъзпалителни, антисептични, действа като леко успокоително и болкоуспокоително. Пречиства кръвта — казах, като погледнах към възрастния мъж с очила и благ външен вид. — Става отровен, ако се използва в големи количества. Опасен е за бременните жени.

— Наименувай съставните части на ръката.

Изредих имената на всичките двайсет и седем кости по азбучен ред. След това мускулите — от най-големия към най-малкия. Изброих ги набързо за точност, като посочих къде се намират на собствената ми вдигната ръка.

Бързината и точността на отговорите ми ги впечатли.

Някои от тях скриха това, други го изразяваха открито на лицата си. Истината беше, че се налагаше да ги впечатля. От миналите си разговори с Бен знаех, че за да влезеш в Университета, ти трябват или остър ум, или пари. Колкото повече имаш от едното, толкова по-малко ще ти трябва от другото.

Така че трябваше да хитрувам. Бях се промъкнал в Холоус през задния вход, като се преструвах на момче за поръчки. След това се справих с две брави и прекарах повече от час, наблюдавайки как разпитват другите студенти. Чух стотици въпроси и хиляди отговори.

Също така бях чул и какви са таксите за обучение, поискани от останалите студенти.

Най-ниската беше четири таланта и шест йота, но повечето бяха двойно по-високи. От един студент поискаха повече от трийсет таланта за обучението му. За мен щеше да е по-лесно да взема парче от луната, отколкото да събера толкова пари.

Имах два медни йота в джоба си и нямаше откъде да получа и едно огънато пени повече. Така че трябваше да ги впечатля. Дори повече от това — интелигентността ми трябваше да ги смути. Да ги смае.

Приключих с изброяването на мускулите на ръката и започвах да разказвам за лигатурите, когато Аруил ми махна с ръка да замълча и зададе следващия си въпрос:

— Кога би пуснал кръв на пациент?

Въпросът ме свари неподготвен.

— Когато искам да умре? — попитах го несигурно.

Той кимна по-скоро на себе си.

— Магистър Лорен?

Магистър Лорен беше блед и изглеждаше неестествено висок дори докато седеше.

— Кой пръв е провъзгласен за крал на Тарвинтас?

— Посмъртно? Фейда Калантис. Иначе това е брат му Джарвис.

— Защо е рухнала Атуранската империя?

Замълчах, объркан от въпроса. Никой от другите студенти не беше разпитван толкова нашироко.

— Ами, господине — бавно казах аз, за да спечеля няколко кратки мига, в които да помисля, — донякъде, защото крал Налто бил неспособен маниак с огромно его. Донякъде заради промените в църквата, която осъдила ордена на амирите, представляващ съществена част от силата на Атур. Донякъде причината била и в това, че войниците се биели в три различни завоевателни войни по едно и също време и високите данъци предизвикали бунт в земите, които вече били част от империята. — Наблюдавах изражението на магистъра, като се надявах, че той ще даде знак, когато реши, че е чул достатъчно. — Също така те намалили стойността на своите монети, подкопали общоприетия закон за желязото и се опълчили срещу Адем. — Свих рамене и продължих: — Но, разбира се, причините са били по-сложни от всичко това.

Изражението на магистър Лорен остана непроменено.

— Кой е най-великият човек, който някога е живял? — попита след кратко кимване.

Още един въпрос, в чийто отговор не бях сигурен. Замислих се.

— Илиен.

Магистър Лорен примигна веднъж безизразно.

— Магистър Мандраг?

Мандраг беше гладко избръснат и с гладко лице, а костеливите му ръце бяха изцапани с десетки различни цветове.

— Ако ти трябва фосфор, откъде ще го вземеш?

За момент гласът му толкова ми заприлича на гласа на Абенти, че отговорих, без да се замислям:

— От аптекаря!

Един от магистрите в другия край на масата се засмя и аз прехапах приказливия си език.

Мандраг леко се усмихна и немощно си пое дъх.

— Достъпът до аптеката е забранен.

— Мога да го получа от урина — бързо отвърнах аз. — Ако разполагам с пещ и достатъчно време.

— Колко от нея ще ти е необходимо, за да получиш две унции чист фосфор? — Той разсеяно изпука кокалчетата на ръцете си.

Спрях за момент, за да помисля, тъй като и това беше нов въпрос.

— Най-малкото сто и шейсет литра, магистър Мандраг, в зависимост от качеството на материала.

Настъпи дълго мълчание, докато той пукаше кокалчетата си едно по едно.

— Кои са трите най-важни правила на химика?

Това го знаех от Бен.

— Сложи ясен етикет. Мери два пъти. Яж другаде.

Той кимна, а на устните му продължаваше да играе лека усмивка.

— Магистър Килвин?

Килвин беше кеалдиш, широките му рамене и острата черна брада ми напомниха вида на мечка.

— Така — промърмори той и скръсти едрите си ръце пред гърдите си, — как ще направиш вечногоряща лампа?

Всеки един от останалите осем магистри направи някакъв жест на отчаяние или издаде някакво възклицание.

— Какво? — попита Килвин, като раздразнено ги огледа. — Това е моят въпрос и е мой ред да питам. — Той отново насочи вниманието си към мен. — И така — как би я направил?

— Ами — бавно казах аз, — вероятно бих започнал с някакво махало. След това ще го обвържа към…

Краем. Не. Не по този начин. — Килвин изръмжа няколко думи и започна да удря с юмрук по масата, като всяко тупване на ръката му беше съпроводено от отривисто избухване на червеникава светлина, която избликваше от ръката му. — Без симпатия. Не искам вечносветеща лампа. Искам вечногоряща.

Той ме погледна отново и ми се озъби, все едно имаше намерение да ме изяде.

— Литиева сол? — Попитах, без да се замислям, но после бързо размислих. — Не, натриево масло, което гори в затворен… не, по дяволите — смотолевих и накрая спрях — на останалите кандидати не им се бе наложило да се справят с въпроси като този.

Той ме прекъсна с кратко махване на ръка.

— Достатъчно. По-късно ще говорим за това. Елкса Дал.

Отне ми известно време, докато се сетя, че Елкса Дал е следващият магистър. Обърнах се към него. Той изглеждаше като първообраза на зловещия магьосник, който задължително присъства в толкова много лоши атурански пиеси. Сурови тъмни очи, слабо лице, къса черна брада. Като се има предвид всичко това, изражението му се оказа доста приятелско.

— Кои са думите за първото паралелно кинетично обвързване?

Бързо ги казах.

Той не изглеждаше изненадан.

— Какво беше обвързването, което магистър Килвин използва само преди малко?

— Капациторално кинетично светене.

— Какъв е синодичният период?

Погледнах го объркано.

— На луната ли?

Въпросът нямаше особена връзка с предишните два.

Той кимна.

— Приблизително седемдесет и два дни и една трета, господине.

Той сви рамене и се усмихна кисело, сякаш бе очаквал да ме хване неподготвен с последния си въпрос.

— Магистър Хеме?

Хеме ме погледна над преплетените си пръсти.

— Колко живак е необходим, за да се редуцират два гила бяла сяра? — надуто попита той, все едно вече беше получил грешен отговор.

Едно от нещата, което научих по време на тайното си наблюдение, бе, че магистър Хеме беше най-противният сред групата преподаватели. Той изпитваше наслада от това да притеснява студентите и правеше всичко възможно, за да ги дразни и обърка. Той обичаше да задава подвеждащи въпроси.

За мой късмет, точно този въпрос вече бях чул да задава на други кандидати.

Работата е там, че не можете да редуцирате бяла сяра с помощта на живак.

— Ами… — проточих аз, като се преструвах, че в момента мисля върху отговора, и наблюдавах как самодоволната усмивка на Хеме става все по-широка. — Предполагам, че имахте предвид червена сяра — в този случай ще са необходими около четирийсет и една унции, господине — отвърнах му с още по-широка усмивка, показвайки всичките си зъби.

— Изброй деветте първични заблуди — рязко каза той.

— Опростяване, обобщаване, повторение, съкращаване, аналогия, невярна причинно-следствена връзка, семантизъм, неуместност…

Спрях, защото не можех да си спомня наименованието, възприето за последната. С Бен я наричахме „Налт“, от император Налто. Това, че не успях да си спомня истинското й наименование, ме огорчи, тъй като го бях прочел в „Реторика и логика“ само преди няколко дни.

Раздразнението ми трябва да бе проличало на лицето ми, защото Хеме ме погледна намръщено, докато мълчах, и каза:

— Значи в крайна сметка не знаеш всичко? — Той се облегна назад на стола си с доволно изражение.

— Нямаше да съм тук, ако не мислех, че имам какво да науча — хапливо отвърнах аз, преди да успея да овладея езика си. От другия край на масата Килвин започна да се смее с дълбокия си смях.

Хеме отвори уста, но преди да може да каже каквото и да е, ректорът го погледна и той замълча.

— Сега да видим — започна ректорът. — Аз мисля…

— Аз също искам да задам няколко въпроса — каза мъжът от дясната страна на ректора.

Имаше странен акцент, който не ми беше съвсем познат.

Или пък самият му глас имаше особен резонанс.

Когато той заговори, всички на масата се размърдаха леко и след това застанаха неподвижно като листа, докоснати от вятъра.

— Магистре на имената — каза ректорът, а в гласа му имаше едновременно и уважение, и безпокойство.

Елодин беше по-млад от останалите с поне десетина години. Гладко избръснат и с дълбоки очи. Беше среден на ръст, с нормално телосложение и в него нямаше нищо, което особено да привлича вниманието, с изключение на начина, по който седеше — в един момент наблюдаваше нещо съсредоточено, а в следващия вече беше отегчен и зяпаше тавана над главата си.

Изглеждаше почти като дете, което бяха накарали да седи заедно с възрастните.

Почувствах как магистър Елодин ме погледна. Наистина го почувствах и потиснах тръпките, които преминаха по тялото ми.

„Сохекетх ка сиару крема ’тетх ту?“ — попита ме той. — Колко добре говориш сиару?

„Риеуса, та крелар деала ту.“ Не много добре, благодаря.

Той вдигна ръка, с показалец, който сочеше нагоре.

— Колко пръста съм вдигнал?

Замислих се за по-дълго, отколкото предполагаше въпросът.

— Най-малко един — отвърнах. — И вероятно не повече от шест.

Той се усмихна широко и извади другата си ръка изпод масата — беше с два вдигнати пръста. Той ги размаха, така че другите магистри да ги видят, като клатеше глава встрани по един разсеян, почти детински начин. След това свали ръцете си на масата пред него и изведнъж стана сериозен.

— Знаеш ли седемте думи, които биха накарали една жена да те обикне?

Погледнах го, опитвайки се да реша дали зад този въпрос не се крие още нещо. Като не успях, просто отговорих:

— Не.

— Те съществуват — увери ме той и седна отново с доволен вид. — Магистре лингвист? — кимна той към ректора.

— Май покрихме по-голямата част от академичните науки — каза ректорът по-скоро на себе си.

Имах чувството, че нещо го е обезпокоило, но бе твърде сдържан, за да мога да предположа какво точно.

— Ще ми простиш ли, ако те попитам за неща, които не са от толкова научно естество?

Тъй като в действителност нямах избор, просто кимнах.

— Защо Абенти не ти е дал препоръчително писмо?

Поколебах се. Не всички пътуващи артисти са толкова порядъчни, колкото беше нашата трупа, и затова беше разбираемо, че не всички ги уважаваха. Но се съмнявах, че най-правилният подход беше да излъжа.

— Той напусна трупата ми преди три години. Не съм го виждал оттогава.

Видях как всеки от магистрите ме погледна. Почти можех да усетя как пресмятаха възрастта ми на обратно наум.

— О, хайде стига — извика Хеме възмутено и се размърда да става.

Ректорът го изгледа мрачно и това го накара да млъкне.

— Защо желаеш да посещаваш Университета?

Стоях като втрещен. Това беше единственият въпрос, за които бях напълно неподготвен. Какво можех да кажа? Десет хиляди книги. Вашият Архив. Когато бях малък, мечтаех да мога да чета там. Беше истина, но звучеше твърде детински. Искам да си отмъстя на чандрианите. Твърде драматично. За да стана достатъчно могъщ и никой да не може да ме нарани повече. Твърде плашещо.

Погледнах ректора и осъзнах, че мълча от доста време. Тъй като не бях способен да измисля нищо друго, свих рамене и казах:

— Не знам, господине. Предполагам, че и това ще трябва да науча.

В този момент в очите на ректора се появи нещо особено, но той се отърси от него и каза:

— Има ли още нещо, което да искаш да кажеш?

Беше задавал този въпрос и на другите кандидати, но никой не се бе възползвал от това право.

Въпросът изглеждаше почти риторичен, като ритуал, изпълняван преди магистрите да обсъдят таксата за обучение на кандидатите.

— Да, моля — изненадвайки го, отвърнах аз. — Искам да ви помоля за една услуга в допълнение към самото приемане. — Поех си дълбоко дъх и изчаках вниманието им да се насочи към мен. — Бяха ми необходими почти три години, докато стигна до тук. Може да изглеждам млад, но съм подходящ за това място колкото, а ако не и повече от някой богат благороднически син, който не може да различи сол от цианид дори след като ги опита. — Направих пауза. — Обаче в този момент имам в кесията си два йота и отникъде не мога да намеря повече от това. Нямам нищо ценно, което вече да не съм продал. Приемете ме за повече от два йота и аз няма да мога да си го позволя. Приемете ме за по-малко и аз ще бъда тук всеки ден, а през нощта ще правя каквото е необходимо, за да си осигуря прехраната, докато уча тук. Ще спя на улицата или при конете, ще мия чинии за остатъците от кухнята, ще прося за пенита, с които да си купя пера за писане. Ще направя всичко, което е необходимо — изрекох последните думи пламенно, почти ги изкрещях. — Но, моля ви, приемете ме безплатно и ми дайте три таланта, така че да имам с какво да живея и да мога да си купя каквото е необходимо за обучението, и аз ще стана студент, какъвто никога досега не сте виждали.

Настъпи кратко мълчание, последвано от гръмогласния смях на Килвин.

— Ха! — изрева той. — Ако един от десет студенти имаше половината на неговия огън, щях да преподавам с камшик и стол, вместо с тебешир и плочи за писане. — Той стовари с трясък ръката си върху масата пред него.

Това накара всички останали да започнат да говорят едновременно. Ректорът ми махна и аз се възползвах от възможността да седна на стола, който стоеше на ръба на кръга от светлина.

Обсъждането продължи доста дълго. Но за мен дори и две-три минути биха изглеждали като цяла вечност, докато просто седях, а група възрастни мъже обсъждаха бъдещето ми.

Нямаше викове, затова пък имаше доста ръкомахане, и то предимно от страна на магистър Хеме, който, изглежда, не ме харесваше точно толкова, колкото и аз не харесвах него.

Нямаше да е толкова зле, ако можех да разбера какво казваха, но дори и моят остър слух не можеше да долови за какво точно спорят.

Разговорът им внезапно замря и тогава ректорът погледна към мен и направи жест да се приближа.

— Нека бъде записано — каза той с официален тон, — че Квоте, син на… — Той спря и ме погледна въпросително.

— Арлиден — допълних аз и името ми прозвуча странно след всичките тези години.

Магистър Лорен се обърна и ме погледна, примигвайки.

— … син на Арлиден, е приет в Университета за продължаване на обучението му, на четирийсет и трети екис. Приет е в Арканум контингента, след като доказа, че е овладял основните принципи на симпатията. Официалният му поръчител е Килвин, магистър на изобретенията. Таксата му за обучение се определя на по-малко от три таланта.

Почувствах как отгоре ми се стовари огромна тежест. Три таланта бяха равностойни на всичките пари на света, защото нямах никаква надежда да ги спечеля преди началото на семестъра. Ако работех в кухнята и изпълнявах поръчки за дребни пенита, можех да спестя толкова пари за една година, ако бях голям късметлия.

Все още таях безумната надежда, че с времето можех и да открадна толкова с джебчийство, но в себе си знаех, че беше невъзможно това да стане. Хората с толкова пари ги пазеха по-добре и не ги оставяха просто в кесията си.

Не осъзнах, че магистрите са напуснали масата, докато един от тях не се приближи до мен. Вдигнах поглед и видях магистъра на Архива, който застана до мен.

Лорен беше по-висок, отколкото мислех — близо два метра. Дългото му лице и ръце го правеха да изглежда все едно някой го беше разтегнал. Когато видя, че е привлякъл вниманието ми, той ме попита:

— Не каза ли, че името на баща ти е Арлиден? — Зададе въпроса много спокойно, без следа от съжаление или извинение.

Това внезапно много ме ядоса — че можеше да смаже амбициите ми да вляза в Университета и после да дойде и спокойно да ме разпитва за мъртвия ми баща, така все едно ми казваше „добро утро“.

— Да — отвърнах напрегнато аз.

— Бардът Арлиден?

Баща ми винаги се беше смятал за член на трупа. Никога не наричаше себе си бард или музикант. Това, че го наричаха по този начин, ме раздразни още повече, ако това въобще беше възможно. Не си направих труда да отговоря, а само кимнах веднъж с остро движение.

Ако отговорът му се бе сторил прекалено кратък, той не го показа.

— Чудех се в коя трупа е свирил?

Опитът ми да се въздържам пропадна.

— А, чудили сте се значи — казах аз, като се постарах да вложа в думите си всичката жлъч, на която ме беше научил животът в трупата. — Ами, можете да продължавате да си се чудите. След като аз съм потънал в невежество, значи и вие можете да останете в неведение за това известно време. Когато се върна, след като спечеля своите три таланта — може би тогава ще можете да ме попитате отново. — Изгледах го свирепо, сякаш се надявах да го изпепеля с погледа си.

Реакцията му беше почти никаква, едва по-късно разбрах, че да очакваш някаква реакция от магистър Лорен, беше все едно да се надяваш каменна колона да ти намигне.

В началото той изглеждаше леко объркан, след това изненадан и накрая, докато продължавах да го гледам кръвнишки, той леко ми се усмихна и ми подаде лист хартия, без да каже и дума.

Разгънах го и прочетох: „Квоте. Пролетен семестър. Такса за поучение: — 3 Таланта.“ По-малко от три таланта. Разбира се.

Заля ме вълна на облекчение. Краката ми се подкосиха, внезапно седнах на пода и заплаках.