Патрик Ротфус
Името на вятъра (31)

30.
„Скъсаната подвързия“

На табелата над вратата пишеше „Скъсаната подвързия“.

Приех това за добър знак и влязох вътре.

Зад бюрото седеше мъж. Предположих, че е собственикът — висок и слаб, с оредяваща коса. Вдигна глава от книгите с изражение на леко раздразнение.

Реших да оставя любезностите настрана, застанах до бюрото и му подадох книгата.

— Колко ще получа за това?

Той я прелисти с професионална вещина, като опипваше качеството на хартията между пръстите си и проверяваше подвързията. Сви рамене.

— Няколко йота.

— Струва повече! — възмутено отвърнах аз.

— Струва толкова, колкото можеш да получиш за нея — каза той с твърда убеденост. — Ще ти дам един и половина.

— Два таланта и правото да си я купя обратно до един месец.

Той се разсмя с накъсан, лаещ смях.

— Това не е заложен магазин.

Плъзна по бюрото книгата обратно към мен с едната си ръка, а с другата взе перо.

— Двайсет дни?

Той се поколеба, хвърли още един бърз поглед на книгата и извади кесията си. Извади два тежки сребърни таланта. Толкова пари на едно място не бях виждал от много, много дълго време.

Той плъзна парите по бюрото към мен. Възпрях желанието си веднага да ги сграбча и казах:

— Искам разписка.

Този път погледът му беше толкова продължителен и изпитателен, че започнах леко да се изнервям. Едва тогава осъзнах как ли изглеждах отстрани — покрит с едногодишна улична мръсотия и опитващ се да получа разписка за книга, която очевидно бях откраднал.

Накрая той отново невъзмутимо сви рамене и надраска бележка върху лист хартия. В долния й край той начерта една линия и направи движение с перото си:

— Подпиши тук.

Погледнах листа. Пишеше:

Аз, долуподписаният, с настоящето удостоверявам, че нито мога да чета, нито да пиша.

Погледнах собственика. Лицето му не изразяваше нищо. Топнах перото и внимателно изписах буквите АИ, все едно бяха инициали…

Той издуха мастилото и плъзна обратно към мен моята „разписка“.

— Какво означава А-то? — попита ме той, оголил зъби в някакво подобие на усмивка.

— „Анулиране“ — отвърнах аз. — Означава, че нещо е недействително, обикновено се използва за договори. И-то означава „Изгаряне“. Което е като да хвърлиш някого на кладата. — Той ме погледна озадачен. — Изгарянето е наказанието за подправяне на документи в Джунпуи. Мисля, че фалшивите разписки спадат към тази категория.

Не направих никакъв опит да взема парите или разписката. Настъпи напрегнато мълчание.

— Не сме в Джунпуи — каза той с предпазливо изражение на лицето.

— Това е така — признах аз. — Имате тънък усет за злоупотребите. Може би трябва да добавя и едно „З“.

Той отново се засмя с острия си, лаещ смях и усмихнато отвърна:

— Успя да ме убедиш, млади господине — извади нов лист хартия и го постави пред мен. — Ти напиши разписката, а аз ще я подпиша.

Взех перото и написах:

Аз, долуподписаният, се съгласявам да върна екземпляра на книгата „Реторика и логика“, надписана „на Квоте“, на приносителя на тази бележка в замяна на две сребърни пенита, при условие че той представи настоящата разписка преди датата…

Вдигнах поглед:

— Кой ден сме днес?

— Шуден. Трийсет и пети.

Бях загубил навика да следя датата. На улиците всеки ден е почти същият като следващия — само дето хората са малко по-пияни на Хептен и малко по-щедри на Деня на скръбта.

Но ако днес беше трийсет и пети, тогава имах само пет дни да стигна до Университета. Знаех, че приемат нови кандидати само до Сендлинг. Ако пропуснех подходящото време, щеше да се наложи да чакам два месеца — до началото на следващия семестър, — за да започна.

Попълних датата на разписката и начертах линия, на мястото, където трябваше да се подпише книжарят. Той изглеждаше доста слисан, когато плъзнах листа към него. Дори повече от това — дори не забеляза, че в разписката пише „пенита“ вместо „таланти“. Талантите струваха доста повече. Това означаваше, че току-що се бе съгласил да ми върне книгата за по-малко пари, отколкото я беше купил.

Задоволството ми бе попарено от мисълта, че всичко това беше много глупаво. Пенита или таланти — нямаше да имам достатъчно пари да откупя книгата обратно след два цикъла. Ако всичко минеше добре, на следващия ден изобщо нямаше да съм в Тарбеан.

Въпреки своята безполезност разписката ми помогна да уталожа острата болка от раздялата с последното нещо, което ми бе останало от моето детство. Духнах върху хартийката, внимателно я сгънах и напъхах в джоба си и прибрах двата си сребърни таланта. Бях изненадан, когато мъжът протегна ръка.

— Съжалявам за бележката — извинително се усмихна той. — Но не изглеждаше като някой, който има намерение да се върне. — Той леко сви рамене. — Ето, вземи.

Книжарят сложи в ръката ми една медна йота.

Реших, че в крайна сметка не беше лош човек. Усмихнах се в отговор и за миг се почувствах почти виновен за онова, което бях написал в разписката.

За един кратък миг се почувствах виновен и за трите пера, които бях откраднал. Тъй като обаче нямаше подходящ начин, по който да ги върна, преди да изляза, откраднах и шишенце мастило.