Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Кралеубиеца (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Name of the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)

Издание:

Патрик Ротфус. Името на вятъра

Американска, първо издание

Превод: Ангел Ангелов

Редактор: Невена Дишлиева-Кръстева

Коректор: Станка Митрополитска

Художник на корицата: Ясен Панов

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2010 г.

ISBN: 978-954-733-679-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

2.
Един хубав ден

Беше един от онези съвършени есенни дни, за които толкова често се разказва в историите и които са толкова редки в истинския свят. Времето беше топло и сухо, идеално за зреене на нивите с жито и царевица. Дърветата от двете страни на пътя сменяха цвета си. Високите тополи бяха станали масленожълти, а храстите смрадлика, които се опитваха да превземат пътя, бяха обагрени в яркочервено. Само старите дъбове сякаш не искаха да се откажат от лятото и листата им бяха смесица от равни количества златисто и зелено.

Да не повярва човек, че в такъв хубав ден ще се появят шайка бивши войници с лъкове и ще му вземат всичко, което притежава.

— Кобилата не я бива много, сър — рече Летописеца. — Едва се подава над талигата, а завали ли е…

Мъжът го прекъсна с нетърпелив жест:

— Слушай, приятелю, войската на краля плаща добри пари за всичко с четири крака и поне едно здраво око. Дори и да беше луд за връзване и да яздеше дървен кон по пътя, пак щях да ти го взема.

Водачът им, изглежда, не се справяше много добре с даването на заповеди. Летописеца предположи, че доскоро е бил офицер с нисък чин.

— Просто слизай — каза водачът със сериозен тон. — Да приключваме с това и можеш да си вървиш по пътя.

Летописеца слезе от коня си. И преди беше ограбван така и знаеше, че с разговори нищо няма да спечели. Тези момчета си знаеха работата. Не си губеха времето с излишно перчене и празни заплахи. Един от тях вече оглеждаше коня, проверяваше копитата, зъбите и сбруята му. Други двама ровеха в дисагите методично като военни и изхвърляха вещите му на земята. Две одеяла, наметало с качулка, плоската кожена чанта и тежката, добре натъпкана торба.

— Това е всичко, командире — каза един от мъжете. — Ако не броим двайсетината фунта овес.

Командирът коленичи, отвори плоската кожена чанта и надникна вътре.

— Вътре има само хартия и пера — рече Летописеца.

Командирът се обърна и го погледна през рамо.

— Писар си значи?

— Такова е препитанието ми, господине — кимна Летописеца. — И то едва ли би било от някаква полза за вас.

Мъжът прегледа чантата, реши, че човекът казва истината, и я остави настрани. След това изсипа торбата с багажа върху разстланото наметало на Летописеца и бавно започна да рови съдържанието й.

Взе почти всичката сол и чифт връзки за обуща.

После за ужас на писаря взе ризата му, която си беше купил в Линуд. Беше от фино ленено платно, тъмно, царско синьо и с твърде добро качество, за да бъде използвана за пътуване. Летописеца още не бе успял да я облече. Въздъхна.

Командирът остави всичко останало както си беше върху наметалото и се изправи. Останалите също преровиха на свой ред нещата на нещастника.

Командирът каза:

— Имаш само едно одеяло, нали, Джанс? — един от мъжете кимна. — Тогава вземи едно от неговите, ще ти трябва второ за зимата.

— Наметалото му е в по-добро състояние от моето, сър.

— Вземи го, но му остави своето. Същото се отнася и за теб, Уиткинс. Остави му старата си кутийка с прахан, ако ще вземаш неговата.

— Изгубих я, господине — отвърна Уиткинс, — иначе щях да го направя.

Целият процес беше изключително цивилизован. Летописеца се раздели с иглите си, без една; с двата допълнителни чифта чорапи, пакет сухи плодове, бучка захар, половин бутилка алкохол и чифт зарове от слонова кост. Оставиха му другите дрехи, сушеното месо, наченат комат баят ръжен хляб.

Плоската кожена чанта остана недокосната.

Докато мъжете тъпчеха вещите обратно в торбата му, командирът се обърна към Летописеца.

— Дай сега кесията.

Онзи я подаде.

— И пръстена.

— В него почти няма сребро — смънка човекът, докато сваляше пръстена от ръката си.

— Какво е това около шията ти?

Летописеца разкопча ризата си и показа матов метален пръстен, който висеше на кожена връзка.

— Обикновено желязо, господине.

Командирът се приближи и потърка пръстена между пръстите си, преди да го остави да падне обратно върху гърдите на Летописеца.

— Задръж го тогава. Не съм от тези, дето биха застанали между човек и неговата религия — рече и като изсипа съдържанието на кесията в шепата си, възкликна, приятно изненадан, докато ровичкаше между монетите. — Май писарите са по-добре платени, отколкото предполагах — добави и започна да отброява дяловете на хората си.

— Дали не може да отделите едно-две пенита и за мен? — попита Летописеца. — Само колкото да ми стигнат за няколко топли яденета?

Шестимата мъже го изгледаха с такива изражения, сякаш не можеха да повярват на ушите си.

Командирът се разсмя.

— Тялото господне! Костелив орех си май, а? — В гласа му се долавяше уважителна нотка, макар и призната с неохота.

— Изглеждате ми разумен човек — сви рамене Летописеца. — Всеки се нуждае от храна.

Водачът им за пръв път се усмихна.

— Не мога да не се съглася с това твърдение. — Той взе две пенита и ги повъртя в ръката си, преди да ги върне обратно в кесията. — Ето ти нещо да залъжеш стомаха тогава. — Командирът подхвърли кесията и напъха хубавата риза в кралско синьо в дисагите си.

— Благодаря ви, господине — каза Летописеца. — Трябва да знаете, че онази бутилка, която един от мъжете ви взе, е пълна с дървесен спирт, който използвам, за да почиствам перата си. Няма да му се отрази добре, ако пие от нея.

Командирът се усмихна и кимна.

— Виждате ли какво става, когато се държите добре с хората? — каза той на останалите, докато се качваше на коня си. — За мен беше удоволствие, господин писар. Ако тръгнеш веднага, ще успееш да стигнеш до Абътс Форд преди мръкнало.

Когато Летописеца вече не можеше да чуе тропота от конете им в далечината, той се увери, че торбата му е добре прибрана. След това издърпа единия си ботуш, съдра подплатата и извади стегнато опакованото вързопче с монети, натъпкано в предната част. Прехвърли няколко монети в кесията си, после разкопча панталона си, измъкна още едно подобно вързопче изпод няколкото ката дрехи и премести и оттам няколко монети.

Номерът беше да държиш в кесията си точно толкова пари, колкото е нужно. Ако сумата е твърде малка, крадците ще бъдат разочаровани и ще ровят повече из вещите ти. Ако пък е твърде голяма, това може да разпали алчността им.

Имаше и трето вързопче монети, натъпкано в клисавия хляб още докато се печеше. Само най-отчаяни престъпници биха се заинтересували от комат стар хляб. Той реши засега да не пипа това вързопче, както и целия сребърен талант, който беше скрил в мастилницата. През годините постепенно започна да мисли за тази монета като за талисман, който му носи късмет. Досега никой не я беше намирал.

Трябваше да признае, че това беше най-вежливият обир, на който някога е бил подлаган. Мъжете се бяха оказали възпитани, експедитивни и не особено умни. Загубата на коня и седлото беше доста неприятна, но щеше да си купи други в Абътс Форд и пак щяха да му останат достатъчно пари, за да живее охолно, докато приключи тази глупава история и се срещне със Скарпи в Трейа.

Почувствал внезапна нужда да се облекчи, Летописеца си проби път през кървавочервената смрадлика отстрани на пътя. След това, докато той си закопчаваше панталоните, нещо внезапно се размърда в шубрака и нещо тъмно излетя от близките храсти.

Летописеца залитна назад и извика в уплаха, преди да осъзнае, че е обикновена гарга, която изпляска с криле и се издигна нагоре. Като се присмиваше на собствената си глупост, той си оправи дрехите и се върна обратно на пътя през шубраците, като махаше с ръце нишките невидима паяжина, полепнали по лицето му.

След като нарами пътната си торба и чантата, Летописеца се почувства в удивително добро настроение. Най-лошото беше зад гърба му, пък и не се бе оказало чак толкова лошо. Дърветата се полюшваха на лекия бриз, който караше опадалите листа на тополите да се въртят като наниз златни монети, преди да полегнат на изровения черен път. Денят беше прекрасен.