Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Кралеубиеца (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Name of the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)

Издание:

Патрик Ротфус. Името на вятъра

Американска, първо издание

Превод: Ангел Ангелов

Редактор: Невена Дишлиева-Кръстева

Коректор: Станка Митрополитска

Художник на корицата: Ясен Панов

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2010 г.

ISBN: 978-954-733-679-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

72.
Борорил

Когато излезе от стаята, Дена зави наляво вместо надясно. В началото помислих, че просто се е объркала, но когато ме поведе към едно задно стълбище, разбрах, че всъщност иска да напусне странноприемницата, без да минава през общото помещение. Стигнахме до задната врата, но беше заключена.

Така че се наложи да минем отпред. Веднага щом влязохме в кръчмата отпред, усетих, че вниманието на всички се насочи към нас.

Дена се отправи по най-прекия път към входната врата, като се движеше с бавната решителност на буреносен облак.

Почти бяхме излезли, когато един мъж зад бара се развика:

— Ей! Вие двамата!

Очите на Дена трепнаха. Тя стисна уста и продължи да върви към вратата, все едно не беше чула нищо.

— Ще се оправя с него — меко й казах аз. — Изчакай ме. Ще дойда след малко.

Отправих се към мястото, където стоеше намръщеният кръчмар.

— Значи това е братовчедка ти? — попита ме той. — Приставът каза ли, че тя може да си върви?

— Мислех, че не искаш да имаш нищо общо с това — казах.

— Точно така е. Но тя използва стаята ми, храни се тук и изпратих доктор да я закърпи.

— Ако в този град има доктор, който да си заслужава повече от половин пени, то тогава аз съм кралят на Винт — изгледах го студено аз.

— Похарчих половин талант за всичко това — настоя той. — Превръзките не са безплатни и оставих една жена да стои при нея и да чака, докато се събуди.

Много се съмнявах, че му беше струвало и половината от тази сума, но със сигурност не исках да си имам неприятности с пристава. Честно казано, изобщо не исках да се бавя. Като знаех навиците на Дена, се безпокоях, че ако я изпусна от погледа си за повече от минута, тя ще изчезне като сутрешна мъгла.

Извадих пет йота от кесията си и ги хвърлих върху тезгяха.

— Само мошениците се възползват от чуждото нещастие — язвително казах аз и си тръгнах.

Почувствах невероятно облекчение, когато видях, че Дена ме чака навън, облегната на кола за връзване на конете. Очите й бяха затворени, а лицето й беше обърнато към слънцето. Тя въздъхна доволно и се обърна по посока на звука от приближаващите ми стъпки.

— Толкова зле ли беше? — попитах я аз.

— В началото бяха доста любезни — призна Дена и махна с бинтованата си ръка. — Но онази старица продължаваше да ме наблюдава. — Тя се намръщи и отмахна дългата си черна коса, което ми позволи да видя ясно моравото натъртване, простиращо се от слепоочието й нататък по цялото чело. — Знаеш за какво ти говоря — от онези стари моми с уста, стисната като кокоше дупе.

Избухнах в смях, а неочакваната усмивка на Дена беше като слънцето, което надниква иззад някой облак. След това лицето й отново потъмня, когато продължи:

— През цялото време тя ме гледаше особено. Сякаш е трябвало да имам благоприличието да умра заедно с всички останали. Сякаш аз бях виновна за всичко случило се.

Дена поклати глава.

— Но тя беше по-добра от ония старци. Приставът сложи ръка на бедрото ми! — Тя потрепери. — Дори и кметът дойде. Суетеше се около мен, уж е загрижен, но единствената причина беше, за да ме обсипва с въпроси: „Какво правеше там? Какво се случи? Какво видя…?“

Презрението в гласа на Дена ме накара толкова бързо да преглътна въпросите, които аз самият напирах да задам, че почти си прехапах езика. В природата ми е да задавам въпроси, да не говорим, че основната цел на лудото ми препускане до полите на планината беше да проуча какво се бе случило.

Въпреки това тонът на Дена даваше ясно да се разбере, че точно в момента тя не беше в настроение да дава каквито и да е отговори. Наместих пътната торба по-високо върху рамото си и точно тогава нещо ми дойде наум.

— Чакай. Нещата ти. Ти остави всичко в стаята си.

Дена се поколеба за миг.

— Не мисля, че нещо мое остана там — каза тя, сякаш тази мисъл изобщо не й бе минала досега.

— Сигурна ли си, че не искаш да се върнем и да проверим?

Тя твърдо поклати глава.

— Когато не съм добре дошла, си тръгвам — сухо отвърна тя. — Каквото ми трябва, ще го намеря по пътя.

Дена тръгна надолу по улицата и аз закрачих заедно с нея. Тя зави по една тясна уличка, която отиваше на запад. Подминахме жена, която окачваше шамбъл от снопи овес. Чучелото имаше груба шапка от слама и панталони, съшити от чувал.

— Накъде отиваме? — попитах.

— Трябва да видя дали са ми изнесли нещата от фермата на Маутхен — отвърна тя. — След това съм отворена за предложения. Къде планираше да отидеш, преди да ме намериш?

— Честно казано, и аз самият бях тръгнал за фермата на Маутхен.

— Добре тогава. — Дена ми хвърли кос поглед. — До фермата има около километър-два. Можем да стигнем дотам доста преди да се е стъмнило.

Местността около Требон беше неравна — предимно гъсти гори, пресечени на места от скали. И след това зад завой на пътя се озовавате пред някое съвършено малко поле от златно жито, скрито между дърветата или закътано в долина, заобиколена от отвесни черни скали. Нивите бяха осеяни с фермери и техните помощници, които бяха покрити с плява и се движеха с онази бавна умора, която идва, когато знаеш, че все още ти предстои работата за половината ден.

Вървяхме не повече от минута, когато чух зад гърбовете ни познатия звук от тропота на копита. Обърнах се и видях малка открита каруца, която бавно се друсаше по пътя. Двамата с Дена отстъпихме встрани в шубраците, защото пътят беше не по-широк от колата. Прегърбен над поводите, в каруцата седеше уморен костелив фермер, който ни изгледа подозрително.

— Тръгнали сме към фермата на Маутхен — извика Дена, когато той ни наближи. — Би ли ни взел с теб?

Мъжът ни изгледа неприветливо, след това кимна към задната част на каруцата.

— Отивам до Борорил. Оттам нататък сами се оправяйте.

С Дена се качихме и седнахме на задната дъска, обърнати обратно на посоката на движение и с крака, увиснали над пътя. Не беше кой знае колко по-бързо от ходенето, но и двамата бяхме доволни, че не се налага да вървим.

Пътувахме мълчаливо. Дена очевидно не искаше да говорим пред фермера, а аз бях доволен, че имам малко време да обмисля положението. Бях планирал да казвам всякакви лъжи, само и само да получа нужната ми информация. Това, че свидетелят се оказа Дена обаче, усложняваше нещата. Не исках да я лъжа, но в същото време не можех да рискувам да й кажа твърде много.

Последното, което исках да се случи, бе да я накарам да си мисли, че съм полудял, щом събирам безумни истории за чандрианите…

Затова никой не нарушаваше тишината. Беше ми приятно просто да бъда близо до нея. Не бихте си помислили, че момиче с превръзки и посинено око може да е красиво, но Дена беше. Очарователна като луната. Може би си имаше своите недостатъци, но все пак беше съвършена.

Гласът на фермера ме изтръгна от мислите ми:

— Ето го Борорил.

„Рил“ в края на името означаваше поток, та се огледах да го видя, но не можах да го открия. Което беше жалко, защото не бих имал против да пийна малко студена вода или да се поизмия.

След часовете уморителна езда бях потен и миришех на кон.

Поблагодарихме на фермера и скочихме от каруцата.

Дена ме поведе по един черен път, който се виеше нагоре по хълма, между дърветата и появяващите се от време на време оголени и протрити тъмни камъни. Дена изглеждаше по-стабилна от преди, когато напуснахме странноприемницата, но погледът й беше забит в земята и тя бавно и внимателно избираше къде да стъпи, сякаш не бе съвсем сигурна, че ще запази равновесие.

Внезапно ми мина мисъл.

— Получих бележката ти — казах аз и извадих от джоба на наметалото си сгънатото листче хартия. — Кога си ми я оставила?

— Преди близо два цикъла.

— Видях я едва вчера — направих гримаса аз.

Тя кимна сякаш на себе си.

— Безпокоях се, че е станало така, когато ти не се появи. Помислих си, че може да е паднала или да се е намокрила и да не можеш да я прочетеш.

— Просто скоро не бях използвал прозореца.

— Всъщност беше глупаво да си помисля, че ще го направиш. — Дена сви безгрижно рамене.

Опитах се да измисля какво друго да кажа — нещо за обяснение на онова, което бе видяла, когато Фела ми подари плаща в „Еолиан“. Не можах да се сетя за нищо подходящо.

— Съжалявам, че пропуснах нашия обяд — рекох накрая.

— Деох ми каза, че си попаднал в пожар или нещо подобно. — Дена вдигна развеселен поглед. — Каза ми, че си изглеждал съвсем окаян.

— Така и се чувствах. По-скоро заради това, че те бях изпуснал, а не толкова заради пожара…

— Сигурна съм, че си бил ужасно смутен. Донякъде така ми направи услуга. Докато си седях там и висях… сама…

— Казах, че съжалявам.

— … се запознах с един по-възрастен благородник. Разговаряхме, опознахме се… — Тя сви рамене и ме погледна почти засрамено. — Оттогава се срещаме. Ако нещата продължат да се развиват гладко, мисля, че той може да стане мой покровител преди края на годината.

— Наистина ли? — казах аз и бях залян от вълна успокояващо облекчение. — Това трябваше да стане отдавна. Кой е той?

— Не мога да ти кажа. — Тя поклати глава и тъмната й коса падна върху лицето й. — Той е вманиачен по отношение на запазването в тайна на личността му. Повече от цикъл не искаше да ми каже името си. Дори и сега не знам дали името, което ми даде, е истинско.

— Ако не си сигурна кой е той наистина — бавно казах аз, — как си сигурна, че е благородник?

Въпросът беше глупав. И двамата знаехме какъв е отговорът, но все пак тя отвърна:

— Пари. Дрехи. Обноски — сви рамене тя. — Дори и да е само заможен търговец, от него пак ще стане добър покровител.

— Но не и отличен. Търговските фамилии не осигуряват същата стабилност…

— … и имената им не носят същата тежест — довърши тя с многозначително свиване на рамене. — Половин самун хляб е по-добре от никакъв, а ми омръзна за мен все да няма никакъв. — Тя въздъхна. — Много се постарах да му замая главата, но той е толкова предпазлив… Никога не се срещаме на обществени места. Понякога ми определя среща и така и не идва на нея. Не че това е нещо ново за мен…

Дена залитна, когато един камък под крака й се измести. Аз се протегнах да я подхвана и тя се хвана за ръката и рамото ми точно преди да падне. За момент бяхме притиснати един към друг и докато тя успее да възстанови равновесието си, усетих тялото й върху своето.

Помогнах й да се закрепи на краката си и телата ни се разделиха. Но след като се изправи, задържа ръката си върху рамото ми. Движех се внимателно, все едно там беше кацнала птица, която аз отчаяно се опитвах да не подплаша да отлети.

Обмислих дали да сложа ръката си около нея, донякъде за да я подкрепям и донякъде поради други очевидни причини. Бързо отхвърлих тази идея. Още не бях забравил израза на лицето й, когато беше споменала, че приставът бе докоснал бедрото й. Какво щях да направя, ако реакцията й към мен беше подобна?

Мъжете се тълпяха около Дена и от нашите разговори аз знаех за колко отегчителни ги намираше тя. Не можех да понеса мисълта да направя същите грешки, просто защото нямах представа какво по-добро да направя от всички тях. Беше по-добре да не рискувам да я обидя и да съм предпазлив. Както вече споменах, има голяма разлика между това да бъдеш безстрашен и това да бъдеш смел.

Следвахме пътя, който се виеше нагоре по хълма. Беше тихо, с изключение на шума от вятъра във високата трева.

— Значи той е потаен? — подканих я меко аз, обезпокоен, че мълчанието между нас скоро ще стане неловко.

Потаен е много слаба дума — каза Дена, като вдигна очи към небето. — Веднъж една жена ми предложи пари, за да й дам информация за него. Не го направих и по-късно, когато му разказах, той ми призна, че това е било изпитание, за да види доколко може да ми се има доверие. При друг случай бях заплашена от двамина. Предполагам, че това е било поредното изпитание.

Онова, което чух за мъжа, ми се стори доста зловещо — изглеждаше като човек, който бяга от закона или от семейството си. Мислех да го кажа, когато видях, че Дена ме гледаше неспокойно. Тя се безпокоеше, безпокоеше се дали отношението ми към нея няма да се промени, защото поощрява прищевките на някакъв параноичен благородник.

Замислих се за разговора ми с Деох, за това, че колкото и трудна да беше моята съдба, нейната без съмнение бе по-трудна. С какво ли бих се примирявал аз самият, ако можех да спечеля покровителството на могъщ благородник?

През какво ли бих преминал, за да намеря някой, който да ми дава пари за струни за лютнята, да се грижи да съм облечен и нахранен и да ме защитава от злобни малки копелета като Амброуз?

Преглътнах коментарите, които мислех да направя, и се усмихнах разбиращо.

— Дано да е достатъчно богат, за да си заслужава неприятностите — казах. — Да има чували и делви с пари.

Ъгълчето на устата й се изви нагоре и усетих как тя се отпусна, доволна, че не я осъждам.

— Това би било доста убедителен аргумент, нали? — Очите й играеха и казваха: да. — Той е причината да съм тук — продължи тя. — Каза ми, да се появя на тази сватба. Беше много по-провинциално, отколкото мислех, но… — Тя отново сви рамене в израз на мълчалива критика към необяснимите желания на благородниците. — Очаквах бъдещият ми покровител да бъде там… — Тя замълча и се разсмя. — Май в това няма никакъв смисъл?

— Измисли някакво име, с което да го наричаш — предложих аз.

— Ти избери — каза тя. — В Университета не ви ли учат за имената?

— Анабел — предложих аз.

— Няма — каза тя през смях — да наричам потенциалния си покровител Анабел.

— Тогава Дукът на Богаташево.

— Сега пък се държиш пренебрежително. Пробвай пак.

— Кажи ми, като улуча някое име, което ти харесва… Федерик Пренебрежителния. Франк. Феран. Форю. Фордейл…

Тя клатеше отрицателно глава, докато се изкачвахме по хълма. Когато накрая стигнахме билото, ни посрещна силен порив на вятъра.

Дена се вкопчи в ръката ми, за да запази равновесие, а аз вдигнах ръка да заслоня очите си от прахта и листата. Закашлях се от изненада, когато вятърът набута едно листо право в устата ми и ме накара да се задавя и плюя.

Дена намери това за особено забавно.

— Много добре — казах аз, след като успях да извадя листото от устата си. Беше жълто, с формата на връх на копие. — Вятърът реши вместо нас. Господарят Ясен.

— Сигурен ли си, че не е господарят Бряст? — попита тя, оглеждайки листа. — Често ги бъркат.

— На вкус е като ясен. Освен това Бряст не ми се вижда подходящо.

— Тогава нека да е Ясен — кимна тя със сериозен вид, макар очите й да продължаваха да играят.

Когато оставихме дърветата зад гърба си и превалихме хълма, вятърът задуха отново, като ни засипа с още боклуци, преди да замре. Дена отстъпи крачка встрани от мен, като мърмореше и търкаше очите си. Внезапно почувствах остър хлад върху ръката си там, където ме беше докосвала.

— Черни ръце! — възкликна тя, като продължаваше да трие лицето си. — Очите ми се напълниха със сламки.

— Не са сламки — казах аз с поглед, вперен към другата страна на хълма. На по-малко от петнайсетина метра разстояние имаше купчина обгорени сгради, които вероятно някога са били фермата на Маутхен. — Пепел е.

* * *

Поведох Дена към една горичка, която спираше вятъра и скриваше фермата. Дадох й бутилката си с вода и двамата седнахме да починем на едно паднало дърво, докато тя миеше очите си, за да ги изчисти.

— Знаеш ли — колебливо предложих аз, — не е необходимо да идваш там. Мога да потърся нещата ти, ако ми кажеш къде си ги оставила.

— Не съм сигурна дали се опитваш да бъдеш деликатен или снизходителен… — Очите й леко се присвиха.

— Не знам какво си видяла миналата нощ. Така че не знам колко деликатен трябва да бъда.

— По принцип нямам нужда с мен да се държат деликатно — каза тя рязко. — Не съм някоя изчервяваща се маргаритка.

— Маргаритките не се изчервяват.

Дена ме погледна, като примигваше със зачервените си очи.

— Вероятно имаше предвид „някоя срамежливка“ или пък „изчервяваща се девица“. Така или иначе, маргаритките са бели. Нима как да се изчервяват…

— Ето това — каза тя категорично — е снизходително отношение.

— Ами, реших да ти покажа какво е да бъдеш снизходителен — отвърнах аз. — За да можеш да направиш сравнение. За да не се объркваш, когато се опитвам да бъда просто деликатен.

Известно време се гледахме един друг и накрая тя извърна поглед и продължи да търка очите си.

— Добре, съгласна съм.

Наклони глава назад и плисна още вода върху лицето си, като мигаше начесто.

— Всъщност не видях много — каза тя и избърса лице с ръкава на ризата си. — Свирих преди сватбата и след това отново, когато се подготвяха за вечерята. През цялото време очаквах моя… — Тя леко се усмихна. — … господаря Ясен да се появи, но знаех, че в никакъв случай не трябва да разпитвам за него. Доколкото го познавах, това можеше да се окаже поредното изпитание, измислено от него. — Тя замълча и се намръщи. — Той си има начин, по който ми дава сигнал. Начин, по който да ме уведоми, когато е някъде наоколо. Извиних се, излязох и го намерих край плевнята. Повървяхме към гората и той ми зададе няколко въпроса. Кои са на сватбата. Колко души са. Как изглеждат. — Тя се замисли. — Сега, като се сещам за това, започвам да мисля, че наистина е било някакво изпитание. Искал е да види колко съм наблюдателна.

— Звучи ми едва ли не сякаш е някакъв шпионин — споделих на глас мислите си аз.

— Разхождахме се и разговаряхме около половин час — сви рамене Дена. — След това той чу нещо и ми каза да остана да го чакам там. Върна се обратно към фермата и го нямаше дълго време.

— Колко дълго?

— Десет минути? — отново сви рамене тя. — Знаеш как е, когато се налага да чакаш някого. Беше тъмно, бях гладна и ми беше студено. — Тя притисна ръце към корема си и леко се приведе напред. — Богове, сега пак съм гладна. Иска ми се да бяхме…

Извадих една ябълка от пътната си торба и й я подадох.

Те бяха великолепни — червени като кръв, сладки и хрупкави. От онзи вид ябълки, за които мечтаеш цяла година, но можеш да хапнеш само в продължение на няколко седмици през есента.

Дена ме изгледа с любопитство.

— Преди пътувах много — обясних аз, докато сам си вземах ябълка — и все бях гладен. Така че обикновено си носех нещо за ядене. Ще ти направя истинска вечеря, когато се установим на лагер за през нощта.

— Освен всичко друго и готви… — Тя отхапа от ябълката и отпи глътка вода, за да я преглътне. — И така, стори ми се, че чух викове, затова тръгнах обратно към фермата. Когато излязох иззад скалите, вече бях убедена, че чувам викове и крясъци. След като приближих още, усетих и мириса на дим. А през дърветата видях отблясъците на пламъци…

— Какъв цвят бяха те? — попитах аз с уста, натъпкана с ябълка.

— Защо ме питаш? — остро ме погледна Дена, а изражението й внезапно беше станало подозрително.

— Съжалявам, че те прекъснах — казах аз и преглътнах ябълката. — Довърши си разказа и после ще ти кажа.

— Аз говоря твърде много — рече тя, — а ти изобщо не спомена защо си дошъл в тоя забутан край на света.

— Магистрите в Университета са чули някакви странни слухове и ме изпратиха да проверя дали са верни — отвърнах аз.

В гласа, с който изрекох лъжата, нямаше никакво смущение или колебание. Всъщност дори не бях планирал да кажа това, думите просто излязоха от устата ми. Бях принуден да взема бързо решение, а не можех спокойно да й разкажа истината за моето търсене на чандрианите. Не бих понесъл Дена да си помисли, че ми се е размътил мозъкът.

— Университетът занимава ли се с такива неща? — попита Дена. — Мислех си, че вие само седите и четете книги.

— Някои четат — признах аз, — но когато чуем странни слухове, някой трябва да отиде и да провери какво се е случило в действителност. Когато хората станат суеверни, те насочват поглед към Университета и започват да си мислят: „Кой си играе с тъмните сили, които е по-добре да не бъдат закачани? Кого трябва да хвърлим на голямата пламтяща клада?“

— Значи ти се занимаваш с такива неща? — Тя махна с полуизядената си ябълка. — Правиш проучвания?

— Просто хванах магистъра в лош момент — поклатих глава аз. — Той направи така, че аз да изтегля късата сламка за това малко пътуване.

Лъжата си я биваше, предвид че бях сварен неподготвен. Дори можеше и да не я разкрие, ако започнеше да разпитва наоколо, тъй като отчасти си беше истина.

Когато се налагаше, можех да бъда превъзходен лъжец. Това не е особено благородно умение, но пък е полезно. Връзката между него и актьорската игра или разказването на истории е много близка, а аз се бях учил и на трите от баща ми, който беше истински майстор в тези неща.

— Това са просто конски фъшкии — сухо каза тя.

Замръзнах, както се готвех да захапя ябълката. Извадих я от устата си, оставяйки бели следи върху червената й кожа.

— Моля?

— Ако не искаш да ми кажеш, добре — сви рамене тя. — Но не се опитвай да измислиш някаква история с погрешното намерение да ме успокоиш или впечатлиш.

Поех си дълбоко дъх и след това бавно го изпуснах.

— Не искам да те лъжа защо съм тук — казах аз. — Но се безпокоя какво ще си помислиш, ако ти кажа истината.

Очите на Дена бяха мрачни, замислени и не издаваха нищо.

— Добре — накрая отвърна тя с едва доловимо кимване. — На това вярвам.

Тя отхапа от ябълката си и ме изгледа продължително, докато дъвчеше, като и за миг не свали очите си от моите. Устните й бяха влажни и по-червени от ябълката.

— Чух някои слухове — казах аз накрая. — И исках да науча какво се е случило тук. Това е всичко, наистина. Просто аз…

— Слушай, Квоте, съжалявам. — Дена въздъхна и прокара ръка през косата си. — Не трябваше да те притискам. Всъщност това не е моя работа. Знам какво е да имаш своите тайни.

В този момент почти бях готов да й разкажа всичко. Цялата история за родителите ми, чандрианите, мъжа с черните очи и кошмарната усмивка. Но се безпокоях, че щеше да й звучи като някаква отчаяна измишльотина на дете, хванато в лъжа. Затова предпочетох страхливо да си замълча.

— Така никога няма да намериш истинската си любов — рече Дена.

Отърсих се объркано от мислите си.

— Какво… съжалявам, не те чух?

— Ядеш сърцевината на ябълката си — каза тя развеселено. — Огризваш я отстрани и след това от горе надолу. Никога преди не съм виждала някой да прави така.

— Стар навик — равнодушно казах аз, тъй като не исках да й кажа истината.

Да й кажа, че в живота ми е имало време, когато огризката бе всичко, което беше вероятно да получа от ябълката, и бях доволен и на това.

— Какво имаше предвид преди малко?

— Не си ли играл тази игра? — Тя вдигна огризката на своята ябълка и хвана дръжката с два пръста. — Намисляш си буква и я завърташ. Ако дръжката не се откъсне, намисляш друга буква и отново я завърташ. Когато се откъсне… — Нейната се откъсна — … ще знаеш първата буква на името на човека, в когото ще се влюбиш.

Сведох поглед към съвсем малкото парченце ябълка, което ми бе останало. Не беше достатъчно, за да хвана дръжката и да я завъртя. Отхапах последните остатъци и захвърлих огризката с дръжката.

— Изглежда, че съдбата повелява да остана необичан.

— Пак използва седем думи — усмихна се тя. — Осъзнаваш ли колко често го правиш?

Отне ми известно време, докато разбера какво точно има предвид, но преди да мога да й отговоря, Дена вече бе сменила темата.

— Чух, че семките май са вредни. В тях имало арсеник.

— Това са само бабини деветини.

Това беше един от десетте хиляди въпроса, които бях задал на Бен, докато пътуваше с трупата.

— Не е арсеник, а цианид и количеството му не е достатъчно, за да ти навреди, освен ако не изядеш цяла кофа семки — обясних й.

— О! — Дена изгледа замислено остатъка от ябълката си и след това започна да го яде от долу нагоре.

— Разказваше ми за господаря Ясен, преди да те прекъсна толкова неучтиво — подканих я аз колкото можех по-внимателно.

— Не остана много за разказване — сви рамене Дена. — Видях огъня, приближих се, чух още викове и суматоха…

— А огънят?

Тя се поколеба.

— Беше син на цвят — рече след малко.

Почувствах как в мен се надигна някакво мрачно предчувствие. Вълнение, че накрая се доближавам до отговорите за чандрианите, и същевременно страх, че изведнъж съм се оказал толкова близо до тях.

— Как изглеждаха нападателите ти? Как успя да им се измъкнеш?

— Никой не ме е нападал — засмя се горчиво тя. — На фона на огъня видях някакви силуети и побягнах като луда. — Тя вдигна бинтованата си ръка и докосна главата си отстрани. — Трябва да съм се ударила с главата напред в някое дърво и да съм изпаднала в безсъзнание. Събудих се тази сутрин в града. Това е втората причина, поради която исках да се върна — продължи тя. — Не знаех дали господарят Ясен е останал там. Не чух никой в града да говори, че са намерили едно тяло повече, но нямаше как да попитам, без да накарам всички да станат подозрителни…

— А на него това нямаше да му хареса — добавих аз.

— Не се съмнявам, че той ще превърне всичко това в ново изпитание, за да види дали мога да държа устата си добре затворена. — Тя ме изгледа многозначително. — И като говорим за това…

— Ще се направя на ужасно изненадан, ако открием някого — прекъснах я аз. — Не се безпокой.

Тя се усмихна нервно.

— Благодаря. Просто се надявам той да е жив. Опитвах се да го спечеля в продължение на цели два месеца. — Тя отпи за последно вода от бутилката ми и ми я подаде обратно. — Да идем да огледаме наоколо, какво ще кажеш?

Тя се изправи несигурно на крака, а аз напъхах бутилката обратно в пътната торба, като наблюдавах Дена с крайчеца на окото си. През по-голямата част от годината бях работил в Медика. Дена беше ударила лявото си слепоочие достатъчно силно, та да си насини окото и да й остане натъртване върху почти цялото й чело. Дясната й ръка беше бинтована, а от начина, по който се движеше, можех да предположа, че има още сериозни натъртвания по цялата лява страна — може би дори и няколко счупени ребра.

Ако се бе ударила в дърво, то това дърво би трябвало да е с много странна форма.

Все пак не повдигнах въпроса. Не исках да я притискам.

Как бих могъл? Аз също знаех какво е да пазиш своите тайни.

* * *

Фермата изобщо не изглеждаше толкова ужасно, колкото очаквах. От плевнята беше останала само купчина пепел и овъглени дъски.

От едната страна имаше корито с вода край обгорена мелница.

Вятърът се опитваше да завърти колелото, но тъй като само три от крилата му бяха оцелели, то само се люлееше напред-назад.

Нямаше тела. След извозването им бяха останали само дълбоките коловози от колелата на каруците, които прорязваха тревата.

— Колко хора бяха на сватбата? — попитах аз.

— Двайсет и шест, като се броят булката и младоженецът. — Дена подритваше разсеяно парчетата обгоряло дърво, полузарити в пепелта близо до останките от плевнята. — Добре че вечерите тук вали или цялата тая страна на планината щеше да е в пламъци досега…

— Има ли някакви скрити, тлеещи вражди между местните родове? — попитах аз. — Съперници? Друг ухажор, който да е търсил отмъщение?

— Разбира се — отвърна Дена, без да се замисля. — В малките градчета като това тези неща поддържат равновесието. Тия хора са злопаметни и няма да забравят петдесет години какво е казал някой си Том за тяхната Кари. — Тя поклати глава. — Но не биха убили заради това. Това са просто нормални хора.

„Нормални, но богати“, помислих си аз, докато вървях към къщата. Такава къща можеше да си позволи да построи само заможно семейство. Основата и долните стени бяха от здрав сив камък. Горният етаж беше измазан, с камъни за подсилване на ъглите.

Въпреки това стените се бяха изкривили навътре и изглеждаше, че ще се сгромолясат всеки момент. Прозорците и вратата зееха отворени и ръбовете им бяха покрити със сажди. Надникнах през вратата и видях, че сивият камък на стените беше обгорен и почернял. Между останките от мебелите и овъглените подове бяха разхвърляни парчета от глинени съдове.

— Ако нещата ти са били тук — казах на Дена, — можеш да ги считаш за загубени. Мога да вляза и да погледна…

— Не бъди глупав — прекъсна ме тя. — Цялото това нещо може да се срути — тя почука върху рамката на вратата. Чу се кух звук.

Този странен звук породи любопитство в мен и отидох да погледна с очите си. Драснах с нокът по прага на вратата и от него почти без усилие се отцепи една треска с големината на дланта ми.

— Това повече прилича на плавей, отколкото на дървен материал — казах аз. — След като са похарчили толкова много пари, защо са икономисвали от рамката на вратата?

— Може би топлината от пожара го е направила такова? — сви рамене Дена.

Кимнах разсеяно и продължих да обикалям наоколо и да разглеждам. Наведох се да взема една обгоряла летвичка и тихо промърморих обвързване. Усетих лек хлад в ръцете си и по неравния ръб на дървото потрепна пламък.

— Такова нещо не може да се види всеки ден — каза Дена.

Гласът й беше пресилено спокоен, сякаш полагаше усилие, за да изглежда равнодушна.

Отне ми известно време, докато се сетя за какво говореше тя. Простата симпатия като тази се виждаше толкова често в Университета, че дори не се бях замислил как би изглеждало това на външен човек.

— Просто малка игра с тъмните сили, с които е по-добре човек да не се забърква — безгрижно казах аз и вдигнах горящата тресчица. — Миналата нощ огънят беше ли син?

— Като пламък от светилен газ — кимна тя. — Като лампите, които използват в Анилен.

Тресчицата гореше с обикновен, весел оранжев пламък. В него нямаше нищо синьо, но може би миналата нощ е бил син. Хвърлих тресчицата и я смачках с обувката си.

Обиколих отново къщата. Нещо ме тревожеше, но не можех да разбера какво. Исках да вляза вътре и да огледам.

— Пожарът не е бил толкова силен — извиках на Дена. — Какво си оставила вътре?

— Не толкова силен? — невярващо повтори тя, когато се появи иззад ъгъла. — Мястото е развалина.

— Покривът не е изгорял, с изключение на мястото точно до комина — посочих аз. — Това означава, че огънят най-вероятно не е повредил много втория етаж. Какви неща си оставила там?

— Някои дрехи и една лира, която ми купи господарят Ясен.

— Свириш на лира? — изненадах се аз. — С колко струни?

— Седем. В момента се уча. — Тя се засмя невесело. — Започнала бях да се уча. Достатъчно добра съм за някоя селска сватба, но нищо повече от това.

— Не си губи времето с лирата — казах аз. — Това е архаичен инструмент, в който няма достатъчно изтънченост. Не че искам да омаловажа твоя избор на инструмент — побързах да добавя. — Просто гласът ти заслужава по-добър акомпанимент от този, който може да ти осигури лирата. Ако търсиш прост струнен инструмент, който да можеш да носиш със себе си, по-добре избери полуарфата.

— Много си мил — каза тя. — Но не аз избрах лирата. Господарят Ясен го направи. Следващия път ще го накарам да вземе арфа. — Тя се огледа безцелно наоколо. — Ако изобщо е още жив.

Надникнах в един от зеещите прозорци, за да огледам вътре, и когато се подпрях на перваза, от него се отчупи едно голямо парче.

— И това е разядено — казах, докато разтрошавах дървото между пръстите си.

— Точно така. — Дена ме хвана за ръката и ме дръпна встрани от прозореца. — Това място само чака да влезеш, за да пропадне под теб. Не си заслужава. Както ти самият каза, това е просто една лира.

Оставих я да ме отведе встрани.

— Тялото на твоя покровител може да лежи там, горе.

— Той не е от хората, които биха изтичали в горяща сграда и да рискуват да останат вътре в капан. — Тя ме изгледа строго. — И освен това какво очакваш да намериш вътре?

— Не знам — признах аз. — Но ако не вляза, не знам къде другаде да потърся улики за онова, което наистина се е случило тук.

— А какво си чул? — попита ме Дена.

— Не много — признах, като си мислех за онова, което беше казал лодкарят. — Че група хора са били избити на сватба. Всички били мъртви, разкъсани като парцалени кукли. И имало син пламък.

— Всъщност не са били разкъсани — рече Дена. — От онова, което чух в града, са били намушкани с нож и съсечени с меч.

Откакто бях дошъл в града, не бях видял никой да носи дори и нож на колана си — най-много някой фермер със сърп или коса на полето. Погледнах отново към готовата да се срути ферма, убеден, че пропускам нещо…

— И така, какво мислиш, че се случило тук? — попита ме тя.

— Не зная — отвърнах аз. — Бях почти сигурен, че няма да открия нищо. Знаеш колко преувеличени са слуховете — огледах се наоколо. — Щях да отпиша синия пламък като слух, ако ти не се бе оказала тук да го потвърдиш.

— И други хора са го видели снощи — каза тя. — Останките още са пушели, когато те са дошли за телата и са ме открили.

Оглеждах се раздразнено. Продължавах да имам чувството, че пропускам нещо, но изобщо не можех да се досетя какво можеше да е то.

— Какво мислят хората в града? — попитах я аз.

— Те не са особено разговорливи, когато аз съм наоколо — отвърна тя кисело. — Но подочух част от разговор между пристава и кмета. Хората говорят шепнешком за демони. Причината за това е синият пламък. Някои споменават шамбъли.

— Очаквам празникът за жътвата тази година да е по-традиционен от обичайното. Много огньове, ябълково вино и чучела от слама…

Отново се огледах наоколо. Срутените останки на плевнята, вятърната мелница с три крила и обгорените останки от къщата.

Прекарах обезсърчен пръсти през косата си, като продължавах да съм убеден, че пропускам нещо. Очаквах да намеря… нещо.

Каквото и да е.

Докато стоях там, осъзнах колко глупава е била надеждата ми. Какво се бях надявал да открия? Отпечатък от стъпка? Парче от нечие наметало? Смачкана бележка с жизненоважна информация, написана специално, за да я открия аз? Такива неща стават само в историите.

Извадих бутилката с вода и изпих каквото беше останало в нея.

— Ами, аз приключих тук — казах аз и отидох до коритото с вода. — Какво мислиш да правиш сега?

— Трябва да се поогледам — отвърна тя. — Има някаква вероятност моят благороден приятел да е някъде тук, ранен.

Погледнах към заобикалящите ни хълмове — бяха станали златни от есенните листа и полетата с жита, и изпъстрени тук-там със зелено от боровите и еловите горички. Осеяни и с тъмните белези на отвесните канари и оголените скали.

— Бая място трябва да обиколим… — казах аз.

— Поне трябва да опитам — отвърна тя с примирено изражение.

— Имаш ли нужда от помощ? — попитах я аз. — Познавам донякъде горите…

— Със сигурност няма да имам нищо против компанията ти — каза тя. — Особено като се има предвид, че по тия места може да има група грабливи демони. Освен това ти вече предложи тази вечер да ми сготвиш вечеря.

— Така е наистина.

Отправих се покрай обгорялата мелница към желязната ръчна помпа. Хванах здраво дръжката, натиснах я с цялата си тежест и залитнах, когато тя се отчупи при основата.

Погледнах втренчено дръжката на помпата. Беше ръждясала до самата среда и се разпадаше на зрънца червеникава ръжда.

Внезапно си припомних онази вечер преди много години, когато при завръщането си бях открил, че всички от трупата ми бяха избити. Спомних си как се протегнах да се хвана за колелата на фургона, за да успокоя треперенето си, само да установя, че железните ленти бяха напълно ръждясали. Спомних си и как дебелото, здраво дърво се разпадаше на парчета, когато го докоснех.

— Квоте? — лицето на Дена беше близо до моето, изражението й беше загрижено. — Добре ли си? В името на почернелия Техлу, седни, преди да си паднал. Нарани ли се?

Тръгнах да сядам на ръба на водното корито, но дебелите дъски се натрошиха под тежестта ми като някой отдавна изгнил дънер. Оставих се на гравитацията и накрая просто седнах на тревата.

Вдигнах ръждясалата до основата дръжка на помпата, за да може Дена да я види.

— Тази помпа беше нова — намръщи се тя. — Бащата се хвалеше колко скъпо му струвало да изкопае кладенец тук, на хълма. Непрекъснато повтаряше, че на нито една от дъщерите му няма да й се налага да носи по три пъти на ден ведра с вода нагоре по баира.

— Какво мислиш се е случило тук? — попитах я аз. — Кажи ми честно.

Тя се огледа. Синината на слепоочието й остро изпъкваше на фона на бледата й кожа.

— Мисля, когато приключа с търсенето на бъдещия си покровител, да забравя за това място и никога повече да не се сещам за него.

— Това не е отговор — настоях аз. — Какво мислиш, че се е случило?

Тя ме гледа дълго, преди да отговори:

— Нещо лошо. Никога не съм виждала демон и не очаквам да видя. Но никога не съм виждала и краля на Винт…

— Знаеш ли онази детска песничка? — Дена ме погледна безизразно, затова запях:

Когато пламъкът в огнището посинее,

какво да правим? Какво да правим?

Да изтичаме навън. Да изтичаме и да се скрием.

 

Когато блестящият ти меч в ръжда се превърне,

към кого да се обърнем? Към кого да се обърнем?

Да се изправим сами. Да се изправим твърди като камък.

Дена пребледня, когато разбра какво се опитвах да й кажа. Тя кимна и сама тихо запя припева.

Виждаш ли жена, бледа като сняг?

Тихо идва и тихо си отива.

Какъв е техният план? Какъв е техният план?

Чандриан. Чандриан.

* * *

Двамата с Дена седяхме под шарената сянка на есенните дървета, на място, от което разрушената ферма не се виждаше. Чандрианите. Чандрианите наистина са идвали тук. Още се опитвах да събера мислите си, когато тя заговори.

— Това ли очакваше да намериш? — попита ме тя.

— Това търсех — казах аз, чандрианите са били тук преди по-малко от ден. — Но не очаквах това. Имам предвид, когато си дете и тръгнеш да търсиш заровено съкровище, ти не очакваш, че наистина ще откриеш такова. Отиваш да търсиш денерлинги и феи в гората, но не ги намираш. — Те избиха моята трупа и те са избили хората от това сватбено тържество. — Да му се не види, непрекъснато ходя да те търся в Имре, но в действителност не очаквам да те намеря… — Не довърших, осъзнал, че дрънкам глупости.

Част от напрежението на Дена се разсея, когато тя се разсмя.

— Значи аз съм изгубено съкровище или фаелинг? — В гласа й нямаше подигравка, а само веселие.

— Ти си и двете. Скрита, скъпоценна, много търсена и рядко откривана. — Вдигнах поглед към нея, съзнанието ми почти не си даваше сметка за думите, които излизаха от устата ми. — В теб има и много от феите. — Те съществуват. Чандрианите съществуват. — Ти никога не си там, където те търся, след това се появяваш напълно неочаквано. Като дъгата.

През изминалата година в сърцето ми се таеше един скрит страх. Понякога се опасявах, че споменът за смъртта на моята трупа и чандрианите беше просто някакъв мъчителен сън, който скърбящото ми съзнание беше създало, за да ми помогне да се справя със загубата на целия ми свят. Но сега имах нещо, което приличаше на доказателство. Те бяха истински. Спомените ми бяха истински. Не бях луд.

— Когато бях дете, една вечер гоних дъгата в продължение на цял час. Изгубих се в гората. Родителите ми бяха обезумели. Мислех, че ще мога да я настигна. Можех да видя мястото, където тя трябваше да докосне земята. Точно това си ти…

Дена докосна ръката ми. През ризата си почувствах внезапната топлина на ръката й. Поех дълбоко дъх и усетих уханието на затоплените й от слънцето коси, мириса на зелена трева, на чистата й пот, на дъха й и аромата на ябълки. Вятърът въздъхна между дърветата и повдигна косата й и тя погъделичка лицето ми.

Едва когато поляната се изпълни с тишина, осъзнах, че в продължение на няколко минути вече не спирах да бръщолевя безсмислици. Изчервих се смутено и се огледах, внезапно припомнил си къде се намирам.

— В очите ти видях ярост — меко каза тя. — Не мисля, че някога преди съм те виждала извън равновесие.

Отново си поех бавно дъх.

— През цялото време съм извън равновесие — отвърнах аз. — Просто не го показвам.

— Точно това имах предвид. — Тя отстъпи и ръката й бавно се плъзна по дължината на моята, докато накрая се отпусна встрани. — И така, какво ще правим сега?

— Нямам… представа — огледах се безцелно.

— И това не ти е присъщо.

— Пие ми се вода. — Смутено се ухилих на собствените си думи, като осъзнах колко детински бяха прозвучали те.

Тя се засмя в отговор.

— Това е добро начало — пошегува се. — А след това?

— Бих искал да разбера защо чандрианите са нападнали това място.

— Да научиш какви са им плановете, а? — Тя изглеждаше сериозна. — При теб май няма средно положение, нали? Всичко, което искаш, е да пийнеш вода и да научиш отговора на въпроса, който хората си задават от… Ами, открай време.

— Какво мислиш се е случило тук? — попитах я аз. — Кой мислиш е избил тези хора?

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Не знам — отвърна тя. — Може да е бил всеки… — Тя спря и прехапа долната си устна. — Не. Това е лъжа. — Най-сетне продължи тя. — Звучи странно, но мисля, че са били те. Звучи като нещо излязло от приказките и затова не искам да го повярвам. Но всъщност вярвам, че е така. — Тя ме погледна неспокойно.

— Това ме кара да се чувствам по-добре — изправих се. — Мислех, че може би съм малко луд.

— Ти пак може да си — рече тя. — Не съм добро мерило за оценка на твоя здрав разум.

— Ти чувстваш ли се луда?

— Не — поклати глава тя, а ъгълчето на устата й се изви в лека усмивка. — А ти?

— Не особено.

— Това може да е и добро, и лошо. Как предлагаш да пристъпим към разрешаването на тайната на всички времена?

— Трябва да помисля малко — отвърнах. — Междувременно да намерим твоя загадъчен господар Ясен. Много бих искал да му задам няколко въпроса за онова, което е видял във фермата на Маутхен.

— Мислех да се насоча обратно към мястото, където той ме остави, зад онази отвесна скала — кимна Дена. — И след това да претърся цялото разстояние между него и фермата. — Тя сви рамене. — Не е кой знае какъв план…

— Но е някакво начало. Ако се е върнал и е видял, че те няма, може да е оставил някаква следа, по която да тръгнем.

Дена ме поведе през гората. Там беше по-топло.

Дърветата ни пазеха завет от вятъра, а слънцето си пробиваше път през тях, защото голяма част от клоните им бяха почти оголени. Само високите дъбове все още бяха запазили всичките си листа като някакви стеснителни старци.

Докато вървяхме, се опитах да се сетя за някаква причина, поради която чандрианите биха избили тези хора. Имаше ли някаква прилика между сватбеното тържество и моята трупа?

Нечии родители пееха песни, каквито не се пеят…

— Какво пя миналата нощ? — попитах аз. — На сватбата.

— Обичайното — отвърна Дена и ритна една купчина листа. — „Лъскави неща“, „Свирката“, „Ела да се измиеш в реката“, „Гърне с медно дъно“. — Тя се изкикоти. — „Банята на леля Ема“…

— Наистина ли? — слисах се аз. — На сватбата?

— Един пиян дядо си я пожела — сви рамене тя, докато си пробиваше път през плетеница жълтеещи клони на банербир. — Няколко души повдигнаха изненадано вежди, но нищо повече от това. Хората тук са доста земни.

Повървяхме известно време в мълчание. Вятърът духаше силно във високите клони над главите ни, но там, където вървяхме, само шумеше едва доловимо.

— Не мисля, че някога съм чувал „Ела да се измиеш в реката“…

— Мислех си… — Дена ми хвърли поглед през рамо. — Да не се опитваш да ме подмамиш да ти пея?

— Разбира се.

Тя се обърна и ми се усмихна топло, а косата й беше паднала върху лицето й.

— Може би по-късно. Ще пея, за да заработя вечерята си. — Тръгнахме да заобикаляме един висок, оголен черен камък.

Тук, където слънцето не проникваше, беше по-хладно.

— Мисля, че той ме остави тук — каза тя, като се оглеждаше неуверено. — На дневна светлина всичко изглежда по различен начин.

— Искаш ли да тръгнем обратно към фермата оттук и да претърсваме всичко по пътя си, или да обикаляме в кръг наоколо?

— Да обикаляме в кръг — отвърна тя. — Но трябва да ми кажеш какво да търся. Аз съм градско момиче.

Набързо й показах онова, което знаех за търсенето на следи в гората. Показах й в каква почва обувките оставят вдлъбнатина или отпечатък. Посочих й колко очевидно беше разбутала купчината листа, през които бе минала преди малко, и как бяха отчупени и изскубнати клонките на банербира, през които се беше провирала.

Останахме близо един до друг, тъй като два чифта очи бяха по-добри от един, а и никой от двама ни не искаше да остава сам. Вървяхме напред и назад, като правехме все по-големи дъги от отправната ни точка при скалата.

Пет минути по-късно вече усещах, че онова, което правехме, беше безсмислено. Просто гората беше твърде голяма. Мисля, че и Дена бързо стигна до същото заключение. Така и не намерихме следите, които се надявахме да открием като по учебник. Нямаше откъснати парчета плат, висящи по клоните, нито дълбоки следи от обувки или изоставени биваци. Но пък намерихме гъби, жълъди, комари и изпражнения от миеща мечка, хитро прикрити с борови иглички.

— Ти чуваш ли шума на вода? — попита ме Дена.

— Доста съм жаден — кимнах в отговор, — а също бих се и поизмил.

Без да кажем и дума, се отдалечихме от мястото на търсенето, като нито единият от двама ни не искаше да признае, че гори от нетърпение да се откаже, макар и двамата отлично да знаехме колко безсмислено беше онова, което правехме. Последвахме звука на течащата вода надолу по хълма, докато преминахме през гъста борова горичка и накрая стигнахме до един очарователен, дълбок и широк около шест метра поток.

От тази вода не се носеше миризмата на отпадни води от леярна, така че и двамата пихме и аз напълних бутилката си.

Знаех какво се разказваше в историите. Беше съвсем ясно какво се случваше, когато някоя млада двойка стигнеше до река.

Дена щеше да се изкъпе край пясъчния бряг до близката ела от другата страна на потока, скрита от чужди очи. Аз щях да се преместя на дискретно разстояние, но все пак достатъчно близо, за да можем да разговаряме.

После… нещо щеше да се случи. Тя щеше да се подхлъзне и да навехне глезена си или да пореже крака си на остър камък и аз щях да бъда принуден да се втурна към нея. И тогава…

Но това не беше история за двама влюбени, които се срещат край реката. Така че аз наплисках лицето си с вода и смених ризата си с чиста зад едно дърво. Дена потопи главата си във водата, за да се охлади. Лъскавата й коса беше тъмна като мастило, докато я изстискваше с ръце.

След това седнахме върху един камък, пляскахме с крака във водата и взаимно се наслаждавахме на компанията си, докато почивахме. Разделихме си една ябълка, като си я предавахме един на друг след всяка хапка, което много наподобяваше на целувка, ако никога преди това не си се целувал.

И след като няколко пъти внимателно я подканих, накрая Дена запя. Един куплет от „Ела да се измиеш в реката“ — куплет, който никога преди това не бях чувал и който заподозрях, че тя измисля в момента. Няма да го повторя сега, защото тя го изпя на мен, а не на вас. И тъй като това не е историята на двама млади влюбени, които се срещат край реката, той няма особено място тук и аз ще го запазя за себе си.